Християнското зачитане на личността и нейната свобода

По време на литургията бе четен текст от Евангелието на свети Йоан за чудното изцеление на слепопородения. Мисля, че всички отново се развълнувахме от могъществото и милосърдието на Бог, Който не гледа равнодушно човешкото нещастие. Но сега бих искал да се спра на нещо друго – по-конкретно да обърнем внимание, че когато е проникнат от Божията любов, християнинът също не е равнодушен към участта на другите хора и знае да се отнася към всички с уважение; обаче щом тази любов отслабне, възниква опасността от фанатично и безмилостно навлизане в чуждото съкровено пространство.

„И като минаваше – казва Светото евангелие – видя един човек, сляп по рождение”¹. Исус минава. Често съм се възхищавал как просто се разказва за Божията милост. Исус минава, но веднага си дава сметка за страданието. Забележете обаче, от друга страна, колко по-различни са мислите на учениците. Те питат: „Рави, кой е съгрешил, тоя или родителите му, за да се роди сляп?”².

Неверните преценки

Не бива да се учудваме, че мнозина – даже хора, които се смятат за християни – се държат по подобен начин. Те си представят най-напред нещо лошо; въобразяват си го без каквито и да са доказателства. И не само си го мислят, но и дръзват да обявят публично спорната си преценка.

Поведението на учениците би могло да се определи – меко казано – като повърхностно. В тогавашното общество както и в днешното – в това отношение нещата малко са се променили – има хора като фарисеите, за които това поведение е норма. Спомнете си как Исус Христос ги разобличава: „Защото дойде Йоан, който ни яде, ни пие, а казват: бяс има. Дойде Син Човеческий, Който яде и пие, а казват: ето човек многоядец и винопиец, приятел на митари и грешници”³.

Постоянни нападки срещу доброто име и очерняне на безупречното поведение – на такава язвителна и хаплива критика бе подложен Исус Христос. Няма нищо странно, че и сега някои използват същата тактика срещу онези, които искат да следват Учителя, съзнавайки своята напълно естествена окаяност и своите лични грешки, които са неизбежни – бих добавил – като се има предвид човешката слабост. Обаче наличието на тези слабости не бива да ни кара да оправдаваме греховете и престъпленията – назовавани със странно снизхождение сплетни - насочени срещу доброто име на когото и да било. Исус предупреждава, че щом са дали прякор на главата на семейството Велзевул, едва ли може да се очаква, че хората ще се държат добре с домашните му⁴. Но и разяснява, че „който пък каже: „безумнико” (на брата си), виновен ще бъде за геената огнена”⁵.

Откъде идва тази несправедлива преценка за другите? Изглежда някои носят постоянно очила, които изопачават образите. Те по начало не смятат, че е възможна почтеността или поне постоянният стремеж да се държиш добре. Тръгвайки от тази изкривена гледна точка, те съдят – както се казва - за другите по себе си. За тях и най-праведното действие е отражение – независимо от всичко – на едно изопачено поведение, което лицемерно се оприличава на човещина. „Когато видят ясно доброто – пише свети Григорий – те щателно търсят да открият да не би да има скрито и нещо лошо”⁶.

Трудно е такива хора, при които деформацията е станала почти втора природа, да бъдат убедени, че да се мислят хубави работи за ближния е по-човешко и отговаря повече на истината. Свети Августин дава следния съвет: „Опитайте се да придобиете добродетелите, които според вас липсват у вашите братя, и вече няма да забелязвате техните недостатъци, понеже вие няма да притежавате такива”⁷. За някои такова поведение е много наивно. А те са по-големите реалисти, те са по-разумните.

Въздигайки в норма за съдене своите предразсъдъци, те ще обидят всекиго, преди да са изслушали доводите му. След това сладкодумно в името на обективност ще предоставят може би на обидения възможност да се защити. А това противоречи на всякакъв вид морал и право – вместо те да дават доказателство за вменяемата вина, предоставят на невинния „привилегията” да доказва своята невинност.

Не би било честно, ако ви кажа, че предишните размисли са само в резултат на един бегъл преглед на трудове по право и морал. Не, те се основават на изпитаното на собствен гръб от немалко хора, на изживяното от мнозина, които често и в продължение на години са били мишена, върху която са се сипели сплетни, злословия и клевети. Божията благодат и тяхната природна незлобивост сториха така, че тези действия не оставиха и най-малката следа от огорчение в душите им. „Малко ми струва да бъда съден от вас”⁸ биха могли те да заявят заедно със свети Павел. Понякога, изказвайки се по-прозаично, биха добавили, че пет пари не дават за това. Такава е истината.

От друга страна обаче, не мога да отрека, че се опечалявам, мислейки за душата на този, който несправедливо напада чуждата репутация, тъй като оскърбителят погубва самия себе си. И страдам също за онези, които под ударите на необосновани и безотговорни обвинения не знаят де да се дянат; те са съсипани, не могат да повярват, че такова нещо може да се случи, струва им се, че сънуват кошмари.

Преди няколко дни в четивото от Стария завет по време на литургията чухме разказа за Сусана – чиста жена, лъжливо обвинена в изневяра от двама извратени старци. „Тогава застена Сусана и каза: „натясно съм отвред: ако сторя това, смърт за мене; ако ли не сторя, няма да избягна из ръцете ви”⁹. Колко пъти коварството на завистниците или интригантите поставя в подобно положение невинните създания! Предлага им се алтернативата или да обидят Господ, или да бъде честта им опетнена. Единственият благороден и достоен изход, ала едновременно и много болезнен, е да решат: „По-добре да не сторя това и да падна в ръцете ви, нежели да съгреша пред Господа”¹⁰.

Право на неприкосновен личен живот

Нека отново погледнем епизода с излекуването на слепия. Исус Христос отговаря на Своите ученици, че това нещастие не е следствие от греха, ами повод да се прояви Божието могъщество. И с чудна семплота решава слепият да прогледне.

Тогава заедно с щастието започва и тормозът за онзи човек. Няма да го оставят на мира. Отначало са „съседите и ония, които го бяха виждали по-преди, че беше сляп”¹¹. Евангелието не казва, че те са се зарадвали, а че не можели да повярват, въпреки че слепият твърди, че онзи, дето преди не е виждал, а сега вижда, е той самият. Вместо да го оставят на спокойствие да се зарадва на тази благодат, го завеждат при фарисеите, които също го питат как е прогледнал. И той за втори път отговаря: „тури ми калчица на очите, и се умих, и гледам”¹².

Ала фарисеите искат да докажат, че станалото – едно благодеяние, едно велико чудо – не е ставало. Едни прибягват към дребнави, лицемерни разсъждения, които трудно могат да се нарекат безпристрастни: излекуван е в събота, а тъй като в събота е забранено да се работи, отричат чудото. Други пък започват нещо, което днес бихме нарекли разследване. Отиват при родителите на слепеца и питат: „този ли е вашият син, за когото вие казвате, че се родил сляп? А как сега вижда?”¹³. Страхът от властимащите кара родителите да отговорят с изречение, което включва всички застрахования на един научен метод: „знаем, че този е нашият син и че се роди сляп; а как сега вижда, не знаем, или кой му е отворил очите, ние не знаем. Той сам е пълнолетен; него попитайте; нека сам говори за себе си”¹⁴.

Водещите разследването не могат да повярват, защото не искат да повярват. Пак викат човека, който преди беше сляп, и му казват: „...ние знаем, че Тоя Човек – Исус Христос - е грешник”¹⁵.

С малко думи в своя разказ свети Йоан дава пример на ужасно посегателство срещу основното право, по природа присъщо на всеки човек – правото към него да се отнасят с уважение.

Този въпрос продължава да бъде актуален. Не би било трудно и днес да се посочат примери на подобно агресивно любопитство, което тласка към нездраво ровене в личния живот на другите. Елементарното чувство за справедливост изисква дори при разследването на предполагаемо престъпление да се действа внимателно и благоразумно, без да се приема за вярно нещо, което е само вероятно. Добре разбираемо е, че нездравото любопитство до голяма степен трябва да бъде определяно за нещо извратено, защото обръщат наопаки дела, които не само че не представляват престъпление, ами могат да бъдат и съвсем благородни деяния.

Необходимо е да бъде защитено достойнството на всеки човек, на правото му на мълчание, на неотвръщане. В такава защита обикновено се обединяват всички честни хора – християни и нехристияни, понеже под въпрос е една обща ценност: законното право да бъдеш самия себе си, да стоиш в сянка, да пазиш в основателно и деликатно мълчание своите радости, скърби и семейни проблеми. А най-вече правото да вършиш добро без показност; да помагаш от безкористна любов на нуждаещите се, без да си длъжен да обявяваш публично делата си в полза на другите и още по-малко да разкриваш душата си пред нетактичните и злонамерени погледи на люде, които понятие си нямат - нито искат да имат - от духовен живот, а само знаят злобно да се подиграват.

Обаче колко трудно е човек да се освободи от това недискретно ровене в личния живот! Колко много са се увеличили способите човек да не бъде оставен на спокойствие! Говоря за техническите средства както и за възприетите начини на аргументация, срещу които е трудно да се противопоставиш, ако желаеш да запазиш доброто си име. Така понякога се изхожда от предположението, че всички постъпват зле. А пък от това грешно съждение следва, че самокритиката е неизбежна. И ако някой не се очерни сам достатъчно, другите ще заключат, че той не само е непоправим, но и отгоре на всичко лицемерен и надменен.

Има случаи, когато се действа по друг начин. Този, който клевети устно или писмено, е склонен да допусне, че вие сте честен човек; но е възможно други да не мислят така и да обявят, че сте крадец. Как ще докажете, че не сте крадец? Или пък вие неуморно сте твърдели, че поведението ви е честно, достойно и правилно. А те питат: ами ще ви обезпокои ли, ако отново прегледате поведението си, за да установите дали то не е тъкмо обратното - нечестно, недостойно и неправилно?

Това не са въображаеми примери. Убеден съм, че който и да е човек или по-известна организация биха могли да увеличат броя им. В някои среди се е създало погрешното схващане, че публиката, народът - или както щете го наречете – има право да знае и волно да тълкува най-интимните подробности от живота на другите.

Позволете ми да кажа няколко думи относно това, което е свързано лично с мен. Повече от 30 години по хиляди начини съм казвал и писал, че Опус Деи не преследва никаква преходна или политическа цел; организацията единствено се стреми да разпространи сред хората от всички раси, от всички социални слоеве и от всички страни познаването и практикуването на спасителното учение на Христос, да съдейства за разрастването на Божията любов на земята – тоест за повече мир и повече справедливост между хората, синове на един Отец.

Това го разбраха хиляди, милиони хора по целия свят. Други - може да се каже по-малко, по някакви причини сякаш не го разбират. Ако и сърцето ми да е при първите, аз уважавам и обичам също така и другите, защото на всички достойнството следва да се зачита и почита и всички са призвани за славата на Божи деца.

Ала винаги съществува едно непримиримо малцинство, което - като не разбира какво аз и толкова други хора обичаме - чака да го обясним в съзвучие с неговия манталитет, чужд на свръхестественото, изключително политически и внимаващ единствено за баланса на интереси и влиянието на отделните кръгове. И ако не получи подобаващ отговор – неотговарящ на истината и нагласен по негов вкус, то продължава да мисли, че там има лъжи, тайни, зловещи планове.

Ще ви доверя, че такива случаи нито ме огорчават, нито ме притесняват. Щях да добавя, че дори се забавлявам, ако можех да забравя, че това деяние е оскърбление към ближния и грях, въпиющ пред Бог. Аз съм арагонец и като такъв даже човешка моя черта е да обичам искреността; инстинктивно чувствам отвращение към всичко, което предполага някакво прикриване. Винаги съм се старал да отговарям, казвайки истината, без надменност и самодоволство, макар и клеветниците да бяха зле възпитани, нахални, враждебно настроени, лишени и от най-малката следа на човечност.

Често съм се сещал за отговора, който дава слепият по рождение на фарисеите, питащи за кой ли път как е станало чудото: ”Казах ви вече, и не чухте; какво пак искате да чуете? Да не би и вие да искате да Му станете ученици?”¹⁶.

Лек за очите

Грехът на фарисеите не се състои в това, че не виждат в Христос Бог, а че доброволно се затварят в себе си и не дават на Исус, Който е светлината, да им отвори очите¹⁷. Това затваряне води до непосредствени последици в отношенията с нашите ближни. Фарисеят, който не дава Бог да му отвори очите, тъй като счита себе си за светлина, се отнася високомерно и несправедливо към ближния и се моли така: „Боже, Благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци или като тоя митар”¹⁸. Фарисеите обиждат слепия по рождение, който упорито продължава да разправя истината за своето чудно изцеление: „Ти цял в грехове си роден, и ти ли нас учиш? И го изпъдиха вън”¹⁹.

Сред онези, които не познават Христос, има много честни хора, които с вродената си деликатност умеят да се държат внимателно; те са искрени, сърдечни и добре възпитани. Ако тези хора и ние не се противим Христос да изцери слепотата, която все още мори очите ни, ако дадем на Господ да наложи върху тях калчицата, която в Неговите ръце се превръща в най-ефикасния лек за очи, то тогава в нова светлина, в светлината на вярата ще видим земните реалности и ще съзрем небесните. Ще сме придобили бистър поглед.

Това е призванието на християнина – да живее в пълнотата на онази любов, която е „дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко изтърпява”²⁰.

Христовата любов не се изчерпва само с добри чувства към ближния, не се ограничава до склонността към филантропия. Любовта, която Бог е вдъхнал в душата, преобразява отвътре интелекта и волята и дава свръхествена основа на приятелството и на радостта да се прави добро.

Нека разгледаме сцената с изцелението на хромия, разказана в Деяния на светите апостоли. Петър и Йоан се качват към храма и срещат на входа му седнал един човек, хром по рождение. Всичко напомня за другото изцеление – на слепия. Но сега учениците не мислят, че нещастието се дължи на греховете на сакатия или на грешките на родителите му. А му казват: „В името на Иисуса Христа Назорея стани и ходи!”²¹ Преди те проявяваха неразбиране, а сега – милосърдие; преди съдеха необмислено, сега лекуват чудодейно в името на Господ. Винаги Христос, Христос, Който минава до нас! Христос, Който продължава да крачи по улиците и площадите на света в лицето на Своите ученици – християните. Горещо Го моля да мине през душата на някого от вас, който сега ме слуша.

Уважение и милосърдие

Преди малко се чудехме на поведението на учениците на Исус към слепия по рождение. Те следват посоката, дадена от нашата будеща съжаление поговорка „Помисли лошото, няма да сбъркаш.” След това, когато опознават по-добре Учителя, когато осъзнават какво значи да си християнин, техните съждения се вдъхновяват от съпричастността към ближния.

„У всеки човек – пише свети Тома Аквински – бива забележима някаква черта, заради която другите хора могат да го сметнат за по-горен съгласно с думите на апостола: „От смиреномъдрие смятайте един другиго за по-горен от себе си” (Фил. 2:3). Според това всички хора трябва взаимно да се уважават”²². Смирението е добродетелта, която ни прави да забележим, че проявите на уважение към човека – към неговата чест, към неговата почтеност, към неговия личен живот, не са някакви външни формални жестове, а са първите изрази на любовта и на справедливостта.

Християнското братолюбие не се ограничава до материалното подпомагане на бедните. То е насочено преди всичко към уважаване и разбиране на всяка личност в качеството й на личност, на присъщото й достойнство като човек и като дете на Твореца. По тази причина посегателствата срещу личността – срещу доброто й име и срещу честта й – означават, че извършителят им не изповядва или не практикува някои от истините на нашата християнска вяра; тези посегателства при всички положения разкриват липсата на истинска Божия любов. „Любовта, с която обичаме Бог и ближния, е една и съща добродетел, понеже причината да обичаме ближния е именно Бог, а ние обичаме Бог, когато обичаме ближния с любов”²³.

Надявам се, че ще бъдем способни да извлечем от този разговор пред лика на Господ много конкретни изводи. На първо място намерението да не съдим останалите, да не оскърбяваме никого дори само с подозрения, да удавяме злото в изобилие от добро, като изграждаме около себе си отношения на искреност, справедливост и мир.

И на второ място решението никога да не се огорчаваме, ако нашето достойно държание не е правилно разбрано от другите; ако доброто, което - с постоянната помощ на Господ - се стремим да вършим, е превратно тълкувано, непочтено приписвайки на нашите намерения вредни помисли, и престорено и измамническо поведение. Нека винаги им прощаваме с усмивка на устните. Пък когато сметнем по съвест, че трябва да отговорим, нека говорим ясно и незлобливо. А станем ли жертва на лични нападки, колкото и да са груби и нечестни, нека с божествено мълчание – „Но Исус мълчеше”²⁴ – оставим всичко в ръцете на нашия Бог Отец. Основният ни стремеж нека бъде вършенето на добри дела, а Той ще се погрижи „да светне пред човеците”²⁵.