Празникът Тяло и Кръв Христови

Днес, на празника Тяло и Кръв Христови, заедно ще размишляваме за дълбочината на любовта на Господ, която Го подбуди да остане с нас под вид на светите дарове. И сякаш с ушите си чуваме Неговите притчи, отправени към народа: „Ето,излезе сеяч да сее; и когато сееше, едни зърна паднаха край пътя; и долетяха птици и ги изкълваха. Други паднаха на каменисто място, дето нямаше много пръст; и скоро поникнаха, понеже пръстта не беше дълбока. А когато изгря слънце, бидоха попарени и, понеже нямаха корен, изсъхнаха. Други паднаха в тръни, и израснаха тръните и ги заглушиха. Други паднаха на добра земя и почнаха да дават плод: едно сто, друго шейсет, а друго трийсет“¹.

Същото важи и днес. Божественият сеяч хвърля и сега Своите зърна. Делото на спасението продължава и Господ иска ние да Му сътрудничим. Иска ние, християните, да отворим за любовта Му всички пътища на земята; приканва ни чрез учението и чрез Своя пример да разпространяваме Божието послание до най-далечните кътчета на земята. Настоява като членове на църковната общност и на гражданското общество всеки от нас да бъде един друг Христос, като освещава своя труд и съответните си отговорности, изпълнявайки съвестно своите задължения.

Ако се огледаме наоколо, ако погледнем света, който обичаме, понеже е Божие дело, ще забележим как притчата се сбъдва. Словото на Исус Христос дава плод, събужда в много души стремеж към посвещаване и вярност. Животът и постъпките на онези, които служат на Бог, са променяли историята и даже мнозина, непознаващи Бог, действат – може би дори без да го съзнават – под влиянието на идеали, родени от християнството.

Ще видим също, че част от зърната пада на каменисто място или сред тръни и храсти – има сърца, затворени за светлината на вярата. Идеалите за мир, помирение, братство са приемани и провъзгласявани, обаче в немалко случаи делата им противоречат. Някои хора напразно упорстват да заглушат Божия глас, като спират разпространението му било с груба сила, било с не толкова явно вмешателство, но много по-коварно, тъй като приспива духа – с безразличието.

Хляб за вечен живот

Бих се радвал, ако това размишление ни накара да осъзнаем по-дълбоко нашата мисия на християни и да обърнем очи към светата Евхаристия, към Исус, Който – бидейки сред нас – ни е направил Свои членове: „Вие сте тяло Христово, а поотделно – членове“². Нашият Бог реши да остане в Дарохранителницата, за да ни храни, за да ни укрепва, за да ни богоуподобява, за да можем да осъществим нашите задачи и нашите усилия да дадат резултат. Исус е едновременно сеячът, зърното и плодът на засятото – Хляб за вечен живот.

Това постоянно възобновявано чудо на светата Евхаристия притежава всички характерни белези на Исусовия начин на действие. Съвършен Бог и съвършен Човек, Господ на небето и на земята, Той ни се предлага като храна по най-естествения и обикновен начин. И очаква нашата любов вече почти две хиляди години. Това е много време, но и не толкова много – когато има любов, времето лети неусетно.

Сещам се за едно чудно галисийско творение от сборника песни, посветени на Дева Мария, дело на крал Алфонсо Х Мъдри. Става дума за стара легенда; тя разказва как един монах простодушно помолил Дева Мария да види рая, дори да е само за миг. Девата изпълнила молбата му и добрият монах бил пренесен в рая. Когато се върнал, не познал никого в манастира. Неговата молитва, която смятал за съвсем кратка, била траела цели три века. Три века не са нищо за едно любящо сърце. Така си обяснявам тези две хиляди години, през които Господ ни чака в Евхаристията – това е чакане на Бог. На Бог, Който обича хората, Който ни търси, Който ни обича такива, каквито сме: ограничени, егоисти, непостоянни, ала способни да открием безкрайната Му любов и изцяло да Му се посветим.

От любов Исус дойде на земята и остана между нас в Евхаристията с желание да ни научи да обичаме. „Понеже бе възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай“³. Така свети Йоан започва разказа за случилото се в навечерието на Пасхата, когато Исус – по думите на свети Павел – „взе хляб и поблагодари, преломи и каза: вземете, яжте, това е Моето тяло, за вас преломявано, това правете за Мой спомен. Взе също и чашата подир вечеря и каза: тая чаша е новият завет в Моята кръв; това правете, колчем пиете, за Мой спомен“⁴.

Един нов живот

Това е скромният и тържествен момент на установяването на Новия завет. Исус анулира старата икономия на Закона и ни открива, че Той самият ще бъде в центъра на нашата молитва и на нашия живот.

Вижте радостта, която блика от днешната литургия: „нека възхвалата бъде всеобща, звънка и радостна“⁵. Това е ликуването на християнина, който възпява идването на ново време: „древната Пасха получи край, започва новата. Старото отстъпва на новото, мракът – на истината, светлината прогонва нощта“⁶.

Какво чудо на любовта! „Това наистина е хляб за синовете“⁷. Исус, Единородният Син на Вечния отец, ни се предлага като храна. Пак Той, Исус Христос, Който тук, на земята, ни утвърждава, ни очаква на небето като „сътрапезници, сънаследници и приятели“⁸, понеже „онези, които се хранят от Христос, ще умрат със земна, преходна смърт, но ще живеят вечно, тъй като Христос е непреходният живот“⁹.

За християнина, който се подкрепя с непреминаващата мана на Евхаристията, вечното щастие започва още отсега. Старото е минало – да го оставим настрана. Нека всичко у нас бъде ново: „сърцата, думите и делата“¹⁰.

Това е Благата вест. Тя е вест, нещо ново, защото ни открива такава дълбочина на любовта, за която не сме и подозирали. Тя е добра, блага, защото няма нищо по-добро от това да се съединим с Бог, с Висшето благо на благата. Това е Благата вест, защото в някакъв смисъл и по неописуем начин тя ни дава предварително вечността.

Да поддържаме връзка с Исус чрез Словото и чрез Хляба

Исус е скрит в Светата Евхаристия на олтара, за да се осмелим да се приближим до Него, за да бъде наша прехрана, та накрая да се единим с Него. Когато казва: „без Мене не можете да вършите нищо“¹¹, Той не обрича християнина на бездействие, нито го заставя да започне трудно и дълго търсене на Неговата личност. Не, Той остава между нас и е съвсем достъпен за всеки.

Когато се събираме пред олтара при извършване на литургичната жертва, когато съзерцаваме светата хостия, изложена в мостранцата (хостенсорий,б.ред), или я обожаваме, скрита в дарохранителницата, трябва да съживяваме нашата вяра, да разсъждаваме за този нов начин на съществуване, който ни се дава. И да се умилим от любовта и нежността на Бог.

„И постоянствуваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите“¹². Така Писанието ни описва поведението на първите християни – събрани в съвършено единство от вярата на апостолите, взимащи участие в Евхаристията, молещи се в единомислие. Вяра, Хляб и Слово.

Присъствието на Исус в Евхаристията е сигурен залог за Неговото присъствие и в нашите души; за Неговата мощ, която крепи света; за Неговите обещания за спасение, които ще помогнат на цялото човешко семейство – когато дойде краят на времената – да заживее вечно в Небесния дом до Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух, до Блажената Троица, Един Бог. Вярвайки в Исус, в Неговото реално присъствие под вид на хляб и вино, нашата вяра е цялостна и действена.

Не знам как може да се живее християнски, ако не се чувства нуждата от постоянна връзка с Исус в Словото и в Хляба, в молитвата и в Евхаристията. И ми е пределно ясно защо през вековете многобройните поколения вярващи са развивали евхаристичната набожност. Веднъж - с масови публични изповядвания на вярата, друг път – без много шум, в свещената тишина на храма или дълбоко в сърцето.

Преди всичко трябва да обичаме светата литургия, да я направим център на нашия ден. Ако преживеем пълноценно литургията, нима няма да мислим за Него през останалата част от деня, нима няма да търсим постоянното Му присъствие, та да работим, както е работил Той, и да обичаме, както Той е обичал? И вече започваме да благодарим на Господ за друга Негова проява на любов – че не се е ограничил да присъства на олтара само по време на литургията, ами е решил да остане в светата Евхаристия, която се съхранява в дарохранителницата и в мостранцата.

Ще ви призная, че за мен дарохранителницата е била винаги една Витания – спокойното и приветливо място, където се намира Исус, където можем да му разкажем за нашите притеснения, за нашите страдания, за нашите мечти и радости. И можем да Му ги кажем по същия прост и естествен начин, по какъвто са разговаряли с Него приятелите Му Мария, Марта и Лазар. Затова, когато се разхождам по улиците на някой град или село, се радвам, когато забележа – дори отдалеч – църковна камбанария. Значи има още една дарохранителница, още една възможност човек да остави душата да се измъкне и да застане символично до Господ Евхаристия.

Плодовете на Евхаристията

Когато Господ установи на Тайната вечеря светата Евхаристия, беше вече нощ. Това – според свети Йоан Златоуст – „означаваше, че времената са се изпълнили“¹³. Беше настъпила нощ на земята, понеже старите ритуали, старите знаци на безкрайното Божие милосърдие към човечеството щяха да се изпълнят, като се отвореше пътят на едно ново зазоряване – новата Пасха. Евхаристията беше учредена през нощта, подготвяйки отрано утрото на Възкресението.

И в нашия живот трябва да подготвим такова зазоряване. Всичко остаряло, вредно и безполезно: униние, недоверие, тъга, страх, всичко това трябва да бъде изхвърлено. Светата Евхаристия въвежда в Божите деца тази божествена новост и трябва да откликнем „чрез обновения наш ум“¹⁴, чрез обновяване на нашите мисли и на всички наши деяния. Даден ни е нов източник на енергия – един мощен корен, присаден към Господ. Не можем да се върнем към стария квас, след като разполагаме с Хляба за вечен живот.

На този празник в много градове по света християните с шествие придружават Господ. Той, скрит в Хостията, обикаля улици и площади – както по време на земния Си живот – среща се с желаещите да Го видят, застава на пътя на онези, които не Го търсят. Така Исус се явява още веднъж сред Своите. Как реагираме на този призив на Учителя?

Трябва да сме наясно, че външните прояви на любов трябва да се раждат в сърцето и после да дават свидетелства за християнско поведение. Ако сме обновени чрез приемането на Тялото на Господ, трябва да го покажем с дела. Нека нашите мисли бъдат искрени: мисли за помирение, за себеотдаване, за служба на другите. Нека нашите думи бъдат правдиви, ясни, уместни; да утешават и помагат и най-вече да носят на другите светлината на Бог. Нашите постъпки да бъдат последователни, полезни, навременни и да излъчват „Христово благоухание“¹⁵, тъй като ще напомнят за Неговия начин на действие и на живот.

Шествието за Тяло и Кръв Христови онагледява Христовото присъствие в градовете и селата по света. Но това присъствие не бива да бъде – подчертавам – само за един ден, една шумотевица, която заглъхва и се забравя. Преминаването на Исус до нас ни напомня, че сме длъжни да Го намираме и в нашите обичайни занимания. Успоредно с това тържествено празнично шествие трябва да върви мълчаливото и скромно шествие на обикновения живот на всеки християнин – човек като всички други, обаче имал щастието да получи благодатта на вярата и Божията мисия със своето поведение да актуализира Господното послание на земята. Не че не правим грешки, не че нямаме слабости и грехове. Обаче при положение, че Бог е сред хората, ние трябва да бъдем на Негово разположение, за да може Той да си служи с нас, та Неговото явяване сред създанията да е постоянно.

И така, нека помолим Господ да ни даде благодатта да бъдем евхаристични души; да ни помогне нашето лично общение с Него да носи радост, спокойствие и стремеж към справедливост. Така ще помогнем на другите да познаят Христос, ще допринесем Той да застане в центъра на всяка човешка дейност. Тогава ще се изпълни обещанието на Исус: „И кога Аз бъда издигнат от земята, всички ще привлека към Себе Си“¹⁶

Хлябът и жътвата – общение с всички хора

Исус – както ви казвах в началото – е сеячът. И посредством християните продължава Своята божествена сеитба. Христос стиска зърното в наранените Си ръце, напоява го с кръвта Си, пречиства го и го хвърля в браздата – в света. Хвърля зърната едно по едно, та всеки християнин в своята среда да даде свидетелство за плодотворността на Смъртта и Възкресението Господни.

Щом сме в ръцете на Христос, трябва да поемем от Неговата изкупваща кръв, да се оставим Той да ни разпръсне и да приемем животът ни да бъде такъв, какъвто Бог го иска. И да бъдем убедени, че семето – за да даде плод - трябва да се зарови и да умре¹⁷. Едвам след това израства стъблото и се появява зърното. От зърното се прави хлябът, който ще бъде превърнат от Бог в Тяло Христово. Така ние отново се съединяваме в Исус, нашия Сеяч. „Защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме от един хляб“¹⁸.

Нека никога не забравяме, че няма да има плод, ако нищо не сме посели. И затова е необходимо щедро да разнасяме Божието слово, да насърчаваме хората да познаят Христос и след като Го познаят, да изпитват нужда от Него. И затова празникът Тяло и Кръв Христови – Хлябът на живота, е добра възможност да размишляваме за това, което жадуват хората: истина, справедливост, единство и мир. Относно жаждата за мир ще кажем със свети Павел: „Той е нашият мир“¹⁹. Търсенето на истината трябва да ни напомни, че Исус е пътят, истината и животът²⁰. Онези, които искат единство, трябва да заведем пред Христос, Който се моли „да бъдат в пълно единство“²¹. Жаждата за справедливост трябва да ни отведе до първоизточника на разбирателството между хората – съзнанието, че сме братя, че сме деца на един Отец.

Мир, истина, единство, справедливост. Колко трудно изглежда понякога да се преодолеят препятствията, които пречат на човешкото разбирателство. Въпреки това ние, християните, сме призвани да осъществим това чудо на братството – с Божията благодат да успеем да накараме хората да се отнасят едни към други по християнски: „Понасяйте един другиму теготите“²², следвайки в живота заповедта да се обичаме, която е присъща на съвършенството и резюмира целия Закон²³.

За нас не е тайна, че предстои още много работа. Веднъж, може би виждайки поклащащите се вече налети житни класове, Исус казва на учениците Си: „Жетвата е голяма а работниците малко, затова молете Господаря на жетвата да изпрати работници на жетвата Си“²⁴. Както тогава, така и сега няма работници, които искат да понесат „теготата на деня и жегата“²⁵. А ако ние, които работим, не сме предани, ще се сбъдне написаното от пророк Иоил: „Опустошено е полето, тъгува земята, защото е изтребено житото; изсъхна гроздов сок; повяхна маслина. Червете се от срам, земеделци, ридайте, лозари, за пшеницата и ечемика, защото жътвата по нивите загина“²⁶.

Няма реколта, когато човек не е подготвен отзивчиво да приеме една постоянна работа, която може да се окаже дълга и изморителна: да обработва земята, да я засява, да се грижи за нивите, да жъне и вършее... Царството Божие се изгражда в историята, във времето. Господ е поверил на всички ни тази задача. Никой не може да си мисли, че е освободен от нея. Днес, като съзерцаваме и обожаваме Христос в Евхаристията, нека си дадем сметка, че още не е ударил часът за почивка, че работният ден продължава...

В книга „Притчи Соломонови“ четем: „Който работи земята си, ще се насища с хляб“²⁷. Да се опитаме да го изтълкуваме духовно: този, който не обработва Божията нива, който не е верен на възложената му от Бог мисия да се посвети на другите, като им помага да познаят Христос, трудно ще разбере значението на Евхаристичния хляб. Никой не оценява нещо, което не му струва нищо. За да се цени и обича светата Евхаристия, е необходимо да се извърви пътят на Исус: да бъдем зърно, да умрем за себе си, да се възродим пълни с живот и да дадем богат плод – сто към едно²⁸.

А този път се описва съвсем кратко: да обичаме. Да обичаме – значи да имаме голямо сърце, да усещаме безпокойствата на околните, да умеем да разбираме и да прощаваме, заедно с Исус Христос да се жертваме за всички души. Ако обичаме със сърцето на Христос, ще се научим да служим на другите и ще защищаваме истината твърдо и с любов. А за да обичаме така, е необходимо всеки да изтръгне от своя живот всичко, което пречи на Христос да живее в него: привързаността към спокойствието, изкушенията на егоизма, склонността за самоизтъкване. Само при положение, че възпроизвеждаме у себе си живота на Христос, ще можем да го предадем на другите; само при положение, че умираме подобно на житното зърно, ще можем да действаме в недрата на земята, да я преобразяваме отвътре, да я правим плодородна.

Християнският оптимизъм

Понякога може да бъдете изкушени да си помислите, че всичко това е много хубаво – подобно на една наша неосъществима мечта. Говорих ви вече за обновяване на вярата и надеждата; че трябва да бъдете решителни и твърдо убедени, че тези наши блянове дори ще се преизпълнят чрез Божите чудеса. Обаче е крайно необходимо да стъпим наистина здраво върху християнската добродетел на надеждата.

Нека не привикваме към чудесата, които стават пред нас, към това изключително чудно събитие – Господ всеки ден да слиза в ръцете на свещеника. Исус иска за сме будни, та непрестанно да се убеждаваме във великата Му мощ и да чуваме отново и отново обещанието Му: „Вървете след Мене, и Аз ще ви направя да бъдете ловци на човеци“²⁹; ще направя трудът ви да бъде резултатен и да привличате душите към Бог. Трябва, значи, да повярваме на тези думи на Господ и да се качим на лодката, да хванем веслата, да вдигнем платната и да навлезем в човешкото море, което Христос ни дава като наследство. „Отплувай към дълбокото, и хвърлете мрежите си за ловитба.“³⁰

Това апостолско усърдие, което Христос е вложил в сърцето ни, не бива да се изчерпва – угасва – заради някакво фалшиво смирение. Истина е, че ние вървим със своята окаяност, но също така е истина, че Господ има това предвид. От Неговия милосърден поглед не убягва, че ние, хората, сме ограничени създания, имаме слабости, недостатъци, имаме склонност към греха. Обаче Той ни заповядва да се борим, да признаем недъзите си, ала не за да се уплашим, а за да се покаем и да изявим желание да станем по-добри.

Освен това нека винаги да помним, че сме само Негови инструменти: „Какво е, прочее, Павел? Какво е Аполос? Не са ли те служители, чрез които вие повярвахте, и то според колкото всекиму от тях Господ е дал? Аз насадих, Аполос полива, ала Бог направи да израсте“³¹. Учението, посланието, което трябва да разпространяваме, има в себе си безкрайна плодовитост, ала тя не се дължи на нас, а на Христос. Сам Бог се е заел да осъществи спасителното дело – да изкупи света.

Значи трябва да вярваме - без да се поддаваме на униние, без да си правим дребни човешки сметки. За да преодолеем препятствията, трябва здраво да заработим, направо да потънем в работата, така че самото усилие да ни открие нови пътища за постигане на целта. Има една панацея за справяне с трудностите: лична святост и предаване на делото в ръцете на Господ.

Да бъдем свети значи да живеем, както е определил нашият Небесен отец. Ще ми кажете, че е трудно. Да, това е твърде висок идеал. Но същевременно е съвсем близо – на една ръка разстояние. Когато човек се разболее, се случва да не се намери необходимото лекарство. При свръхестествените неща не е така. Лекарството е винаги наблизо – това е Исус Христос, присъстващ в светата Евхаристия, Който освен това ни дава Своята благодат и в другите тайнства, които е установил.

Нека повторим с думи и с дела: Господи, уповавам се на Теб, стигат ми Твоето обичайно провидение, Твоята всекидневна помощ. Няма нужда да искаме от Бог големи чудеса. Вместо това нека Го молим да увеличи нашата вяра, да просветли нашия разум, да укрепи нашата воля. Исус е винаги до нас и е винаги неизменен.

В началото на проповедта си ви предупредих да се пазите от лъжливо богоуподобяване (обожение,б.ред.). Не се смущавайте да се видите такива, каквито сте – от пръст. Не се притеснявайте. Защото вие и аз сме деца на Бог – това е доброто богоуподобяване. Избрани сме по Божи призив още от вечността: Бог „ни избра чрез Него (Христос – б. пр.), преди да се свят създаде, за да бъдем свети и непорочни пред Него“³². Ние, които сме основно Божи, които въпреки нашата лична нищожност сме инструменти в Неговите ръце, ще бъдем полезни, ако не забравяме за своите слабости. Изкушенията определят размера на личната ни слабост.

Ако почувствате, че отпадате, ако си дадете сметка – може би по особено болезнен начин – за своята малкост, значи е време да се оставите покорно в ръцете на Бог. Разказват, че веднъж пред Александър Велики се изправил просяк и го помолил за милостиня. Императорът спрял и наредил да го направят владетел на пет града. Беднякът се смутил и изумен възкликнал: Ама аз не искам толкова много! А Александър отвърнал: Ти помоли съобразно с твоето положение; аз ти давам съобразно с това, което съм аз!

Дори в моментите, когато с огорчение установяваме своята ограниченост, можем и трябва да обърнем поглед към Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух, тъй като знаем, че участваме в Божия живот. Няма причина, която да ни накара да гледаме назад³³. Господ е винаги до нас. Трябва да бъдем верни, предани, да изпълняваме нашите задължения, като откриваме в Христос любовта и стимула, които да ни помагат да разбираме чуждите заблуди и да поправяме собствените си грешки. По този начин всичката тази отпадналост – твоята, моята, тази на всички хора – ще се превърне в основа на Христовото царство.

Нека признаем своите недъзи, но и Божията сила. Оптимизмът, радостта, твърдата увереност, че Господ иска да си служи с нас, трябва да са в основата на християнския живот. Ако се чувстваме като част от тази свята Църква, ако приемаме за своя опора твърдата скала на Петър и действието на Свети Дух, тогава ще се впуснем да изпълняваме дребното си неизменно задължение – всеки ден да хвърляме по няколко семена. И урожаят ще препълни хамбарите.

Нека с това приключим молитвеното размишление. Запомнете – като се наслаждавате дълбоко в душата на безкрайната Божия доброта – че чрез думите при освещаването Христос става действително присъстващ в Хостията със Своето тяло, със Своята кръв, със Своята душа и Своята божественост. Обожавайте Го с почит и благочестивост. Застанали пред Него отново искрено Му поднесете вашата любов. Смело Му кажете, че Го обичате. Благодарете Му за това всекидневно, изпълнено с нежност доказателство за Неговото милосърдие и съживявайте желанието да пристъпвате с упование към причастието. Аз се изумявам пред тази тайна на любовта – Господ желае да направи от моето сърце Свой трон, за да не ме напусне, ако аз не Го изоставя.

Укрепени от Христовото присъствие и нахранени от Неговото тяло, ние ще бъдем верни през земния си живот, а по-късно – и в небесния. И близо до Исус и Неговата майка ще можем да се наречем победители. „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?... Да въздадем благодарение Богу, Който ни дарява победата чрез Господа нашего Исуса Христа“³⁴.