Сърцето на Христос – мир за християните

Бог Отец е благоволил да ни дари в Сърцето на Своя Син неизчерпаеми съкровища от любов, милосърдие и нежност¹. Ако искаме да открием до каква степен Бог ни обича – и не само изслушва нашите молитви, а и ги предварва – достатъчно е да чуем аргументите на свети Павел: „Оня, Който и собствения Си Син не пощади, а Го отдаде за всички ни, как няма да ни подари с Него и всичко?“²

Благодатта обновява човека отвътре и го превръща от грешник и размирник в добър и верен слуга³. Извор на всички благодати е любовта, която Бог изпитва към нас и ни я открива не само с думи, а и с дела. Божията любов изпраща Второто лице на Света Троица, Словото, Сина на Бог Отец, да приеме нашата плът, т.е. нашето човешко естество с всичко, освен греха. А Словото, Словото на Бог, е Словото, от Което изхожда любовта⁴.

Любовта ни се открива във Въплъщението, в изкупителният път на Исус Христос по нашата земя и стига кулминацията си при върховната жертва на кръста. А на кръста любовта се явява с нов знак: „един от войниците прободе с копие ребрата Му, и веднага изтече кръв и вода“⁵. Вода и кръв от Исус, които ни говорят за себеотдаване докрай, до „свърши се!“⁶ – една жертва от любов.

На днешния празник, като насочваме още веднъж вниманието си към основните тайни на нашата вяра, ние се възхищаваме, виждайки как най-съкровените неща - любовта, заради която Бог Отец отдава Сина Си, и любовта на Сина, която Го кара твърдо да върви към Голгота – се предават на хората по съвсем достъпен начин. Бог не идва при нас, демонстрирайки Своята власт и мощ. Той се приближава до нас, „като прие образ на раб и се уподоби на човеци“⁷. Исус никога не се държи дистанцирано или надменно, макар и да откриваме, че през годините, когато проповядва, често е разочарован от човешката лошотия. Но, ако се вгледаме по-добре, веднага ще забележим, че Неговото раздразнение и гняв се пораждат от любовта Му към нас – като още една покана да се отвърнем от неверието и от греха. „Нима Аз искам смъртта на беззаконника? казва Господ Бог. Нали това искам – той да се обърне от пътищата си и да бъде жив?“⁸.

Тези думи обясняват целия живот на Христос и ни помагат да разберем защо Той дойде при нас със сърце от плът, със сърце като нашето. Това е още едно очевидно доказателство за любов и неизменно свидетелство за неизразимата тайна на Божието милосърдие.

Да познаем Пресвятото Сърце на Исус Христос

Не мога да не ви споделя нещо, което ми причинява тъга, но и ме стимулира да работя. Това е мисълта, че има още хора, които не познават Христос, че те все още не могат да прозрят величината на това съкровище, което ги очаква на небето, че се лутат като слепци по земята в преследване на радостта, без да знаят истинското й име, или че блуждаят по пътища, които ги отдалечават все повече и повече от истинското щастие. Колко добре разбираме какво ще да е изпитал апостол Павел онази нощ в град Троада, когато е имал видение: „стоеше пред него един мъж, македонец, който го молеше и думаше: мини в Македония и ни помогни! След това видение веднага поискахме – Павел и Тимотей – да тръгнем за Македония, понеже разумяхме, че Господ ни е повикал да проповядваме там Евангелието“⁹.

Нима не чувствате, че Бог и вас ви вика – чрез всичко, което става около нас – и ни подтиква да възвестяваме Благата вест за идването на Исус? Но понякога ние, християните, сами омаловажаваме нашето призвание, отнасяме се повърхностно към него, губим време в спорове и вражди. Или, което е още по-лошо, някои лицемерно се възмущават от начина, по който други практикуват известни страни от вярата или някои набожности, но вместо да потърсят пътища за по-правилното й живеене – според своите разбирания, те се заемат да критикуват и да рушат. Естествено, в живота на християните могат да възникнат и действително възникват непълноти. Обаче важни не сме ние и нашите недостатъци; важен е само Той, Исус. Ние трябва да говорим за Христос, не за себе си.

Тези мои мисли са предизвикани от твърдения, че видите ли имало криза при набожността към Пресвятото Сърце Исусово. Няма такава криза. Истинската набожност е била и все още е едно жизнено отношение, пълно с човешки и свръхестествен смисъл. Нейните плодове са били и продължават да бъдат сладките плодове на обръщания, на себеотдаване, на изпълняване на Божията воля, на проникване в тайните на Изкуплението със светлината на любовта.

Друго нещо обаче са проявите на неефикасния сантиментализъм с неговия доктринален недоимък и увлеченост към пиетизъм. И на мен не ми харесват сладникавите картини и образи на Пресвятото Сърце, които не могат да събудят никаква набожност у хора със здрав разум и християнска чувствителност към свръхестественото. Въпреки това не е никак логично едни недобри практики, които постепенно изчезват от само себе си, да се превръщат в доктринален, богословски проблем.

Ако може да се говори за някаква криза, то това е кризата в сърцата на хората, които не успяват – заради късогледство, заради егоизъм, заради тесногръдие – да забележат бездънната любов на Христос, нашия Господ. Откакто се е установил днешният празник, литургията на светата Църква е съумяла да предложи като храна за истинско благочестие един текст на свети Павел, който ни чертае цяла програма за съзерцателен живот - опознаване и обич, молитва и живот, която започва с набожността към Пресвятото Сърце Исусово. Сам Бог с устата на апостола ни призовава да поемем по този път: „чрез вярата да се всели Христос в сърцата ви, та, вкоренени и утвърдени в любов, да можете проумя с всички светии, що е ширина и дължина, дълбочина и височина, и да узнаете Христовата любов, която превъзхожда всяко знание, та да се изпълните във всичката пълнота Божия“¹⁰.

Божията пълнота ни се открива и ни се дава в Христос, в любовта на Христос, в Сърцето на Христос. Понеже това е Сърцето на Онзи, у Когото „телесно обитава всичката пълнота на Божеството“¹¹. Ето защо, ако изгубим от поглед този велик Божи промисъл – този поток от любов на земята, установен от Въплъщението, от Изкуплението и от Петдесетница – не ще можем да разберем нежността на Сърцето на Господ.

Истинската набожност към Сърце Исусово

Нека запомним завинаги богатството, съдържащо се в тези думи: Пресвято Сърце Исусово. Когато говорим за човешко сърце, ние нямаме предвид само чувствата, а обхващаме целия човек, който има своите желания, който обича, който общува с другите. И за да можем ние да разберем добре Божите неща, в Светите писания думата „сърце“ се употребява в значенията му на средоточие и извор, на израз и корен на всички мисли, думи и действия. Казано с наши думи, човек е това, което е сърцето му.

От сърцето идват радостта: „Сърцето ми ще се зарадва за спасението от Тебе“¹²; разкаянието: „сърцето ми стана като восък, разтопи се в моята вътрешност“¹³; възхвалата на Бог: „Из сърцето ми се изля блага дума; аз говоря: моята песен е за Царя“¹⁴; решението да слушаме Бог: „готово е сърцето ми“¹⁵; любовното бдение: „заспала съм, но сърцето ми е будно“¹⁶. Както съмнението и страхът: „да се не смущава сърцето ви; вярвайте в Бога и в Мене вярвайте“¹⁷.

Сърцето не само чувства; също така то знае и разбира. Божият закон е вложен в сърцето¹⁸ и в него остава записан¹⁹. Свещеното писание добавя още: „от препълнено сърце говорят устата“²⁰; Господ укорява книжниците: „защо мислите лошо в сърцата си?“²¹. А изброявайки греховете, които човек може да извърши, казва: „от сърцето излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули“²².

Когато в Свещеното писание се говори за сърцето, не става дума за някакво мимолетно чувство, което води до емоции и сълзи. Когато се говори за сърцето, се обхваща цялата личност, която – както посочва самият Исус Христос - тялом и духом се стреми към онова, което смята за свое благо: “защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“²³.

Затова сега, говорейки за Сърцето на Исус, ние изтъкваме нагледността на Божията любов и истинността на Неговата жертва за нас, хората. А препоръчвайки набожността към Пресвятото Сърце Исусово, моят съвет е да се обръщаме към Исус с цялото си естество: с нашата душа, с нашите чувства, с нашите мисли, с нашите думи и дела, с нашите трудности и радости.

Истинската набожност към Сърцето на Исус се състои в това: да познаваме Бог и да опознаем самите себе си, да не изпускаме от поглед Исус и да прибягваме към Него, защото Той ни окуражава, Той ни учи, Той ни води. Тази набожност може да се стори повърхностна само на индивид, който - тъй като не се е развил напълно като човек - не може да проникне (или схване) същността на въплътилия се Бог.

Исус на кръста, със сърце пронизано от любов към хората – това е красноречив отговор (думите са излишни) на въпроса за стойността на творението и на човека. Животът на хората и тяхното щастие са толкова скъпи, че самият Божи Син се жертва, за да ги изкупи, за да ги пречисти, за да ги въздигне. „Кой няма да възлюби Неговото пронизано сърце?“ – се пита по този повод една съзерцателна душа. И продължава с въпросите: „Кой няма да отвърне на любовта с любов? Кой няма да прегърне такова чисто Сърце? Ние, които сме плътски, ще се отплатим за любовта с любов, ще прегърнем това наранено тяло, на което безбожниците пробиха ръцете и нозете, пронизаха ребрата и сърцето. Ще Го помолим да благоволи да върже нашето сърце с връзките на Своята любов и да го прониже с копие, понеже е все още кораво и непокаяло се“²⁴.

Това са от веки веков мислите, чувствата богати с любов, думите, които влюбените души са посвещавали на Исус. Но за да разберем този език, за да узнаем какво наистина представляват човешкото сърце, Сърцето на Христос и Божията любов ни е нужна вяра, нужно ни е смирение. Тръгвайки от вярата и смирението, свети Августин ни остави следните световноизвестни думи: „Ти си ни създал, Господи, да бъдем Твои и сърцето ни не намира покой, докато не почине в Тебе“²⁵.

Когато човек занемари смирението, той си присвоява правото да обсеби Бог, но не по божествения начин, дарен ни от Христос: „вземете, яжте, това е Моето тяло“²⁶, а опитвайки се да принизи Божието величие до чисто човешки измерения. Човешкия ум – този хладен и незрящ ум, който не е интелигентност изхождаща от вярата, нито е добронамереният разум на създание, способно да се радва и да обича нещата, се превръща в безразсъдство при хора, които съизмерват всичко със своя беден житейски опит, които принизяват свръхестесствената истина и обвиват човешкото сърце с броня, нечувствителна към поривите на Свети Дух. И бихме изгубили горкия си разсъдък, ако не беше милосърдната сила на Бог, която разрушава границите на нашата окаяност: „Ще ви дам ново сърце и нов дух ще ви дам; ще взема из вашата плът каменното сърце и ще ви дам сърце от плът“²⁷. И при тези обещания на Светото писание душата отново намира светлината и се изпълва с радост.

„Аз зная намеренията, които имам за вас... намерения за добро, а не за зло“²⁸ – заявява Бог с устата на пророк Йеремия. Литургията приписва тези думи на Исус, понеже чрез Него най-ясно се проявява, че Бог ни обича по този начин. Той не идва, за да ни осъди, за да изобличи нашата разпуснатост или нашето падение, а идва, за да ни спаси, за да ни прости, за да ни оправдае, за да ни донесе мира и радостта. Ако приемем тази чудна връзка на Господ със Своите деца, нашите сърца непременно ще се променят и тогава пред нашите очи ще се открият съвсем нови, дълбоки, светли и значими хоризонти.

Да носим Христовата любов и на другите

Забележете обаче, че Бог не ни казва: вместо вашето сърце, ще ви дам воля на чист дух. Не. Той ни дава сърце, едно сърце от плът – като сърцето на Христос. Аз не разполагам с едно сърце - за да обичам Бог, и с друго – за да обичам хората на земята. Със сърцето, с което обичам родителите си и приятелите си, със същото сърце обичам Христос, Бог Отец, Свети Дух и Дева Мария. Няма никога да се уморя да повтарям: трябва да бъдем истински човешки, иначе не ще можем да станем Божи деца.

Човешката любов, любовта тук долу, на земята, когато е истинска, ни помага да вкусваме от Божията любов. И предчувстваме любовта, с която ще се наслаждаваме на Бог и която ще царува между нас горе, на небето, когато „бъде Бог всичко у всички“²⁹. Когато започнем да разбираме какво нещо е Божията любов, тя ще ни подбуди да проявяваме повече състрадателност, повече великодушие, повече себеотдаване.

Длъжни сме да даваме на другите това, което получаваме, да ги учим на това, което научаваме. Трябва да ги направим съучастници – простичко, без себеизтъкване – в познаването на Христовата любов. Всеки със своя труд и на своето място в обществото може и трябва да превърне работата си във възможност за служение. Добре свършената работа, която преуспява и води до прогрес, която отчита напредъка на културата и техниката, има важна роля и е полезна за цялото човечество само ако сме били водени от великодушието, а не от егоизма, от общото благо, а не от личната облага. Т.е. ако е изпълнена с християнския дух на живот.

При изпълнението на тази работа и в създадените разнообразни отношения с другите хора вие трябва да свидетелствате за Христовата любов и нейните плодове: приятелство, разбирателство, дружба, мир. Както Христос мина, „правейки добрини“³⁰ по всички пътища на Палестина, така и вие по човешките пътища – в семейството, в обществото, на работното място, в културните си предпочитания и по време на своя отдих, трябва да бъдете активни сеячи на мир. Това ще бъде най-доброто доказателство, че във вашето сърце е настъпило Божието царство: „Ние знаем, че преминахме от смърт в живот – пише свети апостол Йоан – защото обичаме братята“³¹.

Обаче никой не може да живее с такава любов, ако не е минал през школата на Сърцето на Исус. Само при положение че постоянно съзерцаваме Сърцето на Христос, нашето сърце ще се освободи от омразата и безразличието и ще знаем как да действаме по християнски, изправени пред страданията и болките на другите.

Припомнете си сцената, разказана от свети Лука, когато Христос минава край град Найн³². Исус вижда мъката на хората, които случайно среща по пътя си. Той можеше просто да отмине или да изчака да Го извикат, да Го помолят. Ала нито отминава, нито изчаква. Той взима инициативата, развълнуван от скръбта на вдовицата, изгубила сина си - единственото, което й беше останало. Евангелистът казва само, че Исус се е смилил; може би вълнението Му е личало и външно - както при смъртта на Лазар. Исус Христос нито е бил, нито е безчувствен към страданието, родено от любовта. Не изпитва радост при разделянето на децата от родителите им. Затова упражнява Своята власт над смъртта - за да даде живот, за да бъдат един до друг тези, които се обичат, обаче изисквайки преди това и същевременно дължимото първенство на Божията любов, която следва да е основата на истинския християнски живот.

Христос знае, че множеството около Него ще се изуми от чудото и ще разправя за станалото из цялата околност. Обаче не действа показно, за да привлече вниманието. Той просто е докоснат от мъката на тази жена и не може да мине, без да я утеши. Приближава се до нея и й казва: „Не плачи“³³. Но сякаш иска да й каже: не искам да те виждам обляна в сълзи, защото дойдох да донеса на земята радостта и мира. След това става чудото, проява на мощта на Христос Бог. Ала преди чудото е душевното Му вълнение, явен знак за нежността на Сърцето на Христос – човека.

Ако не се учим от Исус, никога няма да обичаме истински. Ако мислехме както някои, че за да запазим сърцето чисто и достойно за Бог, не бива да го занимаваме и заразяваме с човешки чувства, логичният резултат би бил да станем равнодушни към чуждата болка. Тогава бихме били способни само на едно церемониално милосърдие – съсухрено и бездушно, а не на истинското милосърдие на Исус Христос – пълно с любов и с човешка топлина. С това не подкрепям фалшиви теории, всъщност жалки оправдания, които целят да отклонят сърцата, да ги отдалечат от Бог и да ги тласнат към опасности и към погибел.

Нека на днешния празник помолим Господ да ни даде добро сърце, способно да изпитва съчувствие към мъките на другите, способно да разбере, че за лечение на огорченията - съпътстващи и нерядко тормозещи душите на този свят, най-добрият балсам е любовта. Другите успокоителни имат временен ефект и оставят след себе си горчивина и отчаяние.

Ако искаме да помагаме на другите, трябва да ги обичаме – подчертавам – с любов, която да се изразява в разбиране и себеотдаване, в нежност и смирение. И ще разберем защо Господ реши да обобщи целия Закон в тази двойна заповед, която в действителност е само една: да възлюбим Бог и да възлюбим ближния с цялото си сърце³⁴.

Сега може би ще си помислите, че понякога ние, християните, – не някой друг, а ти и аз – забравяме за най-естествените следствия от този наш дълг. Сигурно ще се сетите за много неправди, които не се поправят, за беззаконията, които не се наказват, за предаващата се от поколение на поколение дискриминация, без да се търсят пътища за радикално решение на въпроса.

Не мога, нито е моя работа, да ви предложа някаква конкретна форма за справяне с тези проблеми. Обаче като Христов свещеник мой дълг е да ви напомня какво казва Светото писание. Размислете върху сцената на съда, описана от самия Исус: „Идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели; защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте“³⁵.

Човек или общество, които остават равнодушни пред злощастието или несправедливостта и не се опитват да ги облекчат, това не са човек или общество, които живеят по примера на любовта на Христовото сърце. Християните – независимо че имат пълна свобода за намиране на различни решения и за тяхното прилагане в практиката и следователно работят в обстановка на един логичен плурализъм – в едно трябва да бъдат единни: в своя стремеж да служат на човечеството. В противен случай тяхното християнство няма да съответства на словото и живота на Исус, а ще бъде една преструвка, една лъжа пред Бог и пред хората.

Христовият мир

Тук смятам да ви предложа и още един довод в тази насока – трябва постоянно да се борим да правим добро и да не униваме именно защото добре знаем, че ние, хората, трудно се решаваме да налагаме сериозно справедливостта, добре знаем колко много още ни трябва, та земното съществуване да бъде вдъхновявано от любовта, а не от омразата и безразличието. Освен това ни е ясно, че дори да постигнем справедливо разпределение на благата и хармонична организация на обществото, пак ще я има болката, причинена от болестите и неразбирането, от самотата, от смъртта на любим човек, от съзнаването на собственото ни ограничение.

Изправен пред тези кошмари, християнинът има само един истински отговор, отговор, който е и окончателен – Христос на кръста, Бог, Който страда и Който умира. Бог, Който ни дава Своето сърце, прободено от копие в името на любовта към всички. Нашият Господ ненавижда неправдите и осъжда техните извършители. Но тъй като уважава свободата на всеки човек, Той допуска да ги има. Бог нашият Господ не причинява болка на Своите създания, но я приема, понеже след първородния грях тя е част от човешката природа. Въпреки това Неговото сърце, пълно с любов към хората, Го накара да приеме кръста и всички мъчения, причинени от нашите страдания, нашата тъга, нашата мъка, нашия глад и жажда за справедливост.

Християнското учение за болката не е някаква програма за лесно утешаване. На първо място това е учение за приемане на страданието като неотделима част от човешкия живот. Няма да скрия - при това с радост, понеже винаги съм проповядвал, че където е кръстът, там е и Христос, въплътената любов, и съм се стремял да го живея – и ще ви кажа, че болката често ме е спохождала и неведнъж ми се е доплаквало. Друг път съм усещал как у мен расте негодуванието от неправдата и злото. И съм вкусвал горчивината, виждайки как не мога да направя нищо – въпреки цялото ми желание и всичките ми усилия не успявах да поправя съществуващата несправедливост.

Говорейки ви за болка, аз не изхождам само от теорията. Също така не се позовавам само на чуждия опит, когато ви съветвам, щом почувствате някога душевни колебания – пред картината на страданието – да обърнете взор към Христос. Няма друг лек. Сцената на Голгота възвестява на всички, че нещастията трябва да бъдат освещавани, живеейки в съюз с кръста.

Ако преживяваме нашите горести по християнски, те придобиват стойност на изкупление, на покаяние, на участие в съдбата и в живота на Исус, Който от любов към хората доброволно изпита всички нюанси на болката и всякакъв вид мъчения. Той се роди, живя и умря беден. Беше нагрубяван, обиждан, поругаван, клеветен и несправедливо осъден. Беше предаден и изоставен от учениците. Изпита горчивината на самотата, изтезанията и смъртта. И сега Христос продължава да страда чрез Своите членове, чрез цялото човечество, населяващо земята, на което Той е Глава, Единороден Син и Изкупител.

Болката влиза в плановете на Бог. Така е, макар и да ни е трудно да го проумеем. И на Христос, като на човек, Му беше трудно да я понесе: „Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша! Но нека бъде не Моята воля, а Твоята“³⁶. И така, притиснат в менгемето на изтезанията и на приемането на волята на Отец, Исус отива спокойно да приеме смъртта, като прощава на тези, които Го разпъват.

Именно признаването на свръхестествения смисъл на болката предполага и най-голямата победа. Умирайки на кръста, Исус побеждава смъртта. Бог извлича живот от смъртта. Едно Божие дете не бива да се държи като човек, примирил се с трагичната си участ; не, то трябва да изпитва задоволството на вече предвкусващия победата. В името на побеждаващата Христова любов ние, християните, трябва да се впуснем по всички земни пътища и с нашето слово и с нашите дела да бъдем сеячи на мир и на радост. Необходимо е да се борим – една мирна борба – срещу злото, срещу неправдата, срещу греха и по този начин да разгласяваме, че сегашното състояние на човека не е окончателно и че Божията любов, която се явява в Пресвятото Сърце Христово, ще донесе славната духовна победа на човечеството.

Припомнихме си случилото се в Найн. Сега бихме могли да споменем и други, понеже Евангелията са пълни с подобни сцени. Тези разкази са вълнували и винаги ще вълнуват сърцата на човешките създания, тъй като не само свидетелстват за искрен жест на човек, който съчувства на Своите себеподобни, а главно ни разкриват необятната любов на Господ. Сърцето на Исус е Сърцето на въплътилия се Бог, на Емануил – Бог с нас.

„Църквата, съединена с Христос, се ражда от едно ранено Сърце“³⁷. От това Сърце, пронизано открай докрай, ни се предава животът. Как да не си припомним сега, макар и накратко, тайнствата, посредством които Бог действа в нас и ни прави да участваме в изкупителната сила на Христос? Как да не си помислим с особена благодарност за Светото причастие от Евхаристията, за жертвата на Голгота и постоянното й безкръвно подновяване по време на литургията? Исус ни се дава като храна. Тъй като Исус Христос идва при нас, всичко се променя; и у нас се пробуждат сили – това е подкрепата на Свети Дух, които изпълват душата, ръководят нашите действия, нашия начин на мислене и на чувстване. Сърцето на Исус е извор на мир за християнина.

Себеотдаването, което Господ иска от нас, не се основава само върху нашите желания, нито върху нашите сили, често пъти слаби и недостатъчни и едните, и другите. Преди всичко то е изградено върху благодатите, придобити за нас от любовта на Сърцето на Бог, станал Човек. Затова можем и сме длъжни да постоянстваме в нашия духовен живот на деца на нашия Отец, Който е на небето, без да допускаме да ни обземат униние и обезсърчаване. Обичам да обръщам внимание на това как в своето обичайно всекидневие, как в най-дребните детайли, как в нормалните условия на трудовия ден християнинът привежда в действие вярата, надеждата и любовта, тъй като в това се крие същността на поведението на една душа, подкрепяна от Божията помощ; и как в упражняването на тези богословски добродетели душата намира радост, сили и спокойствие.

Това са плодовете на Христовия мир, на мира, който ни носи Неговото Пресвято Сърце. Защото – нека го кажем още веднъж – любовта на Христос към хората е една непостижима страна на Божията тайна, на любовта на Сина към Отец и към Свети Дух. Свети Дух – тази връзка на обич между Отец и Син, намира в Словото едно човешко Сърце.

Не е възможно да говорим за тези основни положения на нашата вяра, ако не взимаме под внимание ограничеността на нашия ум и безграничността на Откровението. Обаче макар и да не можем да обхванем тези истини, макар и умът ни да се стъписва пред тях, ние вярваме смирено и непоколебимо. Защото знаем, основавайки се на свидетелството на Христос, че всичко е точно така. Че любовта, туптяща в лоното на Света Троица, се излива върху всички хора чрез любовта на Пресвятото Сърце Исусово.

Да живеем в Сърцето на Исус, да се обвържем непосредствено с Него, значи да се превърнем в Божия обител. „Който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми“³⁸ – ни казва Господ. И Христос, и Отец в Свети Дух влизат в душата и правят в нея Свое жилище³⁹.

Когато разберем, макар и непълно, тези основни истини, нашият начин на съществуване се променя. Изпитваме жажда за Бог и се присъединяваме към думите на псалма: Боже мой, упорито Те търся. Жадна е за Теб душата ми, плътта ми Те желае както суха почва без вода⁴⁰. А Исус, Който е събудил тези наши желания, идва насреща и ни казва: „Който е жаден, да дойде при Мене и да пие“⁴¹. Той ни поднася Сърцето Си, та в Него да намерим отдих и сили. Ако приемем Неговия призив, ще се убедим, че словата Му са истинни. И нашият глад и нашата жажда ще се усилят до степен да пожелаем Бог да направи от нашето сърце място за Свой отдих и да не ни лишава от Своята топлина и от Своята светлина.

„Огън дойдох да туря на земята, и колко бих желал да беше вече пламнал!“⁴². Ние се доближихме мъничко до огъня на Божията любов. Нека Нейният пламък раздвижи живота ни. Нека почувстваме копнежа да разнасяме божествения огън от единия до другия край на света, да го покажем на околните, та и те да познаят христовия мир и с него щастието. Християнинът, който живее тясно свързан със Сърцето на Исус, не може да има други цели освен: мир в обществото, мир в Църквата, мир в собствената душа, изобщо Божия мир, който ще дойде, когато тук настъпи Неговото царство.

Света Марийо, Царице на мира, тъй като имаше вяра и повярва, че ще се сбъдне Благата ангелска вест, помогни ни да растем във вярата, да бъдем твърди в надеждата, да напредваме в любовта. Понеже това иска сега от нас твоят Син, сочейки ни Своето Пресвято Сърце.