Възнесение Господне

Литургията ни представя още веднъж последната тайна от живота на Исус Христос сред хората – Неговото Възнесение на небето. Започвайки от раждането Му във Витлеем, се случиха много неща: видяхме Го в яслите, обожаван от пастири и царе; съзерцавахме Го през дългите години на мълчалива работа в Назарет; придружавахме Го из земите на Палестина, когато проповядваше на хората Божието царство и вършеше на всички добрини. А по-късно - в дните на Неговите страдания, страдахме и ние, гледайки как Го обвиняваха, с каква злоба Го измъчваха, с каква омраза Го разпънаха на кръст.

Мъката бе последвана от светлата радост на Възкресението. Каква блестяща и крепка опора за нашата вяра! Вече не би трябвало да се съмняваме. Но може би подобно на апостолите сме все още слаби и на днешния ден Възнесение се обръщаме към Христос с въпрос: ”В това ли време, Господи, възстановяваш царството Израилево?”¹. Сега ли ще изчезнат окончателно нашите колебания, всичката ни нищета?

Господ отговаря, като се възнася на небето. И ние като апостолите сме едновременно възхитени и натъжени, гледайки Го как ни напуска. Наистина не е лесно да се свикне с физическото отсъствие на Исус. Силно се вълнувам, като си помисля, че в изблик на любов Той си отиде, но и остана – отиде на небето, но ни се дава като храна в Причастието. Несъмнено ни липсват Неговото човешко слово, Неговото поведение, поглед, усмивка, доброта. Бихме желали пак да Го видим отблизо, например когато уморен от дългия път сяда при кладенеца², когато плаче за Лазар³, когато се моли продължително⁴, когато му става жал за множеството⁵.

Винаги ми се е струвало логично и ме е изпълвало с радост обстоятелството, че святото човешко тяло на Исус Христос се възнася в славата на Отец. Също така мисля, че тъгата, свойствена за деня на Възнесението, е проява на любовта, която изпитваме към Исус, нашия Господ. Той – съвършен Бог, стана човек, съвършен Човек, плът от нашата плът и кръв от нашата кръв. А после ни напусна, за да отиде на небето. Как да не тъгуваме за Него?

Общение с Исус в хляба и в словото

Ако умеем да съзерцаваме тайната на Христос, ако се стараем да я гледаме с незамъглен поглед, ще си дадем сметка и че сега е възможно да се доближим тялом и духом плътно до Христос. Той недвусмислено ни сочи пътя: чрез Хляба и Словото. Като се храним с Евхаристията и като изучаваме и изпълняваме онова, на което Той ни учеше, и в същото време като разговаряме с Него в молитвата. „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него”⁶. „Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби; а който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам”⁷.

Това не са голи обещания. Това е същността, действителността на един автентичен живот – на живот в благодатта, който ни вдъхновява да общуваме пряко и лично с Бог. „Ако спазите Моите заповеди, ще пребъдете в любовта Ми, както и Аз спазих заповедите на Отца Си, и пребъдвам в любовта Му”⁸. Това изявление на Исус по време на Тайната вечеря е най-доброто въведение към Възнесението. Христос знаеше, че Неговото тръгване е необходимо, защото по един тайнствен и непонятен за нас начин след Възнесението щеше да дойде - в нов изблик на Божията любов – Третото лице на Пресвета Троица: „Аз обаче ви казвам истината: за вас е по-добре Аз да си замина; защото, ако не замина, Утешителят няма да дойде при вас; ако ли замина, ще ви Го пратя”⁹.

Той си замина и ни прати Свети Дух, Който ръководи и освещава нашата душа. Действайки в нас, Утешителят потвърждава казаното ни от Христос, че сме деца на Бог, че не сме приели „духа на робство, та пак да бъдете в страх, а приехте Духа на осиновение, чрез Когото викаме: Авва, Отче!”¹⁰.

Виждате ли? Това е действието на Света Троица в нашите души. Всеки християнин има достъп до това обиталище на Бог, скрито в дълбините на душата му, ако откликне на благодатта, която ни подбужда към единение с Христос в Хляба и в Словото, в Светото причастие и в молитвата. Църквата предлага всеки ден на нашето внимание реалността на Живия хляб и Му посвещава два от големите празници на литургичната година – Велики четвъртък и Тяло и Кръв Христови. А днес, на Възнесение, ще размишляваме за нашите отношения с Исус, слушайки внимателно думите Му.

Молитвен живот

„Молитва към Бога на моя живот”¹¹. Щом като за нас Бог е живот, не бива да се изненадваме, че битието ни на християни следва да бъде изпълнено от молитви. Но не си мислете, че молитвата е еднократно действие, което се извършва и след това се зарязва. За праведника „в закона на Господа е волята му, и върху Неговия закон той размишлява денем и нощем!”¹². Сутрин мисля за Теб¹³, а вечер молитвата ми се издига към Теб като тамян¹⁴. Целият ден може да бъде време за молитва – от сутрин до вечер, и от вечерта до сутринта. Нещо повече: Светото писание ни напомня, че дори лягането ни трябва да бъде молитва (Срв. Втор. 6:6-7)

Спомнете си какво ни разказват Евангелията за Исус. Понякога Той прекарва цяла нощ в задушевен разговор със Своя Отец. Колко любов предизвиква у първите ученици образа на молещия се Христос! Виждайки това постоянство у Учителя си, те Го помолиха: „Господи, научи ни да се молим”¹⁵.

Свети Павел пише: „в молитвата – постоянни”¹⁶ и разпространява навсякъде живия пример на Христос. А свети Лука само с един щрих описва поведението на първите вярващи: „всичкиединодушно прекарваха в молитва и моление”¹⁷.

Добрият християнин се калява с помощта на благодатта в ковачницата на молитвата. И тази храна – молитвата, понеже е живот, не се намира само в един източник. Обикновено сърцето се изразява с думи – в молитвите на глас, на които ни е научил самият Бог – „Отче наш...”, или Неговите ангели – „Радвай се...”. При други случаи ще употребим молитви, утвърдени от времето, в които се е изляло благочестието на милиони братя по вяра – тези в литургията, или молитви родени от пламеността на влюбените сърца – като тези към Дева Мария: „Под твоето покровителство...”, „Спомни си...“, „Радвай се, Царице...”

В други случаи ще ни бъдат достатъчни два-три кратки възгласа, отправени като стрелички към Господ, които можем да научим при внимателно четене на Христовата история: „Господи, ако искаш, можеш ме очисти”¹⁸; „Господи, Ти всичко знаеш; Ти знаеш, че Те обичам”¹⁹; „Вярвам, Господи! помогни на неверието ми”²⁰; „Господи, аз не съм достоен”²¹; „Господ мой и Бог мой!”²². Или други кратки и сърдечни фрази, които избликват от дълбините на душата и съответстват на дадени житейски обстоятелства.

Молитвеният живот трябва да се основава и на моментите, които всеки ден посвещаваме изцяло на общуване с Бог. На един вътрешен разговор с Него – най-добре пред дарохранителницата, за да Му благодарим, че вече двадесет века Той е там и толкова самотен ни очаква. Този открит сърдечен диалог с Бог се изразява в умствена молитва, в която участва цялата душа - в нея са включени разумът и въображението, паметта и волята. Това е едно размишление, което спомага да направим свръхестествена преценка на нашия клет човешки живот, на нашето обикновено всекидневие.

Благодарение на тези моменти на размишление, на устните молитви, на спонтанните възгласи ще съумеем естествено и без показност да превърнем нашето ежедневие в постоянна прослава на Бог. Така ще останем в Негово присъствие – подобно на влюбените, чиято мисъл непрекъснато е насочена към обичания човек – и всички наши действия, дори най-незначителните, ще станат духовно значими.

Затова, когато християнинът тръгне по този път на непрекъснато общуване с Господ – а това е път за всички, не само за привилегировани – вътрешният живот ще се развива и укрепва и човек ще заякне в борбата, едновременно приятна и отговорна, за неотклонно следване на Божията воля.

Взимайки за основа молитвения живот, можем да разберем другата тема, която ни предлага днешният празник: апостолата, да приложим на дело поученията на Исус, дадени ни малко преди да се възнесе на небето: „ще Ми бъдете свидетели в Йерусалим и в цяла Иудея и Самария, и дори до край земя”²³.

Апостолат и съизкупителна мисия

От чудната семплота на божиите неща, съзерцателната душа прелива в апостолско старание: „Пламна сърцето ми в мене, огън се разгоря в мислите ми”²⁴. За какъв ли огън става дума, ако не за този, за който говори Христос: „Огън дойдох да туря на земята, и колко бих желал да беше вече пламнал!”²⁵. Това е огънят на апостолата, който крепне в молитвата. Няма по-добър начин да се разпространи от край до край в света тази мирна борба, в която е призван да участва всеки християнин - да допълва недостигащото на Христовите страдания²⁶.

Казахме, че Исус се е възнесъл на небето. Но християнинът може в молитвата и в Евхаристията да общува с Него както първите дванадесет апостоли, може да пламне в апостолска ревност и да се приобщи към Него, служейки на съизкуплението, т.е. да бъде сеяч на мир и радост. Да служиш – точно това е апостолатът. Ако разчитаме изключително на своите собствени сили, не ще постигнем нищо в областта на свръхестественото. Но бидейки Божи инструменти, ще постигнем всичко: „Всичко мога чрез Исуса Христа, Който ме укрепява”²⁷. Бог в Своята безкрайна доброта е решил да използва тези негодни инструменти. Така че апостолът няма друга цел, освен да остави Господ да действа, заявявайки своята пълна готовност Бог да осъществи – чрез Своите създания, чрез избраната душа – Своето спасително дело.

Апостол е християнинът, който се чувства враснал в Христос, уподобен на Христос чрез кръщението, който е подготвен чрез миропомазването да се бори за Христос. Той е призован с поведението си сред света да служи на Бог чрез общото свещенство на вярващите, което му позволява известно участие в свещенството на Христос, което – бидейки същностно различно от свещеническата служба – го подготвя да взима участие в църковните обреди и да подпомага хората по пътя им към Бог чрез свидетелства с думи и дела, чрез молитва и чрез изкупление.

Всеки от нас трябва да бъде самият Христос. Той е единственият посредник между Бог и хората²⁸ и ние се единяваме с Него, за да поднесем заедно с Него всички неща на Отец. Призванието на Божи деца, живеещи сред света, изисква да не се стремим само към нашето лично спасение, а да вървим по пътищата на земята и да ги превръщаме в пътечки сред гъсталака, които водят душите към Бог; изисква да участваме като обикновени граждани във всички събития, та да бъдем квас²⁹, който да закваси цялото тесто³⁰.

Христос се възнесе на небето, но остави на всяка достойна човешка реалност конкретната възможност да бъде изкупена. Свети Григорий Велики обобщава тази сериозна християнска тема с категорични думи: „И така, Исус замина там, откъдето дойде, завръщайки се от мястото, където продължаваше да пребивава. В действителност, когато се възнесе на небето, той свърза със Своята божественост небето и земята. В днешния празник трябва тържествено да изтъкнем факта, че бе отменена заповедта, която ни осъждаше, присъдата, която ни обричаше на тление. Естеството, към което бяха отправени думите „Пръст си и в пръст ще се върнеш”(Бит. 3:19), това естество отиде днес на небето заедно с Христос”³¹.

По тази причина ще продължа неуморно да повтарям, че светът може да бъде осветен и че на нас, християните, това ни е работата. Трябва да го прочистим от случаите на грях, с които хората го замърсяват, и да го поднесем на Господ като духовна хостия - извисил се до тази степен благодарение на Божията благодат и на нашите усилия. Строго погледнато, не може да се твърди, че съществуват благородни неща, които да са изключително светски, след като Словото благоволи да приеме изцяло човешко естество и освети земята със Своето присъствие и с труда на ръцете Си. Великата мисия, която получаваме с кръщението, е да бъдем съизкупители. Това го изисква от нас любовта Христова³² - да поемем върху плещите си част от Божията задача да изкупи душите.

Забележете: изкуплението, което стана факт, когато Исус умря опозорен и прославен на кръста, „за иудеи е съблазън, а за елини безумство”³³, ще продължава да се извършва по волята на Бог, докато дойде часът на Господ. Не е възможно да живеем, следвайки сърцето на Исус, а да не се чувстваме изпратени подобно на Него „да спасим грешниците”³⁴, като същевременно сме убедени, че ние самите имаме нужда все повече да се уповаваме на Божието милосърдие. Затова нашето пламенно желание е да бъдем съизкупители с Христос, заедно с Него да спасяваме всички души, тъй като искаме да бъдем самият Христос, а Той „отдаде Себе си откуп за всички”³⁵.

Чака ни велико дело. Не ни подхожда да оставаме пасивни, защото Господ изрично заяви: „търгувайте, докле се завърна”³⁶. Не можем да стоим със скръстени ръце, докато очакваме идването на Господ, Който ще се завърне, за да влезе изцяло във владение на Своето царство. Разпространяването на Божието царство не е само официалната задача на членовете на Църквата, които представляват Христос, защото са получили от Него особена власт. „Вие сте тяло Христово”³⁷ – ни казва апостол Павел със заръката да търгуваме докрай.

Колко много работа ни чака още. Нима за двадесет века не се е направило нищо? За двадесет века хората доста са поработили. Не ми изглежда нито обективно, нито честно желанието на някои да омаловажат делото на нашите предшественици. За двадесет века те са свършили много работа и при това често доста добре. Случвало се е да има грешки, западане, както и днес има отстъпления, страх, боязливост, но в същото време не липсват смелост и великодушие. Човешкото семейство се обновява постоянно и във всяко поколение е нужно да продължат усилията да се помогне на човека да открие призванието си на Божие дете, нужно е да се внушава заповедта да възлюбим Твореца и нашия ближен.

Христос ни показа веднъж завинаги пътя на Божията любов – апостолатът е Божия любов, която прелива в любов към останалите. Вътрешният живот предполага израстване в единението с Христос чрез Хляба и Словото. А желанието за апостолат е най-точната, подходяща и необходима проява на вътрешния живот. Когато човек вкуси от Божията любов, той усеща загриженост към душите. Вътрешният живот не може да се отдели от апостолата, както не е възможно при Христос да се отдели Неговото естество на Богочовек от мисията Му на Изкупител. Словото пожела да се въплъти, за да спаси хората, да станат те едно с Него. Това е причината на Неговото идване на света: „за нас, човеците, и за наше спасение, слязъл от небето” се молим във Веруюто.

Апостолатът е част от самата природа на християнина– не е нещо добавено, пришито, неприсъщо на неговата всекидневна дейност, на професионалното му занимание. Казвам съм го непрекъснато, откакто Господ реши да се появи Опус Деи! Става дума да освещаваме обикновената работа, да се освещаваме в това занятие и да освещаваме другите, упражнявайки своята професия, всеки на своето място.

Апостолатът е както дишането на християнина – едно Божие дете не може да живее без това духовно трептене. Днешният празник ни припомня, че грижата за душите е изпълнен с любов завет на Господ, Който, възнасяйки се в славата Си, ни изпраща като Свои свидетели по целия свят. Голяма е нашата отговорност, понеже да сме свидетели на Христос, означава преди всичко да се стараем да живеем според Неговото учение, да се борим нашето поведение да прилича на това на Исус, да напомня на Неговия образ изпълнен с обич. Трябва така да се държим, та другите – като ни видят – да могат да кажат: този е християнин, защото не мрази, защото разбира другите, защото не е фанатик, защото владее страстите си, защото е пожертвувателен, защото е миролюбиво настроен, защото обича.

Житото и плевелите

Начертах ви идеалния път на християнина според учението на Христос, не според моите виждания. Ще се съгласите, че е извисен, великолепен, привлекателен. Но може би някой ще се запита: А възможно ли е да се живее така в днешното общество?

Да! Господ ни е призовал във време, когато много се говори за мир, ала няма мир: нито в душите, нито в институциите, нито в обществения живот, нито между народите. Непрекъснато се говори за равенство и демокрация, а процъфтяват кастите – затворени и непроницаеми. Призовал ни е във време, когато ни проглушават ушите за разбирателство, а разбирателството изобщо го няма, дори между хора, които работят искрено и искат да упражняват милосърдието, понеже – и добре го запомнете – милосърдието не е толкова да даваш, колкото да проявяваш разбиране.

Ние живеем в години, когато фанатиците и неотстъпчивите - неспособни да приемат чужди мотиви, се отбраняват, като обвиняват своите жертви, че са предизвикателни и агресивни. Накратко, Той ни е призовал във време, когато чуваме премного да се говори за единство, а ни е трудно да си представим по-голямо разединение между хората въобще, та дори и между самите католици

Аз никога не разсъждавам за политиката, това не ми е работа. За да опиша като свещеник днешната ситуация в света, ми стига отново да се сетя за една притча на Господ – за житото и плевелите. „Царството небесно прилича на човек, посеял добро семе на нивата си; и когато човеците спяха, дойде врагът му и посея между житото плевели, па си отиде”³⁸. Ясно е, че полето е плодородно и семето – добро. Господарят на нивата е хвърлил семето, щедро, умело и навреме; освен това е поставил пазачи да охраняват посевите. Ако след това се появят плевели, значи ние, по-специално християните, не сме си свършили работата, а сме заспали и сме позволили на врага да се доближи.

Когато безотговорните слуги питат Господ, защо на полето Му са поникнали плевели, обяснението е очевидно: „Враг човек е сторил това”³⁹. Ние, християните, които е трябвало да бъдем бдителни, та хубавите неща, насадени на земята от Твореца, да се развиват в служба на истината и доброто, сме заспали;(гибелна леност е този сън), докато врагът и служителите му са действали непрестанно. Вече виждате как са пораснали плевелите – как са разпръснати обилно и навсякъде!

Нямам склонност да бъда пророк на нещастия. Не искам моите думи да ви рисуват една отчайваща, безнадеждна панорама. Не смятам и да се жалвам от тези времена, в които живеем по Божие провидение. Ние обичаме нашето време, защото то е средата, в която трябва да постигнем нашето лично освещаване. И не изпадаме в наивна и безплодна носталгия – светът никога не е бил по-добър. От самото начало, от раждането на Църквата, когато още е звучала проповедта на първите дванадесет, започват жестоките гонения, възникват ересите, тръгват лъжите и се отприщва омразата.

Обаче също така не е логично да отричаме, че злото се е умножило. Из цялата Божия нива – земята, наследство на Христос, са поникнали плевели, цели гори от плевели. Не можем да си позволим да се залъгваме с баснята, че прогресът е постоянен и необратим. Правилно движещият се прогрес е хубаво нещо и е угоден на Бог. Ала главно се превъзнася другият, фалшивият прогрес, който заслепява очите на много хора, защото често не си даваме сметка, че с някои свои крачки човечеството се връща назад и губи вече завоюваното.

Повтарям: Господ ни даде света в наследство. И трябва да държим будни душата и разума си. Трябва да бъдем реалисти, без да се поддаваме на пораженчески настроения. Само една закърняла съвест, само безчувствеността, резултат от рутината, само едно лекомислено объркване могат да замъглят погледа ни и да виждаме света, без да забелязваме злото, оскърбленията срещу Бог, вредата, нанасяна понякога непоправимо на душите. Трябва да бъдем оптимисти - с оптимизъм, роден от вярата в могъществото на Бог, Който не губи битки; с оптимизъм, който не идва от човешката задоволеност или от глупавото и тщеславно самодоволство.

Посяване на мир и радост

Какво да се прави? Както ви казах, целта ми не е да описвам социални или политически кризи, културни недъзи или провали. Аз говоря за злото в светлината на християнската вяра, а именно като оскърбление срещу Бог. Апостолатът на християнина не е нито политическа програма, нито културно предпочитание. Той изисква християнинът да разпространява доброто, да вдъхва у околните желанието да обичат, да сее мир и радост. Несъмнено този апостолат ще принесе духовни плодове за всички: повече справедливост, повече разбирателство, повече уважение между хората.

Край нас има много души и нямаме право да бъдем препятствие пред тяхното вечно спасение. Длъжни сме да бъдем пълноценни християни, да бъдем свети, да не разочароваме Бог нито всички онези, които очакват от нас да даваме пример и да поучаваме.

Нашият апостолат трябва да се основава върху старанието да разберем другия. Отново подчертавам: милосърдието не е толкова в това да дадеш, колкото в това да разбереш. Няма да крия, че на собствен гръб съм изпитал какво значи да не те разбират. Винаги съм се старал хората да ме разбират, но някои упорито не желаят да ме разберат. И това е още една съвсем сериозна причина да желая да разбера всички. Нека не чакаме импулсивно някакви обстоятелства да ни накарат да придобием широко отворено,универсално,католическо сърце за всички. Духът на разбирателство е образец на християнското милосърдие при доброто Божие дете. Господ иска всички да вървим по правия път на земята, за да сеем не семената на плевелите, а тези на братството, на разбирателството, на прошката, на любовта, на мира. Никога не допускайте чувството, че сте нечий враг.

Християнинът трябва винаги да бъде готов да се разбира с всички, във взаимоотношенията си с другите да дава на всички възможността да се доближат до Исус Христос. Трябва с радост да се жертва за всички – без изключение, без да подрежда душите по категории, без да им слага етикети като на стока или на препарирано насекомо. Християнинът не може да се отдръпне от другите, понеже животът му би станал мизерен и себичен: „За всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои”⁴⁰.

Ако живеехме така, ако умеехме чрез своето поведение да сеем великодушие, разбирателство и мир, то би била поощрена законната лична човешка независимост и всеки би поел своята отговорност за нещата, за които е вещ в земните дела. Християнинът би се стремял да защити преди всичко чуждата свобода, за да може след това да защити своята. Със своето братолюбие би приемал другите каквито са, тъй като всеки – без изключения – прави грешки и носи своите недостатъци, и би им помагал с Божията благодат и с човешка тактичност да преодолеят злото, да изтръгнат плевелите, та да можем всички взаимно да се подкрепяме и да бъдем достойни човеци и християни.

Бъдещият живот

В резултат на всичко това апостолската мисия, която Христос повери на всички Свои ученици, дава конкретни резултати в социалната сфера. Не е приемливо да се мисли, че за да бъде християнин, човек трябва да обърне гръб на света, да гледа песимистично на човешката природа. Всяко честно нещо, дори и най-дребното, има своето човешко и божествено значение. Христос – съвършен Човек, като прие нашето човешко естество, но без греховността, дойде не за да унищожи, а за да облагороди човешкото; дойде, за да сподели всички човешки стремежи, но без печалното влечение към злото.

Християнинът трябва да бъде винаги готов да освещава обществото отвътре, бидейки изцяло в света, но без да бъде от света, що се отнася до това, което той – не по своята природа, а поради своето доброволно приемане на греха – носи в себе си като отрицание на Бог, като съпротива на Неговото достойно за обич желание да ни спаси.

Празникът Възнесение Христово ни говори и нещо друго – Христос, Който ни призовава да вършим това дело сред света, ни чака на небето. С други думи: животът на земята, който обичаме, не е окончателен, „защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим”⁴¹, търсим нетленния град.

Нека внимаваме да не тълкуваме Божието слово в рамките на нашия ограничен хоризонт. Господ не ни кара да бъдем нещастни по земния път, надявайки се единствено на утешение в отвъдния живот. Бог иска и тук да бъдем щастливи, ала стремейки се към онова окончателно щастие, с което само Той може да ни изпълни.

Тук, на земята, съзерцанието на свръхестествената реалност, действието на благодатта в душите ни, любовта към ближния – сладък плод от любовта към Бог, предполагат едно предусещане на небето, началото на едно постоянно, ден след ден, израстване. Ние, християните, не понасяме двойствения живот. Ние поддържаме в живота си едно обикновено и непоклатимо единство, в което се коренят и преплитат всички наши постъпки.

Христос ни очаква. „Нашето живелище е на небесата”⁴², но в същото време сме пълноправни жители на земята, живеещи сред трудности, неправди, неразбирателства, както и сред радости, обаче спокойни от осъзнаването, че сме обичани Божи деца. Нека постоянстваме в нашата служба на Бог и ще видим как се увеличава по брой и святост християнското мирно войнство, това множество от съизкупители. Нека бъдем съзерцателни души, които поддържат постоянен разговор с Господ по всяко време - от първата мисъл сутрин до последната вечер. Нека нашето сърце бъде непрекъснато отправено към Исус Христос, нашия Господ, достигайки до Него чрез нашата майка Дева Мария, а от Него – до Отец и до Свети Дух.

Но ако въпреки всичко възнасянето на Исус в небето оставя в душата ни един горчив привкус на печал, нека се обърнем към Неговата майка, както сториха апостолите: „Тогава те се върнаха в Иерусалим... единодушно прекарваха в молитва... с Мария, майка на Исуса”⁴³.