Християнско призвание

Започва новата литургична година и началните думи на литургията ни предлагат едно размишление, дълбоко свързано с основата на нашия християнски живот – християнското призвание, което сме получили. „Покажи ми, Господи, Твоите пътища и научи ме на Твоите пътеки.”¹ Ние молим Господ да ни напътства, да ни посочва Неговите пътеки та да можем да постигнем пълнотата на Неговите заповеди - а това е любовта².

Предполагам, че и вие като мен, замисляйки се върху обстоятелствата, които са съпътствали вашето решение да се стараете да живеете вярата в пълнота, ще сте много благодарни на Господ, понеже сте убедени съвсем искрено, а не поради някаква престорена скромност, че в това нямате никаква лична заслуга. Обикновено се учим да призоваваме Бог още като деца – от устата на нашите родители християни. По-късно учители, приятели, познати са ни помагали по различни начини да не губим от погледа си Исус Христос.

Един ден - не искам да говоря общо, отвори сърцето си на Господ и Му разкажи твоята история – може би твой приятел, обикновен християнин като теб самия, ти е разкрил едно ново и задълбочено виждане на вярата, което е същевременно и старо като Евангелието. Той те е насочил към възможността да следваш неотстъпно Христос, да станеш апостол на апостоли. Възможно е тогава да си загубил душевния си покой и да си го придобил отново - вече като пълен мир,когато си казал „Да” на Бог съвсем свободно, защото ти си го пожелал – ето кое е свръхестественото в случая. И тогава е дошла радостта – силна и непрестанна, която те напуска единствено когато се отдалечиш от Него.

Не обичам да говоря за избрани или предпочетени хора. Христос е Този, Който говори, Който избира. Така пише в Писанието: „избра ни чрез Него, преди да се свят създаде, за да бъдем свети”³. Знам, че това не те изпълва с гордост, нито прави да си мислиш, че превъзхождаш другите хора. Този избор, в който се корени нашето призвание, трябва да бъде основата на твоето смирение. Нима се издига паметник на четките на великия художник? Дори ако те служат за създаването на шедьоври, заслугата е на твореца. Ние, християните, сме само инструменти в ръцете на Твореца на света, на Изкупителя на всички хора.

Апостолите – обикновени хора

Въодушевява ме, когато чета в Евангелието подробно описаната картина на призоваването на първите дванадесет апостоли. Нека спокойно поразмислим върху нея, молейки тези свети Господни свидетели да ни помагат да следваме Христос, както те го правеха.

Първите апостоли – към които изпитвам голямо преклонение и любов – според нашите човешки критерии не са били нищо особено. Що се отнася до социално положение, с изключение на Матей, който сигурно добре е припечелвал, но остави всичко, когато Исус го помоли, останалите бяха рибари – живееха ден за ден, трудейки се по цяла нощ, за да изкарват прехраната си.

Ала социалното им положение не е най-важното. Те бяха необразовани хора, не бяха и много умни – поне що се отнася до свръхестествените неща. Невинаги схващаха дори най-простите примери и сравнения и се обръщаха към Учителя: „разтълкувай ни притчата”⁴. Когато Исус образно им говори за кваса на фарисеите, те си мислят, че ги укорява, задето не са купили хляб⁵.

Макар и бедни и невежи, те не са нито простодушни, нито лишени от високомерие. Даже в своята ограниченост те са амбициозни. Често спорят кой ще е по-горен, когато – както те си мислят – Христос ще установи окончателно на земята Израилското царство. Спорят разгорещено и във върховния момент на Тайната вечеря, когато Исус се готви да даде живота си за човечеството⁶.

И вярата им е малко. Самият Исус Христос Го казва⁷. Те виждат как Той възкресява умрели, лекува всякакви болести, умножава хляба и рибите, укротява бури и гони бесове. Единствен свети Петър – избран за глава на апостолите, успява без замисляне да отговори: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог”⁸. Ала това е вяра, която той тълкува по свой си начин. Затова си позволява да възразява на Исус Христос и да Му казва да не се предава за изкупление на хората. И Исус е принуден да му отговори: „Махни се от Мене, сатана! Ти Ми си съблазън! Защото мислиш не за това, що е Божие, а за онова, що е човешко”⁹. „Петър разсъждаваше по човешки, пояснява свети Йоан Златоуст, и заключаваше, че всичко това – страданията и смъртта - е нещо срамно и злепоставящо Христос. И затова Исус го укорява и му казва: не, страданието не е за Мен нещо недостойно; ти така съдиш, понеже разсъждаваш по човешки, по плът”¹⁰.

Но може би онези маловерци се отличаваха с любовта си към Христос? Несъмнено Го обичаха, поне на думи. Понякога се оставяха да бъдат увлечени от ентусиазма: „да идем и ние да умрем с Него”¹¹. Но в часа на истината ще се разбягат всички без Йоан, който наистина обичаше на дело. Само този младеж – най-младият от апостолите, остава край Кръста. Останалите не изпитват любов, „силна като смърт”¹².

Такива бяха учениците, избрани от Господ, такива ги призова Христос. Такива бяха, преди да се изпълнят със Свети Дух и да се превърнат в стълбове¹³ на Църквата.

Това са обикновени хора, всеки със своите недостатъци и слабости, които повече приказват, отколкото действат. Въпреки това Исус ги избира, за да направи от тях „ловци на човеци”¹⁴, съизкупители и разпоредители на Божията благодат.

Нещо подобно се е случило и с нас. Не би ни било особено трудно да открием в нашето семейство, сред нашите приятели и колеги, да не говоря за безбройното човешко море на света, много други хора, които са по-достойни от нас да получат Божия призив. Хора, които са по-скромни, по-учени, по-влиятелни, по-значими, по-благодарни, по-великодушни.

Когато се замислям върху това, аз се засрамвам. Но също така си давам сметка, че човешката логика не е в състояние да обясни пътищата на благодатта. Обикновено Бог търси слаби инструменти, та ясно да се види, че делото е Негово, а не наше. Свети Павел си спомня с трепет деня на своето призвание: „и най-после от всички яви се и на мене, като на някой изверг. Защото аз съм най-малкият от апостолите и не съм достоен да се нарека апостол, понеже гоних църквата Божия”¹⁵. Така пише Саул от Тарс – със силно лично присъствие и страст, които историята можа само да умножи.

Както винаги съм казвал: това става без никаква заслуга от наша страна. Защото в основата на призванието стоят познаването на нашата окаяност и съзнаването, че светлината, която осветява душата - това е вярата; че обичта, с която обичаме – това е братолюбието; че желанието за живот, което ни крепи – това е надеждата. А те и трите са безвъзмезден Божи дар. Затова, ако не израстваме в смирението, значи сме изгубили от поглед целта, с която Бог ни е избрал: да бъдем свети.

Именно през призмата на смирението можем да разберем чудото на Божия зов. Ръката на Христос ни е взела от едно житно поле - сеячът стиска в изранената си ръка шепа житни зърна. Кръвта на Христос облива зърната, напоява ги. После сеячът хвърля във въздуха това зърно, та като умре, да даде живот, потъвайки в земята, да се умножи в златни класове.

Време е да се пробудим

Апостолското послание от литургията ни напомня, че трябва да поемем апостолската отговорност с нов устрем, въодушевени и пробудени. „Настъпил е часът да се събудим вече от сън. Защото сега е по-близо до нас спасението, нежели когато повярвахме. Нощта се превали, а денят се приближи: да отхвърлим, прочее, делата на мрака и да наденем оръжието на светлината.”¹⁶

Ще ми кажете, че това не е лесно, и няма да сте лишени от основания. Враговете на човека – значи враговете на неговата святост, се опитват да попречат на този нов живот, на това обличане в духа на Христос. Не се сещам за по-сполучливо изброяване на пречките пред християнската вярност от това на свети Йоан: „всичко, що е в света – похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска”¹⁷.

Похотта на плътта не включва само нередните пориви на нашите чувства изобщо, нито сексуалното влечение, което трябва да бъде поставено в ред, тъй като само по себе си не е лошо, понеже е нещо пристойно, присъщо на човека, което подлежи на осветяване. Забележете, че по тази причина аз никога не говоря за порочност, а за непорочност, понеже за всички се отнасят думите на Христос: ”Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога”¹⁸. Според Божието призвание едни ще живеят тази непорочност в брака, а други ще се откажат от човешката любов, за да отговорят страстно и единствено на любовта на Бог. Нито едните, нито другите са жертви на чувствеността, а са господари на собственото тяло и на собственото сърце и като такива ги отдават самопожертвувателно на другия.

Когато говорим за добродетелта на непорочността, често прибавям прилагателното свята. Християнската чистота, святата непорочност не е горделивото чувство за неопетненост, за стриктно спазване на Божите заповеди. А е знанието, че нозете ни са „глинени”¹⁹, макар и Божията благодат да ни спасява ден подир ден от козните на враговете. Смятам, че настоятелността, с която някои разглеждат тази материя в своите трактати и проповеди, представлява изкривяване на християнството. Те забравят за другите добродетели, които са основни както за християнина, така и изобщо за съжителството между хората.

Святата чистота не е нито единствената, нито основната християнска добродетел. Обаче тя е крайно необходима, за да постоянстваме във всекидневните усилия за нашето освещаване. Без нейното опазване не можем да се посветим на апостолата. Чистотата е следствие от любовта, с която сме отдали на Господ душата и тялото, способностите и чувствата си. Тя не е отрицание, а радостно утвърждаване.

Казах, че похотта на плътта не се ограничава само до безредната чувственост. Тя се отнася и до диренето ни на удобството, до липсата на съпричастност, която ни тласка да търсим най-лесното, най-приятното, най-късия наглед път, дори с цената да се отклоним от верността си към Бог.

Да постъпваме така би било равнозначно да се оставим безусловно във владение на законите на греха, срещу което ни предупреждава свети Павел: „Кога искам да върша доброто, злото стои до мене. Защото с вътрешния си човек намирам услада в закона Божий, но в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон... Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?”²⁰. Чуйте какво отговаря апостолът: „Благодатта на моя Бог, чрез Исуса Христа, нашия Господ”²¹.

Ние можем и трябва да се борим с похотта на плътта, тъй като винаги ще ни бъде давана – ако бъдем смирени – благодатта на Господ.

Другият враг – пише свети Йоан – е похотта на очите, един вид скъперничество. Тя ни кара да ценим само онова, което може да се пипне. При нея очите сякаш се залепват за земните неща и заради това не успяват да открият свръхестествената действителност. Следователно можем да употребим този израз от Светото писание, за да опишем скъперничеството спрямо земните блага както и деформацията, поради която наблюдаваме заобикалящото ни – другите хора, случващото се в нашия живот и в днешния свят – единствено с човешко око.

Очите на душата се замъгляват, разумът се смята за самодостатъчен да разбере всичко, без да има нужда от Бог. Това е едно изтънчено изкушение, което се крие зад достойнството на разума, даден на човека от нашия Бог Отец, за да Го опознае и свободно да Го обича. Увлечен от това изкушение, човешкият разум започва да се мисли за център на вселената, отново се въодушевява от онова „ще бъдете като богове”²² и - като се препълни със самовлюбеност - обръща гръб на Божията любов.

По такъв начин нашето съществуване може да бъде предадено напълно в ръцете на третия враг – житейската гордост. И не става дума само за преходни тщеславни помисли или за някакво самолюбие, а за едно пълно самодоволство. Нека не се заблуждаваме – това е най-лошото зло, коренът на всички заблуди. Борбата срещу гордостта следва да бъде постоянна; не без основание се твърди, че това чувство умира ден след смъртта на човека. Това е горделивостта на фарисея, когото Бог отказва да оправдае, понеже се сблъсква у него с една бариера на самодостатъчност. Това е арогантността, която ни прави да презираме другите хора, да ги потискаме и оскърбяваме. Не забравяйте: „Дойде ли гордост, ще дойде и посрама”²³.

Божието милосърдие

Днес започва адвентното време и е добре, че разгледахме клопките на тези врагове на душата: безредието на чувствеността и лекомисленото непостоянство; безумието на разума, който се противи на Господ; високомерната горделивост, погубваща любовта към Бог и към хората. Всички тези душевни състояния създават несъмнени пречки, които имат голяма объркваща сила. Затова в литургията ние призоваваме Божието милосърдие: „Към Тебе, Господи, въздигам душата си. Боже мой, на Тебе се уповавам, да се не посрамя (навеки), да не тържествуват над мене враговете ми”²⁴ – така се молихме в началото й. А пък в антифона при принасянето на даровете повтаряме: „На Тебе се уповавам, да се не посрамя”.

Сега, когато наближава времето на спасението, утешително звучат думите от устата на свети Павел: „А когато се яви благостта и човеколюбието на нашия Спасител, Бога, Той ни спаси не поради делата на праведност, що ние извършихме, а по Своята милост”²⁵.

Ако се вгледате в Светото писание, ще откриете постоянното присъствие на Божието милосърдие: „с милост Господня е пълна земята”²⁶, разпростира се върху всички Негови чеда: „милостта на Господа е върху всяка плът”²⁷; тя ни окръжава²⁸, ни преварва²⁹, ни избавя³⁰ и пребъдва вечно³¹. Бог се грижи за нас като Любящ баща и по милостта Си си спомня за нас³² - една блага милост³³, благовременна като дъждовните облаци³⁴.

Исус Христос накратко изразява цялата история на Божията милост: „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани”³⁵. И на друго място казва: „бъдете милосърдни, както и нашият Отец е милосърден”³⁶. Много добре са се запечатали у нас – сред многобройните подобни картини от Евангелието – милостта към прелюбодейката, притчата за Блудния син, тази за изгубената овца, за опростения длъжник, възкресяването на сина на вдовицата от Наин³⁷. Колко справедливи основания има, за да се обясни това чудо! Умира едничкият син на тази бедна вдовица, който е смисълът на живота й, нейната опора в старостта. Ала Христос не извършва чудесата от чувство за справедливост; прави ги от съчувствие, понеже се вълнува от човешката болка.

Каква сигурност трябва да ни вдъхне състраданието на Господ! „И кога завика към Мене, Аз ще го чуя, защото съм милостив.”³⁸ Това е един призив, едно обещание, което Той винаги изпълнява. „И тъй, нека дръзновено пристъпваме към престола на благодатта, за да получим милост и да намерим благодат за благовременна помощ.”³⁹ Враговете на нашето освещаване са безсилни, понеже Божията милост ни предварва; а ако се случи да паднем – по наша вина и поради нашата слабост – то Господ ни помага и ни изправя. „Ти си се научил да избягваш нехайството, да държиш далече от себе си високомерието, да проявяваш благочестие, да не бъдеш подвластен на светските неща, да не предпочиташ тленното пред вечното. Но тъй като човешката природа заради своята слабост не може да стъпва уверено в този хлъзгав свят, Добрият лекар ти е посочил лековете срещу заблужденията, а Милостивият съдия не ти е отнел надеждата за прошката.”⁴⁰

Отговорът на човека

В тази атмосфера на Божие милосърдие живее християнинът. Това е средата, в която той трябва да полага усилия, за да се държи като дете на Отец. А кои са основните средства, за да успеем да затвърдим призванието си? Сега ще посоча само две от тях, които са като животоносни оси на християнското поведение: вътрешният живот и вероучението - дълбокото опознаване на нашата вяра.

На първо място е вътрешният живот. Все още малцина разбират какво значи това! Повечето си представят - когато чуваме да се говори за вътрешен живот - полумрака на храма или застоялия въздух в някои сакристии. Вече повече от четвърт век повтарям, че не е това. Аз говоря за вътрешния живот на обикновените християни, които са сред хората по улиците, в широкия свят; на тези, които на улицата, на работа, вкъщи и в моментите на развлечение винаги се вслушват в Исус. А какво е това, ако не живот в постоянна молитва? Нима не си разбрал необходимостта душата ти непрестанно да се моли и да бъде във връзка с Бог, която те води към богоуподобяване? Това е същността на християнската вяра и така винаги са я разбирали душите, отдадени на молитва. „Такъв човек става Бог - пише свети Климент Александрийски – понеже иска същото, което иска Бог”⁴¹.

Отначало е трудно. Трябва ни усилие да се обръщаме към Господ, да благодарим за бащината Му действена грижа за нас. След това, постепенно, не като сантимент, Божията любов става по осезаема - като дълбока следа в душата. Това е Христос, Който ни следва с обич: „Ето, стоя пред вратата и хлопам”⁴². Ти как си с твоя молитвен живот? Не те ли обзема понякога през деня желание да си поговориш по-продължително с Него? Не Му ли казващ: по-късно ще ти разправям, по-късно ще си говорим за това?

В моментите, посветени специално на този разговор с Господ, сърцето се разкрива, волята укрепва, разумът – подпомогнат от благодатта – изпълва човешката действителност със свръхестествена, духовна реалност. И плодовете няма да закъснеят: ще се оформят конкретни и ясни намерения да подобриш поведението си, да се отнасяш с любов към всички хора, да вложиш всичките си сили – със страстта на добрите спортисти – в християнската битка за любов и мир.

Молитвата става нещо постоянно – като туптенето на сърцето, като пулса. Без това Божие присъствие не може да има съзерцателен живот, а без съзерцателен живот едва ли можеш да работиш за Христос, защото напразно ще се стараят строителите, ако Господ не крепи къщата⁴³.

Солта на умъртвлението

За да се освети, обикновеният християнин – който не е монах, който не се е оттеглил от света, тъй като светът е мястото на неговата среща с Христос – няма нужда от специална дреха, нито от отличителни знаци. Неговите знаци са вътре в самия него – постоянното присъствие на Бог и духът на умъртвление. А реално това е едно нещо, защото умъртвлението не е нещо друго освен молитвата на сетивата.

Християнското призвание е призвание за саможертва, за покаяние, за изкупление. Трябва да даваме удовлетворение за своите грехове – Колко ли пъти сме отвръщали лице, за да не гледаме Бог!– и за всички грехове на хората. Трябва отблизо да следваме стъпките на Христос: ние винаги носим в телата си умъртвлението, саможертвата на Христос, Неговата унизеност на кръста, „та и животът Исусов да се открие в тялото ни”⁴⁴. Нашият път е пожертвувателността; в това самоотричане ще открием радостта и мира.

Нека да не гледаме на света с тъжен поглед. Може би несъзнателно някои биографи на светци не правят добра услуга на вероучението, когато се стараят на всяка цена да намерят необикновени неща у Божиите раби, тръгвайки чак от бебешкия им плач. И пишат, че някои от тях не са плакали като бебета, не са сучели в петъците, за да се умъртвляват... Ти и аз сме се родили с плач – както си е по закон Божи, и сме сучели от майчината гръд, без да ни е грижа дали са Велики пости или обикновени пости...

Сега, с Божията помощ, ние се научихме да откриваме място и време за истинско покаяние и в тези моменти си поставяме за цел да подобрим живота си. Това е пътят да отворим душата си за благодатта и за вдъхновенията на Свети Дух. И с тази благодат – казвам ви отново – идват радостта, мирът и постоянството в добрите дела⁴⁵.

Умъртвлението е солта на нашия живот. А най-доброто умъртвление е това, което преборва - дори в дребните подробности и то през целия ден – похотта на плътта, похотта на очите и житейската гордост. Това са умъртвления, които не умъртвляват другите, а нас ни правят по-внимателни, по-чувствителни, по-отворени към всички. Ти не си се умъртвил, ако си обидчив, ако се подчиняваш на егоизма си, ако се налагаш на другите, ако не умееш да се отказваш от ненужното, а понякога и от необходимото; ако силно тъгуваш, когато нещата не се нареждат, както си ги бил замислил. Точно обратното – ти си умъртвлен, ако знаеш как „за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои”⁴⁶.

Вяра и разум

Животът в молитва и покаяние и съзнанието, че сме Божи деца, ни променят в благочестиви (набожни) християни, подобни на малки деца пред Бог. Благочестието (пиететът,смирената и възторжена почит,б.ред))е добродетелта на синовете. А за да може синът да се отпусне с доверие в бащините обятия, той трябва да бъде и да се чувства малък, безпомощен. Често съм размишлявал за този живот на духовно детство. Той не отрича мъжеството, тъй като изисква силна воля, калена зрялост, твърд, но открит характер.

Благочестиви като деца, да. Но да не бъдем невежи - всеки трябва да се старае според силите си в сериозното, научно изучаване на вярата, което е богословието. Така че да имаме набожността на децата и стабилното знание на богословите.

Стремежът да придобием това богословско знание – доброто и крепко християнско вероучение – е продиктувано на първо място от желанието по-добре да опознаем и обичаме Бог. Също така той е следствие от влечението на вярната душа да открие дълбокия смисъл на този свят – дело на Създателя. Периодично някои се опитват да възкресят предполагаемото противопоставяне между вярата и знанието, между човешкия разум и Божието откровение. Такова противопоставяне може да се появи - и то привидно – когато не се разбира действителното естество на въпроса.

Щом като светът е излязъл изпод ръцете на Бог, щом Той е създал човека по Свой образ и подобие⁴⁷ и му е дал лъч от Своята светлина, то човешкият разум – макар и да му коства тежък труд – трябва да открива навсякъде божествения смисъл, който напълно естествено притежават всички неща, а със светлината на вярата да откроява и свръхестествения им смисъл – резултат от издигането ни в благодатно състояние. Не бива да се страхуваме от науката, защото всяко изследване – ако е наистина научно – води до истината. А Христос каза: „Аз съм истината”⁴⁸.

Християнинът трябва да бъде жаден за знания. От овладяването на най-отвлечените знания до овладяването на занаятчийската сръчност – всичко може и трябва да води до Бог. Понеже няма човешко занимание, което да не е освещаващо, което да не е средство за собственото ни освещаване и възможност да участваме с Бог в освещаването на хората, които ни заобикалят. Светлината на последователите на Исус Христос не бива да гори в дъното на долината, а да свети на върха на планината, та „да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец”⁴⁹.

Да работиш по такъв начин – това е молитва. Да се учиш така – това е молитва. Да изследваш така – това е молитва. Винаги е така – всичко е молитва, всичко може и трябва да ни води към Бог, да подхранва от сутрин до вечер постоянната ни връзка с Него. Всяка почтена работа може да бъде молитва. А всяка работа, която е молитва, е апостолат. И така душата крепне, водейки обикновен и интензивен живот.

Адвентното очакване

Няма повече да ви говоря за това на тази първа адвентна неделя, когато започваме да броим дните, които ни доближават до Рождеството на Спасителя. Размишлявахме върху християнското призвание. Как Господ ни се е доверил да водим душите към светостта, да ги доближаваме до Него, да ги присъединяваме към Църквата, да разпростираме Божието царство във всички сърца. Господ иска да сме отдадени, верни, чувствителни, любящи. Иска да сме свети, напълно Негови.

От една страна са гордостта, чувствеността, досадата, егоизмът. От друга – любовта, обричането, милосърдието, смирението, жертвоготовността, радостта. Ти трябва да избереш. Призван си към живот, изпълнен с вяра, надежда и любов. Не можеш да смъкнеш летвата и да заживуркаш.

Веднъж видях орел, затворен в желязна клетка. Беше мръсен, проскубан; в ноктите си държеше парче мърша. И се замислих какво ли щеше да стане с мен, ако бях отхвърлил призванието, получено от Бог. Натъжи ме гледката на тази самотна птица, свита между решетки, която беше родена да се извисява високо – високо и да съзерцава отблизо слънцето. Ние можем да се издигнем до смирените върхове на Божията любов, на служението на всички хора. Обаче за това е нужно в душата ни да няма кътче, неогряно от слънцето на Исус Христос. Трябва да отхвърлим всички занимания, които ни разделят от Него. И така Христос ще бъде в твоя разум, Христос ще бъде на твоите устни, Христос ще бъде в твоето сърце, Христос ще бъде в твоите дела. Целият ти живот - сърцето и делата, разумът и думите, ще се изпълни с Бог.

„Изправете се тогава и подигнете главите си, защото се приближава избавлението ви”⁵⁰ – четем в Евангелието. Адвентното време е време на надежда. Цялата пълнота на християнското призвание, това единство на живота, пронизан от жизнеността на присъствието на Бог, нашия Отец, може и трябва да бъде за нас всеки ден една реалност.

Да се помолим заедно за това на Дева Мария, размишлявайки как тя прекарва времето си в очакване на раждането на Сина. А тя, нашата Господарка, Божията майка, ще стори да бъдеш друг Христос, същински Христос!