Христос живее в християните

Христос е жив. Това е великата истина, която изпълва със съдържание нашата вяра. Исус, Който умря на кръста, възкръсна, надви смъртта, победи силите на мрака, болката и страха. „Не се плашете” – с тези думи един ангел поздравява жените, които отиват на гроба. „Не се плашете. Вие търсите Исуса Назарееца, разпнатия; Той възкръсна, няма Го тук”¹. „Тоя ден е Господ сътворил; да се зарадваме и да се развеселим в него”².

Великденското време е време на радост, на една радост, която винаги весели сърцето на християнина, а не е само в този период от литургичната година. Защото Христос е жив. Христос не е някакъв образ, който е минал и заминал, образ, който е съществувал някога и който ни е оставил само спомени и прекрасен пример.

Не! Христос е жив. Исус е Емануил – Господ е с нас. Неговото възкресение ни открива, че Бог не изоставя Своите. „Ще забрави ли жена кърмачето си, не ще пожали ли сина на утробата си? Но, ако би и забравила тя, Аз няма да те забравя”³ – това ни обеща Той и изпълни обещанието Си. Бог продължава да изпитва радост сред синовете човешки⁴.

Христос живее в Своята Църква. „Аз обаче ви казвам истината: за вас е по-добре Аз да си замина; защото, ако не замина, Утешителят няма да дойде при вас; ако ли замина, ще ви Го пратя”⁵. Такъв беше Божият замисъл: със смъртта Си на кръста Исус ни праща Духа на истината и на живота. Христос остава в Своята Църква – в Своите тайнства, в Своята литургия, в Своята проповед, с цялото Си служение.

Христос продължава да бъде сред нас по особен начин – чрез всекидневния дар на Евхаристията. Заради това литургията е източник и средоточие на християнския живот. Винаги във всяка литургия Христос присъства в пълнота – Глава и Тяло. „Чрез Христа и с Христа и в Христа”. Защото Христос е Пътят, Христос е Посредникът. В Него намираме всичко. Извън Него животът ни е пуст. В Исус Христос и поучени от Него, ние се осмеляваме да кажем Отче наш. Осмеляваме се да наречем Господаря на небето и на земята Отче.

Присъствието на живия Исус в Евхаристията е залогът, източникът и въплъщението на Неговото присъствие в света.

Христос живее в християнина. Вярата ни казва, че човекът, пребиваващ в благодат, е богоподобен. Ние сме мъже и жени, не сме ангели. Създания от плът и кръв, със сърца и страсти, с тъги и радости. Обаче богоуподобяването се осъществява в целия човек като една антиципация на славното възкресение. „Христос възкръсна от мъртвите и за умрелите стана начатък. Понеже, както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека. Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят”⁶.

Животът на Христос е наш живот – както Той обеща на Своите апостоли в деня на Тайната вечеря: „Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим”⁷. Следователно християнинът трябва да живее съобразно живота на Христос – да направи свои чувствата на Христос, та да може да възкликне със свети Павел: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене”⁸.

Исус Христос – основа на християнския живот

Бих искал да припомня, макар и накратко, някои аспекти от съвременното живеене на Христос – „Исус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки”⁹, защото в Него се намира основата на целия християнски живот. Ако се огледаме наоколо, ако се вгледаме в хода на човешката история, ще забележим напредък и прогрес. Науката даде на човека по-обхватно усещане за неговата мощ. Техниката взима все повече надмощие над природата в сравнение с миналото и човечеството мечтае с нейна помощ да повиши равнището на културата, на материалните блага в живота, на единството между хората.

Неколцина са склонни да затъмнят тази картина, като припомнят, че хората и днес са жертви на несправедливости и войни, дори по-ужасни от тези в миналото. И са прави. Независимо от всички тези разсъждения аз искам да напомня, че в религиозен план човекът продължава да си бъде човек и Бог продължава да бъде Бог. В тази област вече е достигната връхната точка на прогреса: това е Христос, Алфа и Омега, началото и краят¹⁰.

В духовния живот няма нова епоха, към която да се стремим. Вече всичко ни е дадено в Христос, Който умря и възкръсна, Който е жив и пребивава винаги с нас. Ала сме длъжни да се съединим с Него чрез вярата, позволявайки в нас да се прояви Неговият живот, та да може да се каже, че всеки християнин не е само друг Христос, а е самият Христос!

„Да съедини всичко небесно и земно под един глава – Христа”¹¹ - тази мисъл свети Павел дава като девиз на християните от Ефес. Според нея следва те да изпълнят всички дела с Христовия дух, да поставят Христос в центъра на всичко. „И кога Аз бъда издигнат от земята, всички ще привлека към Себе Си”¹². Христос чрез Своето въплъщение, чрез Своя трудов живот в Назарет, чрез Своите проповеди и чудеса в земите на Юдея и Галилея, чрез Своята смърт на кръста, чрез Своето възкресение Той е центъра на сътворението, Първородния и Господаря на всички твари.

Нашата християнска мисия е да провъзгласяваме царствеността на Христос, да я вестим с нашите думи и чрез нашите дела. Господ иска да види Своите по всички кръстопътища на земята. Едни Той призовава към пустинножителство – да обърнат гръб на изменчивостта на човешкото общество и да напомнят със своя пример на останалите, че Бог съществува. Други насърчава към свещеническо служение. Но мнозинството Той оставя насред света - при земните занимания. Значи тези християни трябва да носят Христос по всички места, където има човешко присъствие: в завода, в лабораторията, на полето, в занаятчийската работилница, по улиците на големите градове и по планинските пътеки.

По този повод обичам да си припомням разговора на Исус с учениците по пътя към Емаус. Исус крачи до тези двама мъже, които са изгубили всяка надежда и животът вече им се струва лишен от смисъл. Той разбира болката им, прониква в сърцата им и им влива частичка от живота, който носи в Себе Си.

Когато стигат в селото и Исус дава вид, че иска да продължи, двамата ученици Го увещават да остане и почти насила Го задържат. Те Го разпознават по-късно - при преломяването на хляба, и възкликват: Господ беше с нас! „И те си казаха един другиму: не гореше ли в нас сърцето ни, когато Той ни говореше по пътя и когато ни обясняваше Писанието?”¹³. Всеки християнин трябва да свидетелства между хората за Христос; трябва да действа по такъв начин, та всички край него да усетят Христовото благоухание¹⁴; трябва така да постъпва, че лицето на Учителя да бъде разпознато в действията на ученика.

Християнинът знае, че е присъединен към Христос чрез кръщението; че е подготвен да се бори за Христос чрез миропомазването; че е призван да действа в света чрез участието си в царското, пророческото и свещеническото служение на Христос; че е едно цяло с Христос чрез Евхаристията – тайнството на единството и на любовта. И затова подобно на Христос трябва да живее очи в очи с другите хора, гледайки с любов всеки и всички от околните и цялото човечество.

Вярата ни прави да признаем Христос за Бог, да виждаме в Него нашия Спасител, да се уподобяваме на Него, действайки като Него. Възкръсналият, след като разсейва съмнения на апостол Тома, показвайки му раните Си, възкликва: „Блажени онези, които не са видели, и са повярвали”¹⁵. „Тук – обяснява свети Григорий Велики – по особен начин става дума за нас, понеже ние духовно притежаваме Онзи, Когото телесно не сме виждали. Става дума за нас, но при условие, че нашите действия съответстват на нашата вяра. Истински вярва само онзи, който в своите дела на практика реализира своята вяра. По тази причина свети Павел казва за онези, които само на думи изповядват вярата: те казват, че познават Бог, но с делата си го опровергават”¹⁶.

Не е възможно при Христос да отделим Неговата същност на Богочовек от Неговата роля на Изкупител. Словото стана плът и дойде на земята, за да спаси всички човеци¹⁷. Ние с нашата окаяност и лични ограничения се явяваме друг Христос, самия Христос, и сме също така призвани да служим на всички хора.

Необходимо е непрестанно да ехти тази заповед, която остава винаги нова през вековете. „Възлюбени – пише свети Йоан – пиша ви не нова заповед, а заповед стара, която имахте отначало. Старата заповед е словото, което чухте отначало. Но все пак нова заповед ви пиша, - онова, що е истинско и в Него и във вас; защото тъмнината преминава, и истинската светлина вече свети. Който казва, че е в светлината, а мрази брата си, той е още в тъмнината. Който обича брата си, той пребъдва в светлината и в него няма съблазън”¹⁸.

Нашия Господ дойде, за да донесе мир, благовестие и живот за всички хора. Не само на богатите, или само на бедните. Не само на мъдрите, или само на простодушните. А на всички. На братята, защото сме братя, тъй като сме деца на един и същ Отец Бог. Значи има само една раса – расата на Божите деца. Има и само един цвят – цветът на Божите деца. И има само един език – този език, който говори на сърцето и на разума безсловесно, обаче ни помага да познаем Бог и да се обичаме едни други.

Съзерцание на живота на Христос

Всеки от нас трябва да се стреми да постигне в своя живот любовта на Христос. Ала за да стане човек самият Христос, е необходимо постоянно да се оглежда в Него. Не е достатъчно да имаш някаква обща представа за духа на Исус; нужно е да научиш от Него маниерите, държането Му. Но най-вече да съзерцаваш земния Му път, следите, които е оставил, и оттам да извлечеш сила, просветление, покой и мир.

Когато обичаш един човек, ти искаш да знаеш и най-малките подробности от живота му, от характера му, за да се оприличиш на него. Поради това трябва да размишляваме върху историята на Исус – от раждането Му в една ясла до смъртта и възкресението Му. През първите години на моята свещеническа дейност често подарявах Евангелието или книги, които разказваха живота на Исус. Защото ние трябва добре да го изучим, целият да е запечатан в главата и в сърцето ни, та във всеки момент да можем – без да ни трябва книга, само затваряйки очи – да го виждаме като на кино. Постигнали това, при всички обстоятелства в паметта ни ще изникват думите и делата Господни.

И ще се чувстваме въвлечени в живота Му. Защото не става дума само да мислим за Исус, да си представяме картините от земните Му дни. Не, трябва да участваме в тях, да бъдем изпълнители. И да следваме Христос отблизо - като майка Му, като първите дванадесет, като светите жени, като тълпите, които се събираха около Него. Ако действаме така, а не слагаме прегради, думите на Исус ще проникнат и до най-далечните гънки на душата, до дъното й и ще ни преобразят. „Защото словото Божие е живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч: то прониква до раздяла на душа и дух, на стави и мозък, и преценява помисли и намерения сърдечни”¹⁹.

Щом искаме да отведем при Господ другите хора, трябва да се обърнем към Евангелието и да съзерцаваме любовта на Христос. Бихме могли да се съсредоточим върху върховите моменти на страданието Му, защото – както Той самият казва – „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели”²⁰. Но можем да се вгледаме и в други епизоди, в общуването Му с хората, срещнати по пътя.

Христос – съвършен Бог и съвършен Човек, постъпваше човешки и божествено, за да запознае хората със Своето спасително учение и да им яви Божията любов. Бог се принизи до човек и прие изцяло нашата природа с изключение на греха.

Изпитвам дълбока радост, че Христос е пожелал да бъде истински човек, човек от плът като нашата. Силно се вълнувам, като виждам това чудо – един Бог, Който обича с човешко сърце.

Сред множеството сцени, описани ни от евангелистите, нека се спрем на няколко, като започнем от разказите за отношението на Исус към дванадесетте апостоли. Апостол Йоан, който излива в Евангелието си опита на цял един живот, говори за първия си разговор очарован, като за нещо, което никога не се забравя. „Рави! (което значи учителю) де живееш? Казва им: дойдете и вижте. Те отидоха и видяха, де живее; и престояха оня ден при Него”²¹.

Един божествен и човешки диалог, който преобрази живота на Йоан и на Андрей, на Петър, на Яков и на толкова много други, който подготви сърцата им да чуят повелителните слова, казани им от Исус край Галилейското море. „И като вървеше покрай Галилейско море, видя двама братя, Симона, наричан Петър, и брата му Андрея, да хвърлят мрежа в морето, понеже бяха рибари; и казва им: вървете след Мене, и Аз ще ви направя ловци на човеци. И те веднага оставиха мрежите, и тръгнаха след Него”²².

През следващите три години Исус живее заедно с учениците Си, общува с тях, отговаря на въпросите им, разсейва съмненията им. Той е Рави, Учителят, Чиито думи имат тежест; Месията, пратен от Бог. Ала същевременно Той е достъпен, близък до всеки. Един ден Исус се отдалечава, за да се помоли. Учениците са наблизо, може би дори Го виждат и се опитват да разберат какво мълви. Когато Исус се връща, един от тях казва: „Господи, научи ни да се молим, както и Йоан научи учениците си. А Той им рече: когато се молите, казвайте: Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име...”²³.

С властта на Бог и с любовта на човек Господ посреща апостолите, които Му разказват за началото на своя апостолат, удивени от богатите плодове на първата си мисия, и им казва: „Дойдете сами в уединено място и си починете малко”²⁴.

Подобен епизод имаме към края на земното пребиваване на Исус, малко преди Възнесение. „А когато се вече разсъмна, Исус застана на брега; но учениците не познаха, че е Исус. Исус им казва: деца, имате ли нещо за ядене?” Този, Който пита като човек, после продължава като Бог: „хвърлете мрежата отдясно на кораба, и ще намерите. Хвърлиха, и не можаха вече да я измъкнат поради многото риба. Тогава ученикът, когото Исус обичаше, каза на Петра: Господ е.”

Бог ги чака на брега. „А когато излязоха на земята, виждат накладен огън, и на него турена риба и хляб. Исус им казва: донесете от рибата, що сега уловихте. Симон Петър отиде, та извлече на земята мрежата, пълна с едри риби, на брой сто петдесет и три; и макар да бяха толкова, мрежата се не съдра. Исус им казва: дойдете, обядвайте. И никой от учениците не смееше да Го попита: кой си Ти? Понеже знаеха, че е Господ. Дохожда Исус, взима хляба и им дава, също и рибата.”²⁵

Исус проявява това деликатно отношение и обич не само към малката група на учениците, но и към всички. Така се отнася към светите жени (които Го следваха), към представителите на Синедриона като Никодим, към митаря Закхей, към болните и към здравите, към законниците и към езичниците, към всеки човек поотделно и към големите множества хора.

Евангелистите разказват, че Исус няма къде глава да подслони, но също така говорят, че Той има любими и доверени приятели, желаещи да го приемат в дома си. Те ни говорят и за Неговото състрадание към болните, за мъката Му, че има невежи и заблудени, за негодуванието Му от лицемерието. Исус плаче при смъртта на Лазар, ядосва се на търговците, които оскверняват храма, позволява сърцето Му да се разнежи от болката на вдовицата от град Наин.

Всяко от тези човешки действия е и Божие действие. „В Него обитава всичката пълнота на Божеството”²⁶. Христос е Бог, станал човек, съвършен човек, изцяло човек. И в човешкото Той ни открива божественото.

Като си спомняме за това човешко внимание на Христос, Който влага живота Си в служба на другите, ние не откриваме само някакъв възможен начин на поведение. Откриваме нещо повече – откриваме Бог. Всяко Христово дело има непреходна стойност. Той ни разкрива какъв е Бог, подканва ни да вярваме в Божията любов, която ни е създала и която иска да ни отведе в Неговата съкровена същност. „Явих Твоето име на човеците, които си Ми дал от света; те бяха Твои, и Ти Ми ги даде, и спазиха Твоето слово. Сега разбраха, че всичко, що си Ми дал, е от Тебе”²⁷ – възкликва Исус в дългата молитва, съхранена за нас от свети Йоан евангелист.

По тази причина общуването на Исус с хората не остава на ниво думи или повърхностни постъпки. Исус се отнася сериозно към човека и иска да му покаже божествения смисъл на човешкия живот. Исус умее да изисква, да посочи на всеки задълженията му, да измъкне от комфорта и комформизма тези, които Го слушат, за да ги накара да опознаят трисвятия Бог. Исус се трогва от глада и болката, но най-много се вълнува от невежеството. „Исус... видя множеството народ и се смили над тях, защото бяха като овци, които нямат пастир; и захвана да ги поучава много”²⁸.

Нашето всекидневие в светлината на Христовия живот

Прочетохме няколко страници от Евангелията, за да разгледаме поведението на Исус към хората и за да се научим – бидейки самите ние Христос – да носим Христос на нашите братя. Нека приложим наученото в нашия всекидневен живот, изобщо в живота. Защото обикновеният всекидневен живот, който живеем заедно със своите съграждани, които са ни равни, не е нещо сиво и маловажно. И точно при такива условия Господ иска да се освещава безбройното множество от Неговите деца.

Нужно е многократно да се повтори, че Исус не призова само една група привилегировани, а дойде да открие на всички всеобхватната любов на Бог. Всички хора са обичани от Бог и от всички Той очаква любов. От всички – каквито и да са техните лични качества, тяхното социално положение, тяхната професия или длъжност. Обикновеният всекидневен живот не е нещо, което да няма стойност– навсякъде човек може да срещне Христос, Който ни призовава да се оприличим на Него, за да осъществим – всеки на своето място – Неговата божествена мисия.

Бог ни призовава - чрез случките от ежедневието, чрез страданията и радостите на хората, които ни обкръжават, чрез човешките стремежи на нашите приятели, чрез дребните наглед неща от семейния живот. Бог ни призовава също и чрез големите проблеми, конфликти и задачи, присъщи на всяка историческа епоха, в които се фокусират силите и мечтите на голяма част от човечеството.

Ние добре разбираме нетърпението, тревогата, загрижеността на онези, чиято душа – по природа християнска²⁹ – не се примирява със социалната или лична несправедливост, която може да причини човешкото сърце. Толкова векове хората съжителстват на земята, а все още колко омраза, враждебност и фанатизъм има натрупани в погледи, които не искат да виждат, и в сърца, които не искат да обичат.

Земните богатства са разпределени сред малцина; културните блага са затворени в тесен кръг избраници. А извън тези облагодетелствани – глад за хляб и за знание, пък спрямо човешкия живот, който е свят, понеже произхожда от Бог, се отнасят като към нещо съвсем обикновено, като към цифри в някаква статистика. Аз разбирам и споделям това нетърпение, което ни подбужда да обръщаме взор към Христос, подканящ ни непрекъснато да приложим на практика новата заповед за любовта.

Всички обрати, през които преминава нашият живот, ни носят Божие послание, изискващо от нас да отговорим с любов, да се посветим на другите. „А кога дойде Син Човеческий в славата Си, и всички свети Ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си, и ще се съберат пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози; и ще постави овците от дясната Си страна, а козите - от лявата.

Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте. Тогава праведниците ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме? Кога Те видяхме странник, и прибрахме, или гол, и облякохме? Кога Те видяхме болен, или в тъмница, и Те споходихме? А Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.”³⁰

Трябва да умеем да виждаме в нашите братя – хората, Христос, Който ни идва насреща. Няма човешки живот, който да е откъснат от останалите; всеки живот се пресича с други. Никой човек не е самостоятелен стих, ние всички сме част от Божия поема, която Бог пише с помощта на нашата свобода.

Няма нещо, което да не влиза в обсега на Христовото действие. Ако говорим богословски задълбочено, т.е. ако не се ограничим до една повърхностна класификация, а подходим сериозно, не би могло да се каже, че има неща – добри, благородни, а може и неутрални, които да са преобладаващо светски, след като божието Слово се установи между човешките синове, след като бе жадно и гладно, след като се труди със собствените Си ръце, след като позна приятелството и послушанието, изживя болката и смъртта. Понеже в Христос „благоволи Отец да обитава всичката пълнота, и чрез Него да примири със Себе Си всичко, било земно, било небесно, като го умиротвори чрез Него, с кръвта на кръста Му”³¹.

Трябва да обичаме света, работата, човешката действителност, защото светът е добър. Грехът на Адам повреди божествената хармония на сътвореното, но Бог Отец изпрати Своя Единороден син да възстанови разбирателството. Та ние, приели духа на осиновението, да можем да освободим творението от безпорядъка, да помирим с Бог всичко съществуващо.

Всеки човешки живот е неповторим, резултат на едно уникално призвание, което трябва да се живее ревностно, въплъщавайки в него духа на Христос. И по този път, живеейки сред нам подобните по християнски, по един непривиден , но отговарящ на вярата начин, ще бъдем Христовото присъствие сред хората.

Когато осъзнаем, колко забележителна е мисията, към която Бог ни призовава, в човешката душа биха могли да се прокраднат горделивостта и високомерието. Това е едно погрешно възприемане на християнското призвание, което ни заслепява и ни кара да забравим, че сме направени от кал, че сме прах и нищожност. Да забравим, че злото не е само в света около нас, но и в нас самите, че се е спотаило и в нашето сърце и ни прави податливи на подлости и егоизъм. Само Божията благодат е непоклатима като скала; а ние сме пясък, движещ се пясък.

Ако огледаме човешката история и днешното състояние на света, с болка ще установим, че след двадесет века много малко хора се наричат християни, а и онези, които се кичат с това име, в много случаи не са предани на призванието си. Преди години един човек, който нямаше лошо сърце, но нямаше и вяра, ми показа карта на света с думите: „Ето го поражението на Христос. Толкова векове Той се старае да вдъхне в душите на хората Своето учение, а вижте резултата: няма християни!”.

Днес някои все още мислят така. Обаче Христос не се е провалил. Неговото слово и Неговият живот постоянно оплодотворяват света. Делото на Христос, задачата, която Му възложи Отец, е в процес на осъществяване. Неговата сила пронизва историята и носи със себе си истинския живот и „когато пък Му бъде подчинено всичко, тогава и Сам Синът ще се подчини на Оногова, Който Му бе всичко подчинил, за да бъде Бог всичко у всички”³².

Бог поиска да бъдем Негови съработници в делото, което върши сред света, поиска да поеме риска да бъдем свободни. До дън душа се вълнувам, съзерцавайки образа на новородения Исус във Витлеем – едно беззащитно дете, неспособно да окаже никаква съпротива. Бог се оставя в човешките ръце, доближава ни и се принизява до равнището ни.

Исус Христос, „бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи Себе Си, като прие образ на раб”³³. Бог проявява снизходителност към нашата освободеност, към нашите несъвършенства, към нашата окаяност. Той се съгласява Божите съкровища да бъдат носени в глинени съдове, в които да ги излагаме на бял свят, смесвайки нашите човешки недостатъци с тяхната божествена сила.

Фактът, че сме грешни, не бива да ни кара да се съмняваме в нашата мисия. Вярно е, че нашите грехове могат да затруднят другите да разпознават в нас Христос. Следователно е нужно да се борим срещу нашите собствени пороци, да се пречистваме. Обаче следва да сме наясно и че Бог не ни е обещал пълна победа над злото в този живот, Той иска да се борим. „Стига ти Моята благодат”³⁴ – отговаря Бог на Павел, който моли да бъде освободен от жилото в плътта, което го унижава.

Силата на Бог се проявява в нашата немощ и ни подбужда да се борим, да се сражаваме срещу нашите недостатъци, независимо че знаем, че никога няма да постигнем пълна победа по време на нашето земно преминаване. Животът на християнина е едно непрекъснато започване и тръгване, едно всекидневно обновяване.

Христос възкръсва в нас, когато участваме заедно с Него в страданията и в смъртта Му. Трябва да обичаме кръста, саможертвата, умъртвлението. Християнският оптимизъм не е някакъв сладникав оптимизъм, нито човешката лекомислена увереност, че всичко ще се нареди. Това е оптимизъм, който се корени в осъзнаването на свободата и във вярата в благодатта; оптимизъм, който изисква от нас самите да се стремим да отговорим на Божия призив.

По този начин – въпреки нашата окаяност, а до известна степен чрез нашата окаяност, чрез нашия живот на хора от плът и кал – се явява Христос. Той се явява в усилието да ставаме по-добри, да проявяваме безкористна обич, да овладяваме егоизма, та да се посветим изцяло на другите, превръщайки нашето съществуване в постоянно служение.

Не бих искал да приключа без едно последно разсъждение. Когато християнинът – бидейки самият Христос – Го явява между хората, той не се стреми да прояви само своята любов, а и чрез нея да покаже на всички Божията любов.

Исус разбира целия Си живот като разкриване на тази любов. Филипе, отговаря Той на един от учениците Си, „който е видял Мене, видял е Отца”³⁵. В съзвучие с това поучение апостол Йоан приканва християните, тъй като са познали Божията любов, да я проявяват в делата си: „Възлюбени, нека любим един другиго, защото любовта е от Бога, и всякой, който люби, е роден от Бога и познава Бога; който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов.

Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него. В това се състои любовта, че не ние възлюбихме Бога, а Той ни възлюби и проводи Сина Си да стане умилостивение за нашите грехове. Възлюбени, ако тъй ни възлюби Бог, и ние сме длъжни да любим един другиго.”³⁶

Значи е нужно нашата вяра да бъде жива, да ни настройва да вярваме истински в Бог и да сме в постоянно общение с Него. Християнският живот трябва да бъде живот в постоянна молитва и стремеж да бъдем винаги в присъствието на Господ – и денем, и нощем. Християнинът никога не е самотен, понеже живее в постоянно общение с Бог, Който е до нас и в небесата.

„Непрестанно се молете”³⁷ – призовава апостол Павел. Припомняйки тази апостолска заръка, свети Климент Александрийски пише: „Повелено ни е да възхваляваме и почитаме Словото, за Което знаем, че е Спасител и Цар; а чрез Него и Отец, ала не в определени дни, както правят други, а постоянно през целия ни живот и по всички възможни начини”³⁸.

Посред всекидневните си занимания, в моментите, когато побеждава егоистичните си наклонности или когато се радва на приятелството си с другите хора, във всички случаи християнинът трябва да открива отново и отново Бог. Чрез Христос и в Светия Дух християнинът има достъп до съкровения живот на Бог Отец и върви по своя път, търсейки царството, което не е от този свят, ала се подготвя и започва от този свят.

Не трябва да губим връзката си с Христос – в Словото и в Хляба, в Евхаристията и в молитвата. И трябва да се отнасяме към Него като към приятел, като към живо и реално същество – какъвто е Христос, понеже е възкръснал. Христос – както четем в Посланието до евреите – „понеже Сам пребъдва вечно, има свещенство, което не преминава към другиго. Затова Той може и винаги да спасява ония, които дохождат чрез Него при Бога, понеже е всякога жив, за да ходатайствува за тях”³⁹.

Христос, възкръсналият Христос е нашият спътник, нашият приятел. Един приятел, Който ни се явява само мъгляво, но чиято същина изпълва целия ни живот и ни кара да желаем да бъдем навеки с Него. „И Духът и невестата казват: дойди! и който чува, да каже: дойди! и който е жаден, да дойде, който желае, нека взема от водата на живота даром... Който свидетелствува за това, казва: да, ида скоро! Амин, да, дойди, Господи Исусе!”⁴⁰.