Въведение

Когато започвах да пиша тези страници, за да представя първия том „Проповеди“ на монс. Хосемария Ескрива де Балагер, се сетих за едни негови думи, произнасяни многократно пред хора от различни страни и с всякакво социално положение: „Аз съм един свещеник, който говори само за Бог“. Основателят на Опус Деи е ръкоположен за свещеник на 28 март 1925 г. През този почти половин век той – „между човеци избиран, за човеци се поставя“ (Евр. 5:1) – избран от Бог за благото на душите, направи така, че християнският живот да стане всекидневна и привлекателна реалност в умовете и сърцата на един неизброим вече брой хора.

Плодотворността на християнското му свещенство, която може да бъде обяснена само със свръхестественото й основание , се проявява в неуморно проповядване. С пълно право той пише, че „голямата страст на свещениците от Опус Деи е проповядването“. От 1925 г. монс. Ескрива де Балагер развива интензивна пастирска работа: отначало за кратко в селски енории; после – в Мадрид, предимно в бедните райони и в болниците; през тридесетте години - в цяла Испания; а след 1946 г., когато се установява в Рим, сред хора от цял свят.

Говорещ за Бог, доближаващ хората до Господ – така го знам от 1934 г., когато се запознахме. Водеше катехизис, дни и курсове за духовно уединение, занимаваше се ръководенето на души, пишеше кратки и категорични писма, чиито бързи и ясни слова носеха мир в много души. През първите месеци на 1936 г. той се разболя лекарите установиха само преумора. Понякога проповядваше по десет часа на ден. Свещениците от почти всички епархии в Испания се бяха използвали от проповедите му. Епископите го канеха и той обикаляше страната; пътуваше на свои разноски в едновремешните влакове, като единствена отплата му беше обичният дълг да говори за Бог.

„Сред спомените, които ме навестяват днес и не са загубили своята актуалност - пише на едно място – има един от времето, когато бях млад свещеник. Тогава получих два единодушни съвета– а и по-късно нерядко ги получавах - как да направя кариера. Преди всичко да не работя с душите, да не се престаравам в апостолската работа, защото това събужда завист и създава врагове. На второ място да не пиша, понеже всичко написано - макар и да е ясно и точно написано – обикновено се тълкува превратно. Благодаря на Бог, нашия Господ, че не последвах тези съвети, а и съм доволен, защото не станах свещеник, за да правя кариера.“

Аз бих казал, че монс. Ескрива де Балагер не е следвал никой от тези два съвета, но най-вече е пренебрегнал първия – да не работи с душите. И именно тази всекидневна апостолска работа не му е дала възможност да напише повече неща – за благото на толкова много души. Той е автор на духовни книги, разпространени по цял свят, като „Път“ и „Святата броеница“, на юридически и богословски студии в книгата „La Abadesa de las Huelgas“ („Абатката от лас Уелгас“ – б. пр.), на многобройни обстоятелствени писма, напътствия, тълкувания и др., отправени към членове на Опус Деи, в които се разглеждат основно духовни теми. Противник на всяка форма на пропаганда, той рядко приема честите покани за интервюта, отправяни от вестници, радиа и телевизии от различни държави. Малкото негови интервюта - един вид изключения от неговото правило, са публикувани в книгата „Conversaciones con Mons. Escriva de Balaguer“ („Разговори с монс. Ескрива де Балагер“ – б. пр.), също така преведена на основните международни езици.

От катехистичната му работа – от неговите проповеди през почти петдесетгодишното му свещеническо служение, е останал неиздаден обширен материал. В този том се публикува само малка част – някои от проповедите, произнесени във връзка с литургични празници.

Тези „Проповеди“ нямат нужда от специално представяне. Достатъчно добре познати са словото и свещеническата душа на автора им и не бих могъл да кажа нищо ново, което да не става веднага ясно при четенето на която и да е от тях. Но все пак биха могли да се изтъкнат някои постоянни техни характеристики.

На първо място е богословската дълбочина. „Проповеди“-те не представляват богословски трактат в обичайния смисъл на думата. Те не са замисляни като проучване или изследване на конкретна тема, а са произнасяни на живо пред най-разнообразна в културно и социално отношение публика с този дар от Свети Дух на езиците, който ги прави разбираеми за всички. Тези мисли и разсъждения са плод на дълбокото познаване на Божието слово и на преданото отношение към него.

Отбележете, например, как авторът коментира Евангелието. За него то никога не е текст само за ерудити или пък прост сборник с цитати. Над всеки стих авторът се е замислял многократно и при това съзерцаване се е разкривала нова светлина, нови страни, които векове са оставали забулени. Особената му близост с нашия Господ, с Неговата майка Дева Мария, със свети Йосиф, с първите дванадесет апостоли, с Марта, Мария и Лазар, с Йосиф Ариматейски и Никодим, с учениците от Емаус, със светите жени, е нещо действащо, следствие и резултат от един непрекъснат разговор, от неговото „навлизане“ в евангелските сцени и желание да бъде едно от действуващите лица.

И затова не е учудващо съвпадението на коментарите на монс. Ескрива де Балагер с тези, направени от първите християнски автори преди повече от петнадесет века. Цитатите от Отците на Църквата се появяват естествено вплетени в текста на „Проповеди“-те, следвайки вярно традицията на Църквата.

Втора характерна черта е непосредствената връзка, която се установява между евангелското учение и живота на обикновения християнин. „Проповеди“-те никога не са абстрактни, висящи във въздуха. Да, винаги има теория, ала тя е постоянно преплетена с живота. Монс. Ескрива де Балагер не се обръща към слушатели, които имат умозрително или любознателно отношение към християнската духовност - не бива да се забравя,че това не са написани беседи, а непринудено, естествено слово, без предварително написан текст. Той говори на хора от плът и кръв, които вече са приели в душата си Божия пламък или които предчувстват Божията любов и са готови да се доближат до нея.

Не говори и на специално подбрана публика – само на жени или на мъже, само на студенти или на работници, само на специалисти... Говори на всички наведнъж, защото е убеден, че Божието слово, проповядвано с Христова любов, винаги намира пътя, за да достигне до всяко сърце и че Свети Дух вдъхва на всяка душа вътрешни пориви - външно незабележими, та семето да падне на добра почва и да даде обилен плод.

Трета характерна черта е стилът. Може би тя е най-маловажната. Обаче не е възможно да не споменем този прям и прост език, притежаващ своеобразна обаятелност. Винаги личи внимателното отношение към правилната граматична и литературна форма, без при това авторът да подчинява съдържанието на формата. Силата и убедителността на казаното оформят един спокоен и ясен стил, при който не е нужно да се привнасят допълнителни емоционални ефекти. Той не се опитва да блесне; иска само да бъде средството, което е нужно, та всяка душа да се обърне към Бог и в резултат да си набележи конкретни цели във всекидневния живот.

„Проповеди“-те в този том обхващат цялата литургична година – от предколедното време до празника Христос Цар. Не е възможно да се обобщи накратко такова обширно съдържание, което е и едновременно тъй богато на нюанси. Но може би все пак е възможно да се откроят водещите нишки на всички тези размишления, казани на глас.

Основна тема е смисълът на Божието осиновение; тя постоянно присъства в проповедите на основателя на Опус Деи. Авторът често напомня поучението на свети Павел: „всички, водени от Духа Божий, са синове Божии; защото вие не приехте духа на робство, та пак да бъдете в страх, а приехте Духа на осиновение, чрез Когото викаме: Авва, Отче! Самият Дух свидетелствува на нашия дух, че ние сме чеда Божии. Ако пък сме чеда, ние сме и наследници: наследници Божии, а сънаследници на Христа, и то само ако с Него страдаме, за да се и с Него прославим“ (Рим. 8:14-17).

В този троичен текст – Пресвета Троица е друга честа тема, която се появява в „Проповеди“-те ни се посочва пътят, който води в Свети Дух към Отец. Пътят е Исус Христос, Който е Брат, Приятел , Господар, Цар и Учител. Т.е. християнският живот се крепи на постоянното общуване с Христос, а това общуване става във всекидневния живот, всеки на своето място. Монс. Ескрива де Балагер го резюмира с два щриха: посредством Хляба и посредством Словото.

Хлябът е Евхаристията. Основателят на Опус Деи разглежда литургията като център и основа на християнския живот. Това не е някакво действие мимоходом, а една свръхестествена и вечна реалност, която обхваща всички часове и минути на деня. Две проповеди са изцяло посветеии на тази централна тайна на християнството: „Евхаристията – тайна на вярата и на любовта“ и „Празникът Тяло и Кръв Христови“. „Нашият Бог – отбелязва той – реши да пребивава в Дарохранителницата, за да ни подхранва, за да ни укрепва, за да ни богоуподоби (обожи,б.ред.), за да дават плод нашите намерения и нашите усилия. Исус е едновременно и сеячът, и семето, и плодът на сеитбата – Той е Хлябът за вечен живот“.

Словото е молитвата. Бог говори и ние Го слушаме; Бог слуша и ние Му говорим. Това е една постоянна молитва – като туптенето на сърцето, като диханието на влюбената душа. „Затова когато един християнин поеме по пътя на непрекъснатото общуване с Господ – което е път за всички, а не само за избрани – вътрешният живот се развива, става по-уверен и по-издържлив. И у човека все повече намира място привлекателната и едновременно с това взискателна борба да осъществи докрай Божията воля.“

Вижте колко много Божи съкровища са предадени на човека: той действително получава Христос, Неговото тяло, Неговата кръв, Неговата душа и Неговото божество; той е храм на Свети Дух; в него обитава Света Троица. Ала ние носим тези съкровища в „в глинени съдове“ (2 Кор. 4:7). И някак приглушено, но неуморимо авторът набляга: смирение. Но не говори за една тъжна, безнадеждна добродетел. А за смирение, основаващо се на една истина – съзнаването на човешката нищожност спрямо величието на Бог. Обаче също така съзнаване и че Господ се радва на Своето създание, че иска християнинът да се богоуподоби, но да се богоуподоби благопристойно.

Целият човешки живот – всекидневният живот с неговите радости и огорчения, със смеховете и с дребните домашни неразбирателства – придобива ново измерение: „височината, а заедно с нея – точните понятия за релеф, тежест и обем“ („Път“, 279). Това е постоянното поучение на основателя на Опус Деи: „Уверявам ви, деца мои – казва той в проповед, произнесена през 1967 г. пред 40 000 души – че когато един християнин извършва с любов и най-незначителното свое всекидневно задължение, то се преизпълва с Божието присъствие. Затова постоянно ви повтарям – все едно че ви го набивам с чук, че християнското призвание се състои в това – да творите нежна лирика от прозата на всекидневието“.

„Проповеди“-те са пълни с тази свързаност между най-обикновените, значи най-човешки желания и трансцендентността на Бог. Тези текстове се разполагат – съвсем естествено и без място за спорове – извън потока на шизофреничните писания, които разглеждат светостта в крехкото равновесие на едно двойствено съществуване – между нормалния и духовния живот. Същевременно „Проповеди“-те отхвърлят и изкушението - човешкото дотолкова да се одухотвори, че да бъде лишено от своята усложненост – от това, което монс. Ескрива де Балагер нарича „риск на свободата“. „На линията на хоризонта, деца мои, сякаш се съединяват небето и земята. Обаче не е така; те в действителност се съединяват във вашите сърца, когато живеете по свят начин всекидневиия си живот.“

Да живеем по свят начин обикновения живот – да го живеем по човешки и по християнски честно, със свръхестествен дух. Ако целият живот е молитва – общение с Бог чрез Хляба и Словото, човек може да забележи, че работата - неговата обикновена дейност, това, което изпълва почти всички часове на деня му – представлява също една постоянна молитва. Работата, която е осветена, освещава, а и дава възможност да съдействаме с помощта на Божията благодат в освещаването на другите хора.

Обикновеният християнски живот – работа, която е молитва, молитва, която е работа – целият се превръща в апостолат. Личната връзка с Бог – лице в лице, далеч от анонимността – не само че не пречи да проявяваме загриженост към другите, ами е изворът, чиято вода блика единствено за благото на всички хора. „Някои се опитват да съградят мира в света, без да са положили Божия любов в собствените си сърца. Нима е възможно по такъв начин да се изпълни една мирна мисия? Христовият мир е мир от царството на Христос, а царството на нашия Господ трябва да се утвърждава върху желанието за святост, върху смирената готовност да получим благодатта, върху упоритата дейност в защита на справедливостта, върху едно божествено изливане на любов.“

Това са някои от основните идеи на „Проповеди“-те, които са публикувани в този том. Но не би било честно да запазим мълчание относно липсващото. В един писан текст не е възможно да се оценят изцяло всички качества на проповедите на основателя на Опус Деи. Например неговата човечност, неговата завладяваща спонтанна искреност, начина, по който установява връзка със слушателите, неговото упорито настояване всеки – като чуе тези думи, да се обърне с лична молитва към Бог, викайки безгласно. А и този негов реализъм, идващ от сърцето, който не е наивен, но пък не е и прагматичен. И здрав разум, който удивлява разума. Както и доброто настроение, винаги избиващо на повърхността, както и заразителната радост – присъщи на едно Божие дете.

Вече са десетки хиляди хората, слушали проповедите лично от монс. Ескрива де Балагер. Защото макар и да не обича пропагандата и рекламата, той няма нищо против да отговаря на всички, които го питат за Божите неща. При едно негово пътуване през 1972 г. в Испания и Португалия, започнало от Франция, успяха да го чуят повече от 150 000 души, организирани в малки или в големи групи. През 1970 г. се срещна в Мексико с близо 40 000 души от страната, от САЩ и от други американски държави. И в Рим десетки хиляди от различни страни от Европа и други континенти имаха възможност да го чуят да казва, че „всеки честен човешки труд – интелектуален или физически, трябва да бъде вършен от християнина с възможно най-голямото съвършенство... Понеже ако е така свършена, колкото и проста и незначителна да изглежда работата, тя съдейства да се подредят по християнски преходните реалности. По този начин тя добива божествено измерение и е приета и включена в чудното дело на Сътворението и на Изкуплението на света. Така трудът се извисява до равнище на Божия благодат, освещава се и се превръща Божие дело – Opus Dei“.

Тези „Проповеди“ трябва да се четат, припомняйки си моментите близо до свещеника, който не умееше да говори за друго освен за Бог. Тогава ще се разберат други същностни черти от пастирската работа на монс. Ескрива де Балагер: ясното съзнание, че е само инструмент в ръцете на Господ; свръхестествената убеденост, че личните слабости и недостатъци, които - както той винаги ни напомня - ще имаме, докато сме живи, не могат да бъдат препятствие, отделящо ни от Христос, а стимул, свързващ ни още повече с Него. В една от все още неиздадените проповеди той казва: „Аз изобщо не крепя Господ; Той е Този, Който ме крепи и ми помага, Който ме насърчава и ме очаква“. А обръщайки се към своите слушатели, ги успокоява: „Че как да не разбирам вашите слабости, след като аз самият имам толкова много от тях!“

И навсякъде като контрапункт се явява лайтмотивът на любовта към личната свобода. "Аз съм голям приятел на свободата... Духовността ва Опус Деи, която се опитвам да практикувам и на която уча вече повече от 35 години – казва той през 1963 г. – ме накара да разбера и да заобичам личната свобода. Когато Бог, нашият Господ, дава на хората Своята благодат, когато ги призовава за по-особено призвание, Той все едно им подава ръка, една бащинска ръка, предлагаща сила и най-вече любов. Защото Той ни търси един по един, като Свои дъщери и синове, тъй като познава нашата немощ. Господ чака ние да положим усилия и да хванем протегнатата Му ръка, ръката, която Той ни е подал. Бог иска от нас едно усилие – доказателство за нашата свобода.“

Щом Бог уважава нашата лична свобода, как ние да не уважаваме свободата на другите? Особено когато става дума за една област – толкова обширна – като плурализма на мнения и на поведения. „Няма догми при преходните неща. Не подобава на човешкото достойнство някой да се опитва да установява абсолютни истини относно въпроси, които всеки индивидуално преценява от своя гледна точка, според личните си интереси, според културните си предпочитания и собствения опит. Желанието да се налагат догми при преходното неизменно води до насилие над съвестта на другите и до неуважение на ближния.“

Надявам се скоро да бъде издаден втори том „Проповеди“. Тогава ще имаме възможност пак да размишляваме за вечната реалност на Изкуплението с думите на автора, убеден, че „в духовния живот няма нова епоха, към която да се стремим. Всичко вече ни е дадено в Христос, Който умря, възкръсна, жив е и пребъдва вечно. Обаче трябва да се съединим с Него чрез вярата, да допуснем Неговия живот да се отрази в нашия, та да може да се каже, че християнинът не е вече друг Христос, а е самият Христос!“

Рим, 9 януари 1973 г.

* * *

Монс. Хосемария Ескрива де Балагер, когото в Опус Деи с пълно основание наричаме нашия отец, завърши на 26 юни 1975 г. своя земен път, за да срещне завинаги Христос. Този Христос, Когото бяхме учени от нашия основател да виждаме да присъства – жив!- на всички човешки пътища и кръстопътища.

След 26 юни десетки хиляди отидоха в Рим, за да се помолят на гроба на свещеника, който винаги искаше да бъде римски, католически и вселенски. Беше поднесъл непоколебимо живота си на Бог за Църквата и за Римския папа – когото с удоволствие наричаше с думите на света Катерина Сиенска „Сладкия Христос на земята“ – и нашият Господ чу молитвата му и го взе до Себе Си. И премина от земята в Родината си – в това сме твърдо убедени – в дома на Отец, в обществото на Дева Мария и свети Йосиф, които толкова много обичаше.

В увода на първото издание на „Да срещнеш Христос“ изразихме желание да се издаде възможно най-скоро втори том на проповедите му, които така силно привличат към любовта на Бог. Основателят ни остави богат и обширен неиздаден материал, който вече е готов за публикуване. И ще имаме възможност да прочетем още от трудовете на един свят свещеник, който продължава да изпълнява в Мистичното тяло на Христос своята огромна и неуморна работа на вероучител.

Алваро дел Портильо

Рим, 2 октомври 1975 г.