Светата Дева – причина на радостта ни

„Възнесена е Мария в небесата, ангелите ликуват“¹. Дева Мария е била отнесена тялом и духом от Бог в небето; радост цари между ангелите и между хората. Защо е тази душевна радост, която виждаме днес? Защо сърцето сякаш иска да изскочи от гърдите, а душата е като пропита с мир? Защото честваме прославата на нашата майка и е съвсем естествено ние, нейните деца, да ликуваме неизтощимо, виждайки каква чест й оказва Пресвета Троица.

Христос, нейният пресвят Син, наш брат, ни я даде на Голгота за майка, като каза на свети Йоан: „Ето майка ти“². И в онзи момент на дълбока скръб ние я приехме заедно с любимия ученик. Света Мария ни взе в болката, когато се сбъдна старото пророчество: „и на сама тебе меч ще прониже душата“³. Всички сме нейни деца; тя е майка на цялото човечество. И днес човечеството възпоменава нейното чудно успение ; Мария - дъщеря на Бог Отец, майка на Бог Син, невеста на Бог Свети Дух е приета в на небето. Повече от нея е само Бог.

Тайната на любовта

Размисляме една тайна на любовта. Човешкият ум не успява да я разбере. Само вярата може да обясни как едно човешко същество е било въздигнато да получи такава голяма почест, че да се превърне в център на любовта, където се съсредоточават благоволенията на Света Троица. Знаем, че това е божествена тайна. Но тъй като става дума за наша майка, ние сме склонни да разберем за нея нещо повече – ако може така да се каже – отколкото за другите истини на вярата.

Как бихме се държали, ако можехме да избираме своята майка? Мисля, че бихме избрали тази, която имаме, обсипвайки я с всевъзможни благодати . Така стори Христос – бидейки Всемогъщ, Премъдър и самата Любов⁴, Той със Своята мощ осъществи всичките Си желания.

Вижте как християните са открили преди много време това обяснение: „подобаваше – пише свети Йоан Дамаскин – наонази, която при раждането съхрани ненарушена своята девственост, да запази своето тяло след смъртта без никакво тление. Подобаваше на онази, която носеше в утробата си Твореца в образа на дете, да премине да живее в Божата обител. Подобаваше на Невестата на Бог да влезе в небесния дом. Подобаваше на онази, която видя Сина си на кръста и чието сърце бе поразено от болката, спестена й при раждането, да Го съзерцава седнал отдясно на Отца. Подобаваше на Божията майка да притежава онова, което принадлежи на Сина й, и да бъде почитана от всички твари като майка и рабиня Божия“⁵.

Богословите често са формулирали подобни аргументи, за да обяснят по някакъв начин изобилието от благодати, което обсипва Дева Мария и чиято върховна проява е отнасянето и с тяло и душа в небесата. Те казват: „подобаваше да се направи; Бог можеше да го направи и следователно го направи“⁶. Това е най-ясното обяснение защо Господ е дарил на Своята майка всички привилегии още от първия момент на нейното непорочно зачатие. Тя беше освободена от властта на Сатаната; тя е прекрасна - tota pulchra, чиста и неопетнена тялом и духом.

Тайната на мълчаливата жертва

Забележете обаче: независимо че Бог е искал да въздигне Дева Мария, в годините на земния й живот не са й били спестявани нито болката, нито умората от работата, нито отсенките във вярата. А на жената от народа, която гръмогласно прославя Исус, казвайки: „блажена е утробата, която Те е носила, и гърдите, от които си сукал!“⁷, Господ отговаря: „да, но блажени са и тия, които слушат словото Божие и го пазят“⁸. Това беше похвала за майка Му, за нейното „нека ми бъде по думата ти“⁹, за това искрено и безусловно съгласие, докрай непоклатимо, което не се проявява в показни действия, а в мълчаливата и скрита пожертвувателност на всеки ден.

Като размишляваме върху тези истини, започваме да разбираме малко по-добре логиката на Бог. Даваме си сметка, че свръхестествената стойност на нашия живот не зависи от това да вършим велики подвизи – каквито понякога си въобразяваме, а от преданото приемане на Божията воля, от щедрата готовност за малката всекидневна жертва.

Ако искаме да станем „божествени“, да се богоуподобим (обожим,б.ред) е нужно отначало да бъдем много човечни, живеейки пред Бог нашето призвание на обикновени хора и освещавайки тази привидна нищожност. Така живя Дева Мария. Тази, която е пълна с благодат, тази, която представлява неимоверна радост за Бог, тази, която стои по-високо от ангелите и от светците, водеше едно съвсем нормално съществуване. Света Мария е същество като нас, има сърце като нашето – способно да се весели и да се радва, да страда и да плаче. Преди архангел Гавраил да й съобщи волята на Бог, света Богородица не знае, че е избрана от вечността да бъде майка на Месията. Тя се мисли за обикновена рабиня¹⁰ и затова после признава с дълбоко смирение, че „Силният ми стори велико нещо“¹¹.

Невинността, смирението и великодушието на Дева Мария се отличават от нашата окаяност, от нашия егоизъм. След като сме го забелязали, естествено е да поискаме да й подражаваме. Ние сме Божи твари като нея и стига да положим усилия да бъдем верни, и в нас Господ ще стори велики неща. Нашата малкост няма да бъде пречка, защото Бог избира слабото, та по-силно да просияе силата на Неговата любов¹².

Да подражаваме на Мария

Нашата майка е образец на отклик на благодатта. Ако съзерцаваме нейния живот, Господ ще ни просветли как да обожим нашето всекидневно съществуване. Когато честваме Мариините празници, а и много пъти през другите дни на годината, ние, християните, често мислим за Девата. Ако използваме тези моменти и си представяме как би постъпила нашата майка, за да направи онова, което ние трябва да свършим, постепенно ще се научим да й подражаваме и ще заприличаме на нея – както децата приличат на майките си.

Нека на първо място да подражаваме на нейната любов. Братолюбието не се ограничава единствено до чувства; то трябва да бъде в думите, а най-вече в делата. Девата не само каза „да ми бъде“, но и винаги изпълняваше това свое твърдо и окончателно решение. Така и ние – когато Божията любов ни подтикне и разберем какво Той иска от нас, следва да поемем задължението да бъдем верни, предани и то на дело. Защото „не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно; а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен“¹³.

Длъжни сме да подражаваме на нейната естествена и свръхестествена изтънченост. Тя е едно привилегировано създание в историята на спасението - в Мария „Словото стана плът, и живя между нас“¹⁴. И въпреки това беше дискретен свидетел, който съумяваше да остане незабелязан; не обичаше да получава похвали, защото не търсеше слава за себе си. Дева Мария участваше в тайните от детството на своя Син - едни съвсем обикновени тайни, ако може така да се изразим. Обаче в часа на големите чудеса и на ликуването на множеството не я виждаме, тя изчезваше. Когато Христос влиза в Йерусалим, яхнал осле, и е приветстван като цар, Девата я нямаше. Но се появи при кръста, когато другите се бяха разбягали. Това поведение все още неизследвано има привкуса на величието, на дълбочината и на светостта на душата й.

Нека се опитаме да научим нещо, следвайки нейния пример за послушание на Бог, в което хармонично се съчетават покорност и авторитет. Девата няма нищо общо с поведението на петте неразумни девици, които се покоряват но без да разсъждават. Света Богородица изслушва внимателно какво иска Бог, премисля казаното и пита каквото не е разбрала. И после се посвещава изцяло на изпълнението на Божията воля: „Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти“¹⁵. Виждате ли чудото? Света Мария, наставница на цялото ни поведение, ни учи, че послушанието към Бог не е сервилност, не е подчиняване на съвестта; напротив, послушанието вътрешно ни подтиква да открием свободата, присъща на Божите деца¹⁶.

Школа за молитва

Господ навярно ви е открил и много други страни от предания отговор на Пресветата Дева, като всяка от тях сама за себе си ни подканва да я вземем за пример: нейната невинност, нейното смирение, нейната твърдост,нейната щедрост, нейната вярност... Аз бих искал да поговорим за още една, която обхваща всички страни, понеже е условие за духовния напредък – за молитвения живот.

Ако искаме да се възползваме от благодатите, които нашата майка ни носи в този ден, и да следваме по всяко време внушенията на Свети Дух, Пастир на нашите души, трябва сериозно да се заемем с развиването на съкровена връзка с Бог. Не можем да се крием в анонимността. Вътрешният живот няма да съществува, ако я няма личната среща с Бог. Повърхностното поведение не е християнска черта. Да приемем рутината в нашата аскетична борба, значи да подпишем смъртния акт на съзерцателната душа. Бог търси всеки от нас лично и всеки лично е длъжен да му отговори: „Ето ме! Ти ме повика¹⁷.

Молитвата е разговор с Бог, това го знаем всички. Обаче някой може да попита: разговор, но за какво? Че за какво може да бъде, ако не за Божите работи и за нещата, които изпълват нашето всекидневие? За раждането на Исус, за Неговото присъствие на този свят, за скрития Му живот и за Неговата проповед, за Неговите чудеса, за Неговите изкупителни страдания, за Неговия кръст и за Неговото възкресение. И в присъствието на Триединния и Единия Бог, имайки за посредница Света Мария, а за застъпник - нашия отец и господар свети Йосиф, когото много обичам и почитам, ще говорим за нашата всекидневна работа, за семейството, за приятелите, за големите ни замисли и за малките ни мизерии.

Тема на моята молитва е темата на моя живот. Аз винаги правя така. И имайки предвид моето състояние, съвсем естествено възниква твърдото и окончателно намерение да се променя, да стана по-добър и по-внимателен спрямо Божията любов. Едно искрено и конкретно намерение, което винаги е съпроводено със спешна и доверчива молитва да не ме изоставя Свети Дух, защото „Ти си Бог на моята сила“¹⁸.

Ние сме обикновени християни; работим на различни поприща; цялата ни дейност преминава по отъпкани коловози; всичко се развива по предсказуем начин. Дните си приличат, вървят почти монотонно... Добре, но този живот, наглед толкова обикновен, притежава божествена стойност. Бог се интересува от него, защото Христос иска да се въплъти в нашите дела, да придаде отвътре значимост и на най-незначителните ни действия.

Тази мисъл отразява една свръхестествена, ясна и недвусмислена реалност. Не е някакво утешаващо умозаключение, което да успокоява хората, които не ще успеем да запишем имената си в златната книга на историята. Христос се интересува от нашата работа – умствена или физическа, която сме длъжни да вършим по хиляди пъти в учреждението, в завода, в работилницата, в училището, на полето... когато изпълняваме ръчен или интелектуален занаят. Той се интересува също и от невидимата жертва, която предполага да не изсипваме върху другите жлъчта на нашето лошо настроение.

Замислете се за това в молитвата си. Възползвайте се от случая и кажете на Исус, че Го обожавате и ще продължите да бъдете съзерцателна душа в света - посред шума на улицата, навсякъде... Това е първият урок в училището за общуване с Исус Христос. А в това училище Дева Мария е най-добрата учителка, тъй като винаги запазваше вярата си, свръхестествения поглед върху нещата, особено тези, които й се случваха: „майка Му спазваше всички тия думи в сърцето си“¹⁹.

Нека изпросим от Света Богородица да ни направи съзерцателни и да ни научи да разбираме постоянните призиви, с които Господ обсипва входа на нашето сърце. Нека я помолим: Майко наша, чрез теб на земята дойде Исус, Който ни разкрива любовта на нашия Бог Отец; помогни ни да виждаме тази любов във всекидневните ни занимания; въздействай на нашия ум и на нашата воля, та да успяваме да чуваме гласа на Бог и да долавяме вдъхновението на благодатта.

Наставница на апостоли

Ала не мислете само за себе си. Отворете широко сърцето си, та да обхване цялото човечество. Помислете първо за околните – родители, братя, приятели, колеги, и помислете какво можете да направите, за да задълбочите тяхната дружба с нашия Господ. Ако това са честни и порядъчни хора, способни да се доближат повече до Бог, препоръчайте ги по специален начин на покровителството на Света Богородица. Помолете се също така и за душите, които не познавате, тъй като всички хора сме пътници към небето.

Бъдете предани и великодушни. Ние сме членове на едно тяло, на Мистичното тяло на Христос, на святата Църква, към която са призвани мнозина, търсещи с чисто сърце истината. И затова имаме изричното задължение да показваме на другите естеството и дълбочината на Христовата любов. Християнинът не може да бъде егоист. Стане ли такъв, би изменил на собственото си призвание. Не е Христово поведението на онези, които се задоволяват да пазят душата си в мир – но това е лъжлив мир, щом нямат ангажимент към добруването на другите. При положение че сме приели какво е истинското значение на човешкия живот – а то ни е открито от вярата – е немислимо да останем спокойни и да си въобразяваме, че нашето поведение е добро, щом не полагаме ефективни и конкретни усилия да приближим другите до Бог.

В апостолското служение има една спънка – погрешната представа за уважение, страха да засегнем духовни теми, понеже се притесняваме, че такъв разговор няма да се хареса на определени кръгове, тъй като съществува рискът да нараним нечия чувствителност. Колко пъти подобни разсъждения прикриват нашия егоизъм! Защото не става дума да нараним някого, а точно обратното – да служим. Макар да сме самите ние недостойни, Божията благодат ни превръща в инструменти, способни да бъдат полезни на другите, като им съобщават Благата вест, че Бог „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“²⁰.

Редно ли е така да се намесваме в живота на другите? Даже е необходимо. Христос влезе в живота ни, без да иска разрешение. Така направи и с първите ученици : „А като вървеше покрай Галилейското море, видя Симона и брата му Андрея да хвърлят мрежа в морето, понеже бяха рибари. И рече им Исус: вървете след Мене, и Аз ще ви направя да бъдете ловци на човеци“²¹. Всеки запазва свободата си, измамната свобода да отговори с „Не“ на Бог – подобно на твърде богатия младеж²², за когото ни говори свети Лука. Обаче Господ и ние – като послушни изпълнители на Неговото „идете и поучавайте“²³ – имаме правото и задължението да говорим за Бог, за тази толкова важна за хората тема, понеже жаждата за Бог е най-същностното, което избликва от човешкото сърце.

Света Марийо, Царице на апостолите, на всички, които копнеят да покажат на другите любовта на твоя Син, ти, която добре познаваш нашата окаяност, моли Бог да ни прости за лошия живот: че вместо огън, от нас излиза пепел; че светлината ни не осветява; че солта ни е станала блудкава. Майко Божия, ти, която добиваш всичко, за което се молиш, дай ни заедно с прошката и силата да живеем истински с надежда и любов, та да можем да носим на другите Христовата вяра.

Рецептата е една – лична святост

Най-добрият начин да не изгубим никога апостолската жар, действения порив да служим на всички хора е само един: да живеем пълни с вяра, с надежда и с любов, с една дума – да бъде свети. За мен няма друга рецепта освен тази: лична святост.

Днес в единение с цялата Църква честваме триумфа на майката, дъщеря и невеста на Бог. И както ликувахме в пасхалното време за Възкресението на Господ три дни след смъртта Му, така и сега се радваме, че Дева Мария, след като бе непрекъснато край Исус от Витлеем до кръста, е пак до него с тяло и душа, наслаждавайки се на славата во веки веков. Това е тайнственият Божи план: Света Богородица, заради своето пълноценно участие в делото за нашето спасение, трябваше отблизо да следва стъпките на Сина си. Трябваше да мине през бедността във Витлеем, през скрития обикновен отруден живот в Назарет, през божественото явяване в Кана Галилейска, през унизителните Христови страдания и Божията саможертва на кръста, за да стигне до вечното блаженство в рая.

Всичко това пряко ни засяга. Защото този свръхестествен маршрут трябва да стане и наш път. Дева Мария ни показва, че по него може да се върви, че той е сигурен. Тя го премина преди нас, подражавайки на Христос, а прославянето й дава непоколебима надежда за нашето спасение. Затова я наричаме Надежда наша и Причина на радостта ни.

Не бива никога да ни напуска желанието да станем свети, желанието да приемаме Божите покани, желанието да постоянстваме докрай. Бог, Който започна у нас делото на освещаването, Той ще го довърши²⁴. Защото „ако Бог е за нас, кой ще е против нас? Оня, Който и собствения Си Син не пощади, а Го отдаде за всички ни, как няма да ни подари с Него и всичко?“²⁵.

На този празник всичко е повод за радост. Твърдата надежда в нашето лично освещаване е дар от Бог. Но човекът не може да остава безучастен. Спомнете си думите на Христос: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и Ме следва“²⁶. Виждате ли? Всеки ден – с кръста. Нито ден без кръст. Да няма ден, в който да не сме понесли товара на Господния кръст, в който да не сме приели бремето му. Затова не бих искал да пропусна да ви припомня, че радостта на Възкресението е следствие от болката на кръста.

Обаче не се плашете. Самият Господ ни е казал: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху себе си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си; защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко“²⁷. „Елате - обяснява свети Йоан Златоуст – не за да ми давате отчет, а за да бъдете освободени от греховете си. Елате, защото не ми е нужна славата, която вие можете да Ми въздадете, нужно ми е вашето спасение... Не се плашете, ако чуете да се говори за иго, понеже Моето е благо; не се плашете, ако заговоря за иго, защото то е благо, не се плашете ако заговоря за бреме, защото то е леко“²⁸.

Пътят на нашето освещаване минава всеки ден през кръста. Това не е някакъв окаян път, защото самият Христос ни помага, а и крачейки с Него, няма място за тъга. Обичам да повтарям: нито ден без кръст – в това се състои радостта.

Християнската радост

Нека се върнем на темата, която ни предлага Църквата: Дева Мария е отнесена на небето с тяло и душа. И ангелите ликуват! Аз мисля също и за радостта на свети Йосиф, нейния целомъдрен съпруг, който я очакваше в рая. Но да се върнем на земята. Вярата ни учи, че тук, долу, нашият сегашен живот е време на поклонничество, на пътуване; значи ще ни съпътстват жертви, болки и лишения. Въпреки това - щом следваме този път - следва винаги да изпитваме радост.

„Служете Господу с веселие“²⁹ – няма друг начин да Му служим. „Бог люби оногова, който драговолно дава“³⁰, който изцяло се отдава в радостна жертва, понеже няма причина, която да оправдава тъгата.

Може би ще си помислите, че това е прекален оптимизъм. Та нали всички хора знаят своите недостатъци и своите неуспехи, чувстват болка и умора, усещат чуждата неблагодарност и дори омраза. След като ние, християните, приличаме на другите, нима можем да избегнем тези обичайни черти на човешката природа?

Би било наивно да се отрича постоянното присъствие на болката и унинието, на мъката и самотата по време на нашето поклонничество на земята. От вярата твърдо научихме, че всичко това не е случайно, че участта на човешкото създание не е да върви към унищожаването на своите желания за щастие. Вярата ни учи, че всичко има божествен смисъл, понеже всичко е дълбоко свързано със зова, който ни води към дома на Отец. Това свръхестествено разбиране за земното съществуване на християнина не прави по-проста човешката същност; но гарантира на хората, че тази сложна същност може да бъде пронизана от Божията любов – тази крепка и нерушима връзка, която свързва живота на земята с вечния живот в родината.

Празникът Успение Богородично ни дава да докоснем тази радостна надежда. Ние сме все още поклонници, докато нашата майка ни е изпреварила и вече ни сочи края на пътя, като ни повтаря, че е напълно възможно да стигнем дотам и че ще стигнем, стига да сме верни християни. Защото Светата Дева не е само пример за нас, тя е и Помощница на християните. И чувайки нашата молитва „Покажи, че си наша майка“³¹, тя нито умее, нито иска да се откаже от майчинските си грижи за своите деца.

Радостта е едно християнско благо. Тя изчезва само тогава, когато оскърбим Бог, защото грехът е резултат от егоизма, а егоизмът е причина за тъгата. Но дори при това положение радостта остава да тлее дълбоко в душата, защото се знае, че Бог и Неговата майка никога не забравят хората. Ако се разкаем, ако от сърцето ни бликне болка заради греха, ако се пречистим в святото тайнство на покаянието, Бог идва насреща и ни прощава. И тъгата изчезва: „а трябваше да се зарадваме и развеселим затова, че тоя ти брат мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери“³².

Тези думи са от чудния край на притчата за Блудния син, върху която никога не ще се уморим да разсъждаваме: „Ето че Отец идва да те срещне; ще склони глава над твоето рамо и ще те целуне – като знак на обич и на нежност; ще нареди да ти дадат дрехи, пръстен, обувки. Ти се боиш от порицание, а Той връща твоето достойнство; ти се боиш от наказание, а Той те целува; ти се опасяваш от гневни думи, а той подготвя за тебе празненство“³³.

Божията любов е непостижима. Щом така постъпва с онзи, който Го е оскърбил, какво ли би направил, за да почете Своята непорочна майка, Пресвятата и винаги вярна Дева?

Щом Божията любов е толкова голяма към човека, чието сърце е толкова мъничко, а често и измамно, какво остава за любовта Му към Дева Мария, чието сърце никога ни най-малко не се е противопоставяло на Божията воля?

Забележете как празничната литургия подчертава невъзможността да разберем с човешки размишления безкрайното милосърдие на Господ. Вместо да се обяснява – тя пее; поразява въображението, та всеки да вложи своята жар във възхвалата. Защото бедни са словата ни пред казаното: „И яви се на небето голяма поличба – жена, облечена в слънце; под нозете й – месечината, а на главата й – венец от дванайсет звезди“³⁴. „И силно ще пожелае Царят твоята красота... Всичката слава на царската дъщеря е вътре; нейната дреха е със злато везана“³⁵.

Литургията завършва с думи на Дева Мария, в които най-голямата смиреност се съчетава с най-голямата слава: „ще ме облажават всички родове; задето Силният ми стори велико нещо“³⁶.

Пресладко сърце Мариино, дай ни сили и увереност в нашия земен път; самата ти бъди наш път, защото знаеш пътеката и верния пряк път, които водят чрез твоята любов към любовта на Исус Христос.