Великият непознат

Разказвайки ни за събитията на Петдесетница, когато Свети Дух слиза във вид на огнени езици върху учениците на нашия Господ, (книгата)„Деяния на светите апостоли“ ни дава възможност да присъстваме на великото проявление на Божията мощ, чрез която Църквата започна своя път сред народите. Победата на Христос над смъртта и над греха – постигната с Неговото послушание, с Неговата саможертва на кръста и с Неговото възкресение – се откри на този ден в целият си божествен блясък.

Учениците, които вече бяха станали свидетели на славата на Възкръсналия, изпитаха в себе си силата на Свети Дух – техният ум и техните сърца се разтвориха за нова светлина. Те бяха следвали Христос и бяха приели с вяра Неговите поучения, ала невинаги успяваха да проумеят напълно техния смисъл. Трябваше да дойде Духът на истината, за да ги накара да разберат всички неща¹. Учениците знаеха, че само при Исус могат да намерят думи за вечен живот и бяха готови да Го следват и да дадат живота си за Него, обаче бяха слаби и когато дойде часът на изпитанието, те избягаха и Го оставиха сам. Но на Петдесетница всичко това се променя. Свети Дух, Който е Дух на силата, ги прави решителни, сигурни и смели. Словото на апостолите започва да звучи мощно и вълнуващо по улиците и площадите на Йерусалим.

Мъжете и жените, стекли се през онези дни в града от най-различни области, ги слушат удивени. „Ние – партяни и мидяни, еламити и жители на Месопотамия, Иудея и Кападокия, на Понт и Асия, на Фригия и Памфилия, на Египет и Ливийските страни, съседни на Кириния, и дошлите от Рим, както иудеи, тъй и прозелити, критяни и араби, - как слушаме тях да говорят на наши езици за великите Божии дела?“². Чудесата, които се случват пред техните очи, ги карат да обърнат внимание на проповедите на апостолите. Самият Свети Дух, Който действа в учениците на Господ, докосва сърцата им и ги отваря за вярата.

Свети Лука разказва, че след като свети Петър говори и разгласява Възкресението на Христос, мнозина от наобиколилите го, отиват при него и го питат: „Какво да направим, мъже братя?“ Апостолът отговаря: „Покайте се, и всеки от вас да се кръсти в името на Исуса Христа, за прошка на греховете; и ще приемете дара на Светаго Духа“. Онзи ден към Църквата се присъединяват - ни казва свещеният текст – около три хиляди души.³

Тържественото слизане на Свети Дух на Петдесетница не е събитие, откъснато от другите. Едва ли има и една страница в „Деяния на светите апостоли“, на която да не се говори за Него и действията Му, с които води, направлява и одухотворява живота и делата на първата християнска общност: Той вдъхновява проповедите на свети Петър⁴; Той утвърждава във вярата учениците⁵; Той подкрепя със Своето присъствие призива към езичниците да се кръстят⁶; Той изпраща Савел и Варнава в далечни краища да проправят пътя на учението на Исус⁷. С една дума Неговото присъствие и Неговото действие господстват над всичко.

Актуалност на Петдесетница

Тази дълбока реалност, която ни открива текстът от Светото писание, не е спомен от миналото – златен век за Църквата, останал далеко в историята. Не! Въпреки окаяността и греховността на всекиго от нас, тази реалност съществува и днес в Църквата, ще съществува и во веки веков. „Аз ще помоля Отца – казва Господ на учениците Си – и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки“⁸. Исус одържа обещанията Си: възкръсна, възнесе се на небето и в единство с Предвечния отец ни праща Свети Дух, Който да ни освети и да ни даде живот.

Силата и мощта на Бог озаряват лицето на земята. Свети Дух продължава да подпомага Христовата църква, та тя да бъде – винаги и във всичко – издигнато знамение всред народите, което известява на човечеството благосклонността и любовта на Бог.⁹ Колкото и да са големи нашите ограничения, ние, хората, можем да гледаме с надежда небето и да се чувстваме изпълнени с радост – Бог ни обича и ни избавя от греховете. Присъствието и действието на Свети Дух в Църквата са залог и предвестие за вечното щастие, за радостта и мира, които Бог ни предлага.

И ние – подобно на първите, които се приближиха до свети Петър на Петдесетница – сме били кръстени. Чрез кръщението нашият Бог Отец е станал господар на живота ни, присъединил ни е към Христос и ни е пратил Свети Дух. Господ, казва Светото писание, ни е спасил „чрез банята на възраждането и обновата от Духа Светаго, Когото изобилно изля върху нас чрез Исуса Христа, нашия Спасител, та, оправдани с Неговата благодат, да станем по надежда наследници на вечния живот“¹⁰.

Познаването на нашата слабост и на нашите грешки, лошият пример от болезнената картина на малодушие и на дребнавост, проявявана от хора, наричащи себе си християни, привидният провал или преиначаванията на някои апостолски начинания, всичко това – резултат от греха и човешката ограниченост – може обаче да се превърне в изпитание за нашата вяра, да породи съблазън и съмнения: Къде са силата и властта на Бог? Това е моментът да реагираме, да проявим с по-голяма чистота и категоричност нашата надежда, следователно да се постараем нашата вярност да бъде по-твърда.

Позволете ми да ви разкажа един случай от моя живот отпреди много години. Един мой приятел – човек с добро сърце, но неверник, ми рече, сочейки карта на света: „виж, от север на юг и от изток на запад“. Какво да гледам? – го попитах. „Провалът на Христос“ – ми отговори. „Толкова векове се мъчите да вложите в живота на хората Неговото учение, а погледни резултатите“. Отначало ми стана тъжно. Наистина, много е печално да си дадеш сметка, че все още много хора не познават Господ, а и сред тези, които Го познават, мнозина живеят така, сякаш не са и чували за Него.

Но това усещане бе краткотрайно и бързо отстъпи място на любовта и благодарността, защото Исус бе пожелал всеки човек доброволно да стане сътрудник в Неговото изкупително дело. И не се провали. Неговото учение и Неговият живот непрекъснато оплодотворяват света. А изкупителното дело, което Той извърши, е достатъчно и преизобилно.

Бог не иска роби, а деца. И зачита нашата свобода. Делото на спасението продължава и ние участваме в него. Волята на Христос е – според убедителните думи на свети Павел – чрез нашата плът и чрез нашия живот да запълним това, което липсва на Неговите страдания, в полза на Неговото тяло, което е Църквата¹¹.

Заслужава си да рискуваме живота си и да се отдадем напълно, за да отговорим на любовта и доверието, които Бог изпитва към нас. Най-вече си заслужава да решим да вземем насериозно нашата християнска вяра. Когато казваме Веруюто, ние заявяваме, че вярваме във Всемогъщия Бог Отец, в Неговия син Исус Христос, Който умря и възкръсна, в Свети Дух, Господар и Създател на живота. Изповядваме, че Църквата – една, свята, католическа и апостолска, е Христово тяло, оживотворено от Свети Дух. Радваме се от опрощаването на греховете и от надеждата за бъдещото възкресение. Да, ала тези истини проникват ли до дъното на сърцето или си остават само на върха на езика? Божието послание на Петдесетница – за победа, за радост и за мир, трябва да бъде непоклатимата основа на нашето мислене, на нашето действие, на живота на всеки християнин.

Божия сила и човешка слабост

„Ръката на Господа не се е скъсила“¹². Бог и днес е все така могъщ, както през други епохи. И любовта Му към хората е все така силна. Нашата вяра ни учи, че цялото творение, движението на земята и на звездите, правилните деяния на създанията и всичко положително в хода на историята – с една дума всичко, идва от Бог и води към Бог.

Действието на Свети Дух може да мине незабелязано, понеже Бог не ни запознава с плановете Си и понеже човешкият грях замъглява и скрива Божите дарове. Обаче вярата ни припомня, че Господ постоянно действа – Той е Този, Който ни е създал и поддържа нашето съществуване, Който чрез Своята благодат води цялото творение към славната свобода на Божите деца¹³.

Затова християнската традиция е посочила как трябва да се отнасяме към Свети Дух само с една дума: послушание. Да бъдем възприемчиви към онова, което Божият Дух върши около нас и в самите нас; към харизмите, които дарява; към движенията (съществуващи в Църквата,б.ред) и институциите, които подбужда; към чувствата и решенията, които събужда в нашето сърце. Свети Дух осъществява в света Божите дела. Той е – както се казва в литургичния химн – Разпоредител на благодати, Светлина в сърцата, Гост на душата, Почивка в работата, Утешение в плача. Без Неговата помощ у човека няма нищо невинно и стойностно, защото Той измива нечистото, изцерява болното, възпламенява студеното, изправя кривото, Той води хората към пристана на спасението и на вечното блаженство¹⁴.

Но нашата вяра в Свети Дух следва да бъде пълна и всеобхватна. Това не е някаква смътна вяра, че Той се намира в света, а признателно приемане на знаците и на реалностите, с които е пожелал да свърже по особен начин Своята сила. Когато дойде Духът на истината – казва Исус – „Той Мене ще прослави, защото от Моето ще вземе и ще ви възвести“¹⁵. Свети Дух е Духът, изпратен от Христос, за да извърши в нас освещаването, което Синът Божи заслужи на земята за нас.

И затова не може да има вяра в Свети Дух, ако липсва вяра в Христос, в учението на Христос, в тайнствата на Христос, в Църквата на Христос. И този, който не обича Църквата, който й няма доверие, на когото му харесва само да сочи недостатъците и ограничеността на нейните представители, който я съди отвънка и е неспособен да се чувства нейно дете, той не действа според християнската вяра и не вярва истински в Свети Дух. Сега се замислям колко изключително важно и изобилно ще да е действието на Божествения Утешител, когато свещеникът подновява жертвата на Голгота, служейки литургия на олтара.

Ние, християните, носим в глинени съдове необхватните съкровища на благодатта¹⁶. Бог е поверил Своите дарове на свободната човешка воля – крехка и изменчива, и въпреки че Господнята сила ни подкрепя, нашата похот, нашата привързаност към спокойствието и нашата гордост понякога я отхвърлят и ни вкарват в грях. Много пъти - вече повече от четвърт век, когато казвам Верую-то и изповядвам моята вяра в божественото начало на Църквата – една, свята, католическа и апостолска, аз добавям „въпреки всичко“. Когато говоря за този мой навик и ме попитат какво искам да кажа, отговарям: въпреки твоите и въпреки моите грехове.

Да, това е вярно, но не ни дава никакво право да съдим Църквата по човешка мярка, без вяра според богословието, като се вторачваме единствено в по-голямата или по-малката пригодност на някои клирици или миряни. Да се действа така, значи да се подхожда повърхностно. Главното в Църквата не е да се вторачваме как хората откликват на Бог, а да гледаме какво прави Бог. Това е Църквата – Христос, Който присъства сред нас; Бог, Който идва при човечеството, за да го спаси, като ни призовава със Своето откровение, като ни освещава със Своята благодат, като ни подкрепя с постоянната Си помощ в големите и малките сражения на всекидневния живот.

Можем дори да започнем да се съмняваме в хората, но при всички случаи сме длъжни да се съмняваме в себе си и да завършваме деня с „Моя вина“ – едно дълбоко и искрено деяние на разкаяние. Ала нямаме право да се съмняваме в Господ. А да се съмняваме в Църквата, в нейния божествен произход, в спасителната роля на нейните проповеди и тайнства, значи да се съмняваме в самия Бог, значи да не вярваме в слизането на Свети Дух в пълнота.

„Преди Христос да бъде разпънат – пише свети Йоан Златоуст – нямаше никакво помирение. И докато нямаше помирение, не бе изпратен Свети Дух... Отсъствието на Свети Дух беше знак на Божия гняв. Сега, когато Го виждаме изпратен в пълнота, не бива да се съмняваме в помирението. Но ако кажат и ви попитат: Къде е сега Свети Дух? За Негово присъствие можеше да се говори, когато ставаха чудеса, когато мъртви възкръсваха и прокажени оздравяваха. Откъде да знаем, че сега Той наистина е тук? Не се безпокойте. Ще ви докажа, че Свети Дух и сега е помежду нас...

Ако не съществуваше Свети Дух, не бихме могли да кажем: Господи, Исусе, понеже „никой не може да нарече Исуса Господ, освен чрез Духа Светаго“(1 Кор. 12:3). Ако не съществуваше Свети Дух, не бихме могли да се молим с упование. Нали казваме: „Отче наш, Който си на небесата“ (Мт. 6:9). Ако не съществуваше Свети Дух не бихме могли да наричаме Бог наш Отец. Откъде знаем това? Апостолът ни учи: „А понеже вие сте синове, Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син, Който Дух вика: Авва, сиреч Отче!“ (Гал. 4:6).

Когато призоваваш Бог Отец, припомняй си, че Свети Дух, действайки в душата ти, ти е дал тази молитва. Ако нямаше Свети Дух, в Църквата нямаше да има слова с мъдрост и знание, тъй като е писано: се дава чрез Духа слово на мъдрост (1 Кор. 12:8)... Ако нямаше Свети Дух, нямаше да има и Църква. Но след като Църквата съществува, значи е сигурно, че Свети Дух е тук“¹⁷.

Независимо от човешките недостатъци и ограниченост, повтарям, Църквата е това: знак и в известен смисъл – не в строгия догматичен смисъл, определящ същността на седемте тайнства на Новия завет –тя е всеобщото тайнство на Божието присъствие в света. Да си християнин, значи да си възроден от Бог и изпратен на хората, за да им възвестяваш спасението. Ако имахме крепка и жива вяра, ако смело носехме Христос сред хората, пред очите ни щяха да стават чудеса както по времето на апостолите.

Защото и днес слепи проглеждат – загубилите способността да гледат небето и да съзерцават Божите чудеса. И днес се изцеряват разслабени и недъгави – скованите от своите страсти, чиито сърца вече не знаят как да обичат; отварят се ушите на глухите – нежелаещите и да чуят за Бог; проговарят немите – завързалите езика си, понеже не искат да признаят падението си; възкръсват мъртвите – умрелите поради греховете си. Ние отново се убеждаваме, че „словото Божие е живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч“¹⁸ и както първите християни се радваме, виждайки силата на Свети Дух и Неговото действие върху ума и волята на Неговите създания.

Да открием Христос на хората

Смятам всички събития в живота – и при отделните хора, и донякъде при големите исторически промени – като част от призивите, които Бог отправя към хората, за да осъзнаят истината; а за нас, християните, като възможности с помощта на благодатта да възвестяваме с думи и дела Духа, на Когото принадлежим¹⁹.

Всяко поколение християни трябва да изкупва и да освещава своето време. За тази цел му е нужно да разбира и споделя стремежите на другите хора, на себеподобните, за да им открие чрез дара на езика как те трябва да откликват на действието на Свети Дух, на постоянното изливане на скъпоценни благодати от Божието сърце. В наши дни на нас, християните, подобава да провъзгласяваме на света, в който живеем и от който сме част, старото и вечно ново послание на Евангелието.

Не е вярно, че всички днешни хора – абсолютно всички, без никаква разлика – са затворени или безразлични спрямо учението на християнската вяра относно природата и мисията на човека. Не е истина, че в тези времена хората се грижат само за земните неща и не проявяват интерес към небето, макар и да не липсват идеологии и техни поддръжници, които не го приемат. В наше време има велики стремежи и безплодно живуркане; героизъм и малодушие; ентусиазъм и разочарования; хора, които мечтаят за един нов, по-справедлив и хуманен свят, и хора, които - навярно разочаровани от неуспеха на своите първоначални идеали – търсят убежище в егоизма на собственото си спокойствие или упорстват в своето заблуждение.

На всички тези мъже и жени - където и да се намират, независимо дали е по време на техни успехи или кризи и поражения - ние трябва да носим тържествената и категорична вест, която свети Петър, провъзгласи след Петдесетница: Исус е крайъгълният камък, Изкупителят, Той е всичко за нашия живот, понеже извън Него „под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим“²⁰.

Сред даровете на Свети Дух има един, от който, бих казал, особено се нуждаем всички християни – дара на мъдростта. Като ни дава да познаем Бог и да Му се наслаждаваме, този дар ни дава способността да преценяваме вярно нещата и събитията в живота. Ако следвахме последователно нашата вяра, когато се оглеждаме наоколо и наблюдаваме случващото се в историята и на света, несъмнено щяхме да изпитаме в сърцата си същите чувства, развълнували Исус Христос: „Като видя тълпите народ, съжали ги, задето са изнурени и пръснати като овци, които нямат пастир“²¹.

Не може да се каже, че християнинът не забелязва хубавите неща в човечеството, че не оценява чистата радост, че не е причастен към земните идеали и стремежи. Напротив. Всичко това той го усеща дълбоко в душата си и го съпреживява особено силно, тъй като познава по-добре от всички възможностите на човешкия дух.

Християнската вяра не ограничава поривите на сърцето, нито осакатява благородните замисли на душата. Обратното, тя ги развива, разкривайки техния истински и най-чист смисъл. Ние не сме призвани към каквото и да е щастие, а сме призвани да се уподобим на Бог, да познаем и да обичаме Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух, а пък чрез Света Троица и чрез Единия Бог да обичаме всички ангели и всички хора.

В това е смелостта на християнската вяра: да провъзгласява значимостта и достойнството на човешката природа и да изтъква, че сме били създадени – чрез благодатта, издигаща ни на свръхестествено стъпало – да постигнем достойнството на Божи деца. Това би било немислима смелост, ако не беше основано върху спасителния завет на Бог Отец, ако не беше утвърдено чрез Христовата кръв и не беше потвърдено и станало възможно чрез непрекъснатото действие на Свети Дух.

Трябва да живеем според вярата и да растем във вярата, докато за всеки от нас, за всеки християнин бъде възможно да се каже написаното преди векове от един от големите учители на Източната църква: „Както чистите и прозрачни тела започват да блестят и да излъчват светлина, когато биват осветени, така и душите, водени и просветени от Свети Дух, се зареждат духовно и носят на другите светлината на благодатта. От Свети Дух изхожда познаването на бъдещето, проумяването на тайните, разбирането на скритите истини, разпределението на даровете, небесното гражданство, общуването с ангелите. Той дава никога несекващата радост, постоянството в Бог, близостта до Бог и най-висшето, което човек може да си представи – уподобяването на Бог“²².

Съзнанието за значимостта на човешкото достойнство – станало изключително и дивно, поради факта, че по благодат сме получили осиновение от Бог – заедно със смирението формират в християнина една цялостна личност, защото не нашите сили ни спасяват и ни дават живот, а единствено Божията милост. Това е истина, която не бива никога да се забравя; иначе богоуподобяването (обожението,б.ред.) ще се опорочи и ще се превърне в самонадеяност, в горделивост и рано или късно ще доведе до духовно рухване - щом човек осъзнае своята слабост и окаяност.

„Мога ли да се осмеля да кажа: аз съм свят? – се пита свети Августин – Ако кажех свят в смисъл на освещаващ, който няма нужда някой да го освещава, бих бил горделивец и лъжец. Обаче ако под свят разбираме освещавания според казаното в Левит: „бъдете свети, защото Аз съм свет“ (11:45), тогава и цялото Тяло Христово, до последния човек, живеещ на края на земята, и най-горният, и най-долният нека смело да кажат: аз съм свят“²³.

Обичайте Третото лице на Света Троица. Вслушвайте се дълбоко в себе си в Божите нашепвания – поощрителни или укорителни. Нека светлината, която се разлива в душата ви, осветява също и вашия път на земята. И Богът на надеждата ще ни изпълни с мир, та тази надежда непрекъснато да се преумножава чрез силата на Свети Дух²⁴.

Да общуваме със Свети Дух

Да живеем според Свети Дух, значи да живеем с вяра, надежда и любов; значи да се оставим Бог да ни овладее и издъно да промени нашите сърца, да ги направи по Своята мярка. Не можем да импровизираме зрял, дълбок и силен християнски живот. Той е плод на умножаването на Божията благодат в нас. В „Деяния на апостолите“ състоянието на първата християнска общност се описва с кратка, но пълна със смисъл фраза: „И постоянствуваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите“²⁵.

Ето как са живели първите християни и как трябва да живеем ние. Нашето поведение трябва да установи най-дълбоките си основи върху размишляването на вероучението и неговото усвояване; върху срещата с Христос в Евхаристията; върху личното общуване лице в лице с Бог, а не върху безличната молитва. Ако това го няма, може и да има ерудирани размишления, повече или по-малко активна дейност, набожности и молитвени практики. Но няма да го има истинския християнски живот, защото ще липсва единението с Христос и действеното лично участие в Божието спасително дело.

Това учение се отнася за всеки християнин, понеже всички сме еднакво призвани към святост. Няма християнин втора категория, който е длъжен да практикува само някаква опростена версия на Евангелието. Всички сме получили едно кръщение и макар да съществува голямо разнообразие от дарби и жизнени обстоятелства, един е Духът, Който разпределя Божите дарове, една е вярата, една е надеждата, една е любовта²⁶.

Затова можем да сметнем като отправен към нас въпроса на апостола: „Не знаете ли, че вие сте храм Божий, и Духът Божий живее във вас?“²⁷. И да го възприемем като покана за по-лично и пряко общуване с Бог. За нещастие Утешителят е за някои християни Великият непознат. Той е име, което се произнася, обаче не е Някой - не е от Трите лица на единия Бог - с Когото да се говори и от Когото да се живее.

Нужно е обратното – да се обръщаме към Него с ревностна простота и доверие, както ни учи Църквата в литургията. Тогава ще опознаем повече нашия Господ и същевременно ще си дадем по-добра сметка за огромния дар, благодарение на който се наричаме християни. Ще осъзнаем цялото величие и цялото значение на това богоуподобяване, на това съучастие в Божия живот, за което вече ви говорих.

Защото „Свети Дух не е художник, Който рисува в нас божествената същност, сякаш Той й е чужд; не по този начин Той ни води към оприличаването с Бог. Той самият е Бог и произхожда от Бог. Отпечатва се в сърцата, които Го приемат, като печат върху восък и така, предавайки Себе си и чрез приликата възстановява естеството съгласно красотата на Божия образец и възвръща на човека Божия образ“²⁸.

За да очертаем макар и в общи линии един начин на живот, който да ни подбужда да общуваме със Свети Дух, а заедно с Него и с Отец, и със Сина – и да сме близко до Утешителя, следва да обърнем внимание на три основни неща: отново посочвам послушание, молитвен живот и единение с кръста.

На първо място е послушанието, защото Свети Дух е Този, Който със Своите внушения придава свръхествен оттенък на нашите мисли, желания и дела. Той ни подбужда да се присъединим към Христово учение и да го усвоим в дълбочина; Той ни осветлява, за да осъзнаем нашето лично призвание и дава сили, за да осъществим всичко, което Бог очаква от нас. Ако сме послушни на Свети Дух, ще придобиваме все повече Христов образ и така ще се доближаваме все по-близо до Бог Отец. „Понеже всички, водени от Духа Божий, са синове Божии“²⁹.

Ако позволим да бъдем водени от този жизнен принцип вътре в нас, който е Свети Дух, то нашата духовна жизненост ще се разраства и ще се оставим спонтанно и доверчиво в ръцете на нашия Бог Отец– подобно на дете, което се хвърля в прегръдките на баща си. „Ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно“³⁰ – казва Господ. Това е добре познатият и винаги актуален духовен път на детството, който не е следствие от мекушавост или от липса на човешка зрялост. Това е свръхестествена зрялост, която ни кара да се потопим в чудесата на Божията любов, да признаем своята незначителност и изцяло да отъждествим нашата воля с тази на Бог.

На второ място е молитвеният живот, тъй като себеотдаването, послушанието и добродушието на християнина са рожба на любовта и са устремени към любовта. А любовта ни прави да общуваме, да разговаряме, да ставаме приятели. Християнският живот изисква постоянен диалог с Единия и Троичния Бог и към този съкровен разговор ни води Свети Дух. „Понеже кой човек знае, какво има у човека, освен човешкия дух, който живее в него? Тъй и Божието никой не знае, освен Божия Дух“³¹. Ако сме в постоянна връзка със Свети Дух, и ние ще се изпълним с духовност, ще се почувстваме като братя на Христос и синове на Бог, на този Бог, Когото не бихме се поколебали да призовем като свой баща³².

Нека навикнем да се обръщаме често към Свети Дух, защото Той трябва да ни освещава; да навикнем да се уповаваме на Него, да Го молим за помощ, да усещаме близостта Му. Така нашето клето сърце ще пораства, ще расте нашето желание да обичаме Бог, а заради Него – и всички създания. И в живота ни ще се възпроизведе финалното видение от Откровението: духът и невестата, Свети Дух и Църквата, а с тях и всеки християнин – които се обръщат към Исус, към Христос, и Го молят да дойде, да остане с нас завинаги³³.

И накрая - единение с кръста, понеже в живота на Христос Голгота предшества Възкресението и Петдесетница, а тази последователност трябва да се пресъздава в живота на всеки християнин. „Ние сме... – казва свети Павел – сънаследници на Христа, и то само ако с Него страдаме, за да се и с Него прославим“³⁴. Свети Дух е плод от кръста, от всецялото отдаване на Бог, от търсенето на Неговата слава и пълното забравяне за самите нас.

Само когато човекът, верен на благодатта, се реши да въздигне кръста в центъра на душата си, отричайки се от себе си заради любовта си към Бог, когато наистина се освободи от егоизма и от лъжливата човешка обезпеченост, т.е. когато заживее вярата по истински начин, тогава и само тогава той ще получи изцяло големия огън, силната светлина и неизмеримата утеха на Свети Дух.

Тогава душата ще се изпълни също така с мир и със свободата, която Христос ни спечели³⁵, и които ни се предават чрез благодатта на Свети Дух. „А плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание“³⁶ и „дето пък е Духът Господен, там има свобода“³⁷.

Посред ограниченията, неизбежни при нашето сегашно положение –защото грехът все още живее по някакъв начин у нас, християнинът забелязва още по-ясно цялото богатство на своето богоосиновение: защото открива, че е съвсем свободен, тъй като работи в делата на своя Отец; защото радостта му става постоянна, тъй като нищо не е способно да съкруши неговата надежда.

Защото той може също така да се възхищава на всички земни красоти и чудеса, да оценява всички богатства и всичката доброта на душата, да обича с цялата всеотдайност и с цялата чистота, на които е способно човешкото сърце. Защото болката от греха никога няма да се изроди в постъпки на огорчение, на отчаяние или високомерие, понеже разкаянието и познанието на човешката слабост насочват човека отново да се отъждестви с изкупителното дело на Христос и да усети по-надълбоко своята солидарност с всички хора. Защото - най-накрая - християнинът усеща у себе си силата на Свети Дух и вече неговите падения не го сломяват, тъй като са своеобразна покана да започне отново и да продължи да бъде верен свидетел на Христос по всички пътища на земята независимо от личните прегрешения. В подобни случаи те често са леки пропуски, които едва загрозяват душата, а и да са тежки - като прибегне с разкаяние към тайнството на помирението, той отново добива Божия мир и отново става надежден свидетел на Неговото милосърдие.

Такова е – казано накратко със слова, които са твърде бедни, за да го изразят – богатството на вярата. Такъв е животът на християнина, ако се остави да бъде воден от Свети Дух. И затова не мога да завърша другояче, освен като се присъединя към прошението в една от литургичните песни за празника Петдесетница, която е като отглас от непрекъснатата молитва на цялата Църква: „Ела Създател, Дух Свети, и умовете ни посети, влей небесна благодат във сърцата, що сътвори... Чрез Теб да видим ний Отца и покажи ни Ти Сина, вечно да вярваме стори в Тебе, изхождащ от Две лица.“³⁸