Бракът – християнско призвание

Рождество Христово е.. Припомняме си различните случки и обстоятелства около раждането на Сина Божи и погледът ни се спира във Витлеемската пещера и върху домашното Му огнище в Назарет. Мария, Йосиф и Младенеца Исус по особен начин заемат централно място в нашето сърце. Какво ни говори, на какво ни учи животът – едновременно обикновен и чуден – на това Свято семейство?

Между множеството съждения ,които бихме могли да направим аз искам да се спра по-специално на едно Раждането на Исус бележи – както е изтъкнато в Писанията – началото на изпълването на времената¹. Това е моментът, избран от Бог да прояви изцяло любовта Си към хората, като отдаде Единородния Си Син. Тази Божия воля се изпълнява при най-нормалните и обичайните обстоятелства: една жена, която ражда, едно семейство, един дом. Божието всемогъщество, Божието величие се разкриват чрез човешкото, свързват се с човешкото. От този момент ние, християните, знаем, че с благодатта на Господ можем и трябва да освещаваме всички достойни дела в своя живот. Няма житейска ситуация – колкото и да изглежда маловажна и банална - която да не може да бъде удобен случай за среща с Христос и крачка по пътя ни към Небесното царство.

Затова не е чудно, че Църквата се радва и празнува, гледайки скромния дом на Исус, Мария и Йосиф. „Хубаво е – се казва в утринната молитва на този празник – да си припомняме малката къща в Назарет и скромния живот, воден там, да възпяваме с песни смирената простота, която заобикаля Исус и Неговия скрит живот. Там Той като дете изучи занаята на Йосиф; там израсна и помагаше на баща Си в дърводелството. Близо до Него седеше нежната Му майка; близо до Йосиф живееше неговата любима съпруга, щастлива, че може да му помогне и да се грижи за него.”

Когато си мисля за християнските домове, обичам да си ги представям светли и радостни – подобни на този на Светото семейство. Рождественското послание звучи с пълна сила: „Слава във висините Богу и на земята мир между човеците...”² „Имир Божи да цари в сърцата ви”³ – пише апостол Павел. Този мир, който идва от съзнанието, че сме обичани от нашия Бог Отец, че сме единени с Христос, че сме закриляни от Дева Мария и свети Йосиф. Това е силната светлина, която осветлява нашия живот и ни подбужда храбро да продължаваме напред независимо от трудностите и личната ни окаяност. Всеки християнски дом би трябвало да бъде пристанище на спокойствие, където въпреки дребните всекидневни разногласия се усеща една силна и искрена любов, един дълбок покой – плод на истински живяната вяра.

Бракът за християнина не е обикновена социална институция, още по-малко някакъв лек за човешките слабости. Той е истинско свръхестествено призвание, велика тайна за Христос и за Църквата – казва свети Павел⁴, и неразривно с това е договор, сключен завинаги от един мъж и от една жена, тъй като – желаем или не – бракът, установен от Исус Христос, е неразтрогваем. Той е свещен знак, който освещава, едно действие на Исус, което обхваща душите на венчаващите се и ги приканва да Го следват, превръщайки брачния им живот в божествен път на земята.

Женените са призвани да освещават своя брак и да се освещават в този съюз. Би било голяма грешка, ако развиват своята духовност извън домашното огнище. Семейният живот, брачните отношения, грижите за децата и възпитанието им, усилията за издръжката на семейството, за неговия икономически просперитет, общуването с другите хора, които са в социалното му обкръжение – всичко това са обичайни човешки действия, които съпрузите християни трябва да освещават.

Вярата и надеждата трябва да проличават в спокойствието, с което се посрещат големите и малките проблеми, възникващи във всички семейства, в упованието, с което упорстваме в изпълнението на своите задължения. И така любовта ще изпълни всичко и ще ни помогне да споделяме радостите и скърбите. Ще ни научи да се усмихваме, забравяйки за собствените си притеснения, за да помагаме на другите. Ще ни научи да изслушваме своя съпруг или съпруга, или децата си, показвайки на дело, че ги обичаме и разбираме. Ще ни научи да подминаваме дребните и незначителни търкания, които егоизмът се стреми да преувеличи; да влагаме любов и в дребните добрини и грижи, от които е изтъкано всекидневното съжителство.

Да освещаваме домашното огнище ден подир ден, да създаваме с любов една същинска семейна обстановка – ето за какво става дума. За да освещаваме всеки ден, е нужно да упражняваме много християнски добродетели – на първо място богословските, а след това всички други: благоразумие, вярност, искреност, смирение, трудолюбие, радост... Когато говорим за брака, за семейния живот трябва да тръгнем от ясно разбиране за любовта между съпрузите.

Святост на човешката любов

Благородната и чиста любов на съпрузите е нещо свято, което аз – като свещеник – благославям с две ръце. Често християнските тълкуватели са виждали в присъствието на Исус Христос на сватбата в Кана едно потвърждение на божественото значение на брака: „нашият Спасител присъства на сватбата – пише свети Кирил Александрийски – за да освети източника на човешкия живот”⁵.

Бракът е тайнство, което прави от две тела една само плът. Както го определя категорично богословието, негова материя е тялото на встъпващите в брак (всяко тайнство има своя форма и материя,б.ред). Господ освещава и благославя любовта на съпруга към съпругата и на съпругата към съпруга и утвърждава не само сливането на душите им, но и на телата им. Никой християнин – било призван, било непризван към семейния живот, не може да го подценява.

Създателят ни е дал ум – нещо като искрица от Божия разум, който ни позволява със свободната воля - също дар от Бог, да трупаме знания и да обичаме. Също Той е вложил в нашето тяло способността да ражда, което е един вид участие в Неговата творческа мощ. Бог пожела да си служи със съпружеската любов, за да се появяват нови хора на света и за да увеличи тялото на Своята църква. Полът не е срамна даденост, а дар Божи, служещ пристойно на живота, любовта и плодовитостта.

Това е контекстът, фона в който се ситуира християнското учение по въпроса на сексуалността. Нашата вяра зачита всичко красиво, щедро и истински човешко, което съществува на земята. Тя ни учи, че правило в нашия живот не бива да бъде егоистичното търсене на удоволствие, тъй като само себеотричането и жертвите водят до истинската любов. Бог ни обича и ни приканва да Го обичаме и да обичаме останалите така истинно и действено, както Той ни обича. „Който е запазил душата си, ще я изгуби, а който е изгубил душата си заради Мене, ще я запази”⁶ – това е написал свети Матей в своето Евангелие, една фраза, която изглежда парадоксална.

Хората, които са загрижени само за себе си, които търсят преди всичко личното си задоволяване, поставят на карта вечното си спасение, а и сега са постоянно неспокойни и нещастни. Единствено този, който забравя за себе си и се посвещава на Бог и на другите хора – по същия начин и в брака – може да бъде честит на земята, да изпита едно щастие, което е подготовка и предвкусване на Небето.

По време на нашия земен път болката е пробният камък на любовта. Ако разглеждаме нещата образно, бихме могли да кажем, че в брака има лицева и опакова страна. От една страна са радостта да знаеш, че си обичан, радостта да създадеш и да укрепваш едно домашно огнище, съпружеската любов, щастието да виждаш как растат децата. От друга страна са горестите и неприятностите, летежът на времето, което изтощава телата и заплашва да изостри характерите, привидната монотонност на дните - на пръв поглед винаги едни и същи.

Този, който си мисли, че любовта и щастието ще изчезнат, щом се сблъскат с тези трудности, няма никаква представа за брака и човешката обич. Именно при тези обстоятелства, когато чувствата, вълнуващи тези човешки създания, изявяват истинското си естество, себеотдаването и нежността се вкореняват и се проявяват като истинска и дълбока любов, „силна като смърт”⁷.

За да бъде любовта истинска, тя изисква вярност и честност във всички отношения между съпрузите. Бог – казва свети Тома Аквински⁸ - е присъединил към различните функции на човешкия живот едно удоволствие, едно наслаждение; следователно това удоволствие и това наслаждение са нещо добро. Обаче ако човек преобърне реда на нещата и започне да търси тази емоция като крайна цел, пренебрегвайки доброто и целта, с която тя трябва да бъде свързана и уредена, то тогава той я извращава и лишава от смисъл, превръща я в грях или в повод за грях.

Целомъдрието (castitas)– не само простото въздържание, а решителността на една влюбена воля – е една добродетел, която поддържа жизнеността на любовта при всяко жизнено състояние. Съществува едно целомъдрие у тези, които преживяват съзряването в пубертета; едно целомъдрие у подготвящите се за брак; едно целомъдрие у призваните от Бог към целибат и едно целомъдрие у

избраните от Бог да живеят в брак.

Как да не си припомним тук ясните и силни думи, съхранени от Вулгатата, с които архангел Рафаил наставлява Товия преди брака му със Сара? Ангелът го предупреждава: „Изслушай ме и ще ти кажа кои са онези, над които дяволът може да надделее. Това са тези, които влизат в брак, но изключват Бог от себе си и от мислите си и се оставят да бъдат влачени от страстта подобно на коня и мулето, които нямат разум. Върху такива хора дяволът притежава власт”⁹.

В брака няма чиста, искрена и радостна човешка любов, ако не се съблюдава добродетелта на целомъдрието, която уважава тайната на сексуалността и я направлява към себеотдаване и плодовитост. Никога не съм говорил за порочността и винаги съм избягвал да се оплитам в безсмислена и нездравословна казуистика. Докато за целомъдрие и чистота, за радостното утвърждаване на любовта съм говорил наистина много пъти, а и трябва да говоря често.

Що се отнася до брачното целомъдрие, твърдя, че съпрузите не бива да се страхуват да показват обичта си. Точно обратното, понеже това влечение е в основата на семейния живот. А Господ иска от тях взаимно да се уважават и да си бъдат верни, да бъдат внимателни, естествени и скромни. И ще добавя още, че брачните отношения са благородни, когато са доказателство за истинска любов, в резултат на която е плодовитостта – децата.

Да се прекъсне изворът на живота – това е престъпление срещу даровете, които Бог е дал на човечеството. Това показва, че не любовта, а егоизмът вдъхновяват поведението. И нещата се объркват, понеже съпрузите стават нещо като съучастници, появяват се разногласия, които са почти винаги непреодолими, ако нещата продължават в същия дух.

Щом съпружеската чистота присъства в любовта, брачният живот е модел на истинското поведение на семейните, мъж и жена се разбират и се чувстват като едно цяло. Ала когато божественото благо на сексуалността се изврати, интимността се разпада и мъжът и жената вече не могат да се гледат честно в очите.

Съпрузите следва да градят своето съжителство върху една искрена и чиста любов и върху радостта да са родили децата, които Бог им е дарил, като бъдат наясно, че при нужда трябва да се откажат от личното си удобство и да се уповават на Божието провидение. Да създадеш многобройно семейство – ако такава е волята на Бог – е сигурен знак за щастие и изпълнен дълг, независимо че заблудените адепти на жалкия хедонизъм твърдят обратното.

Все пак не забравяйте, че понякога съпружеските разпри са неизбежни. Никога не се карайте пред децата си; ще ги накарате да страдат и да вземат страна и може би така да съдействат несъзнателно за вашето разединение. Но и кавгите – стига да не са много чести – също са израз на любов, може да се каже една необходимост. Повод за тях, а не причина, обикновено е преумората на съпруга след трудния работен ден; преумората – дано да не става дума за скука – на съпругата, която е трябвало да се справя с децата, с домакинската работа или дори с характера си, понякога нестабилен, макар че вие, жените, сте по-корави от мъжете, когато го решите.

Избягвайте горделивостта - най-големия враг в семейните ви отношения. Във вашите дребнави свади никой от двама ви не е прав. Нека по-спокойният да каже нещо, с което поне за известно време да успокои атмосферата. А по-късно, вече насаме, продължете кавгата, но гледайте бързо да се сдобрите.

Вие, съпругите, се замислете, че може би малко сте се запуснали; припомнете си испанската поговорка, че нагласената жена вади мъжа от чужда врата. И след години е в сила задължението да изглеждате мили и привлекателни както по времето, когато сте били годеници – нещо съвсем логично, защото принадлежите на своя съпруг. А и той не бива да забравя, че същото се отнася за него – че той е ваш и има задължението цял живот да бъде мил с вас като един годеник. Лош знак е, ако се усмихвате иронично, четейки този пасаж; това би било очевидно свидетелство, че семейната обич се е превърнала в смразяващо равнодушие.

Весели домашни огнища, пръскащи светлина

Не може да се говори за брака, без да става дума и за семейството, което е плод и продължение на това, което е започнало с брака. Едно семейство се състои не само от мъжа и жената, а и от децата, както и - до различна степен – от родителите на съпрузите, от другите родственици и от хората, обслужващи дома. До всички тях трябва да достигне сърдечната топлота, изграждаща семейната атмосфера.

Разбира се, има семейства, на които Господ не дарява деца. Това значи, че Той иска съпрузите да продължат да се обичат със същата любов и да посветят силите си – ако могат – в грижи за други души. Но обикновено съпрузите имат наследници. За тези семейства основната грижа трябва да бъде насочена към собствените деца. Бащинството и майчинството не се изчерпват с раждането. Това съучастие в Божията власт (или сила)– способността да даваш живот - следва да продължи в сътрудничество със Свети Дух, та родените да станат истински мъже християни и истински жени християнки.

Родителите са основните възпитатели на своите деца – както по отношение на човешкото, така и по отношение на свръхестественото. Важно е те да осъзнават отговорността на тази мисия, която изисква от тях разбиране на другия, благоразумие, умение да обучават и най-вече умение да обичат; и да се стараят да дават добър пример. Авторитарното и насилствено налагане не е най-добрият път за възпитаване. По-добре е родителите да станат приятели на своите деца – приятели, с които се споделят притесненията, с които се съветват при проблеми, на които може да се разчита за действена помощ, оказана с любов.

Необходимо е родителите да намират време, за да бъдат до своите деца и да разговарят с тях. Децата са най-важните: по-важни от каквато и да е работа, от каквито и да са занимания, от почивката. Когато разговаряте с тях, е нужно да ги слушате внимателно, да се опитвате да ги разберете, да умеете да признавате, че са поне малко прави – или изцяло прави – в някои случаи, когато проявяват своя бунт. И едновременно с това да им помагате правилно да насочват своите стремежи и мечти; да ги учите да разсъждават и да осмислят нещата; да не им налагате определено поведение, а да им посочвате причините – човешки и свръхестествени, които го предопределят. С една дума – да уважавате свободата им, тъй като не съществува истинско възпитание без лична отговорност, нито отговорност без свобода.

Родителите възпитават главно с поведението си. Синовете и дъщерите очакват от баща си или от майка си не само по-обширни познания от своите или съвети – повече или по-малко удачни, а нещо много по-възвишено: свидетелство за стойността и смисъла на живота, въплътено в начина на съществуване, утвърждавано при различните обстоятелства и случаи от всекидневието.

Ако трябваше да дам един съвет на родителите, бих дал този: нека децата ви виждат – а те го виждат от малки и не си въобразявайте, че не го преценяват – че се стараете да живеете според вярата си, че Бог не е само на устните ви, но и в делата ви; че се опитвате да бъдете искрени и верни един на друг, че вие се обичате и че тях обичате истински.

Така най-добре ще съдействате те да станат истински християни – личностно изградени мъже и жени, способни да посрещат спокойно различните ситуации, които животът им отреди, да служат на своите съграждани и да допринасят за решаването на големите проблеми на човечеството, да дават след време свидетелство за Христос независимо от мястото си в обществото.

Научете се да чувате децата си, отделяйте им от вашето време, покажете, че им имате доверие – вярвайте им, макар и да ви лъжат понякога. Не се плашете от тяхното непослушание – и вие на тяхната възраст сте били повече или по-малко непослушни. Досещайте се за желанията им, още преди да са ви ги казали. И се молете за тях. И те ще се обръщат към вас, към родителите си, без притеснение – това е сигурно, ако наистина действате по такъв християнски начин – вместо да търсят отговори на своето нормално любопитство от лошо възпитани и брутални приятелчета. На вашето доверие, на вашето приятелско отношение към децата ви ще бъде отговорено с тяхната откровеност - а това представлява всъщност семейният мир, християнският живот, въпреки че няма да липсват и незначителни кавги и неразбирателства.

„Как да опиша – се пита един раннохристиянски автор – щастието на тази венчаваща се двойка, която Църквата съединява, съвместното отдаване утвърждава, благословията подпечатва, ангелите тържествено известяват, а Бог Отец приема като едно съвсем сериозно дело?... Двамата съпрузи са като братя, раби един на друг, без да има никакво разединение помежду им – нито в плътта, нито в духа. Защото наистина са двама в една плът, а където е една само плът, следва да има един само дух... Като гледа такива семейни двойки, Христос се радва и им праща Своя мир; където са двама, там е и Той, а където е Той, не може да съществува нищо лошо”.¹⁰

Опитах се да представя и обобщя някои от чертите на тези семейни огнища, в които се отразява светлината на Христос и които заради това са – казвам ви го отново - весели домашни огнища, пръскащи светлина. В тях хармонията между родителите се предава на децата, на цялото семейство и на всички околни. Така във всяко истински християнско семейство се възпроизвежда по някакъв начин тайната на Църквата, избрана от Бог и изпратена на света да бъде водач.

За всеки християнин, какъвто и да е той – свещеник или мирянин, женен или неженен – се отнасят изцяло думите на апостола, които се четат именно в посланието на празника на Святото семейство: „избраници Божии, свети и възлюбени”¹¹. Такива сме всички ние, всеки на своето място и на своя пост в света: мъже и жени, избрани от Бог, за да даваме свидетелство за Христос и за да носим на околните - въпреки нашите грешки, с които се мъчим да се преборим - радостта да узнаят, че са Божи деца.

Много е важно разбирането на брака като призвание да не липсва нито в поученията, нито в проповедите, нито пък в схващанията на тези, за които Бог е пожелал да поемат този път, тъй като те наистина са призвани да се включат в Божия план за спасението на всички хора.

Поради това едва ли може на съпрузите да се предложи по-добър модел от този на семействата от апостолските времена: стотника Корнилий – мъж, послушен на Божията воля, в чийто дом става отварянето на Църквата към езичниците¹²; Акила и Прискила, които разпространяват християнството в Коринт и Ефес и подпомагат свети Павел в апостолската му работа¹³; Тавита, която прави добри дела и милостини в Иопия¹⁴. И още много домове на евреи и езичници, на гърци и римляни, в които пуска корени проповедта на първите ученици на Господ.

Това бяха семейства, които живееха с Христос и помагаха на другите също да познаят Христос. Малки християнски общности, които ставаха нещо като центрове за излъчване на евангелското послание. Домове, подобни на другите от онези години, но чиито обитатели бяха вдъхновени от един нов дух, който обземаше хората, с които общуваха. Такива бяха първите християни, такива трябва да бъдем и ние, днешните християни – сеячи на мир и на радост, на мира и на радостта, донесени ни от Христос.