Евхаристията – тайна на вярата и любовта

„Пред празник Пасха Исус, знаейки, че е дошъл часът Му да премине от този свят към Отца, и понеже беше възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай.“^[1]. В този текст св. Йоан съобщава на читателите на своето евангелие, че този ден ще се случи нещо важно. Това е едно нежно сърдечно въведение, което отговаря на написаното от св. Лука: „От сърце пожелах – казва Господ – да ям с вас тази Пасха, преди да пострадам.“^[2]. Нека още сега да помолим Светият Дух да ни помогне да разберем всяка фраза и всеки жест на Исус Христос. Защото искаме да живеем един свръхестествен живот, защото Господ ни откри Своето желание да дари Себе Си като храна за душата ни и защото признаваме, че само Той има „...думи за вечен живот...“^[3].

Вярата ни кара да признаем заедно със Симон-Петър: „Ние повярвахме и познахме, че Ти си Христос, Синът на Бога.“^[4]. И именно тази вяра, съединена с нашата набожност, ни подтиква в тези важни моменти с дръзновение като ап. св. Йоан – да се доближим до Исус и да склоним глава на гърдите на Учителя^[5], Който обичаше Своите и – както току-що чухме – ги възлюби докрай.

Колкото и да говорим, езикът е беден, когато се опитва да обясни – дори приблизително – значението на тайната на „Велики четвъртък“. Независимо от това не е трудно да си представим поне отчасти чувствата, които са изпълвали сърцето на Исус Христос в последната вечер, прекарана заедно със Своите преди Саможертвата на Голгота.

Помислете за това, което се случва при раздялата на двама души, които се обичат. Те биха желали да бъдат винаги заедно, но се налага – независимо по какви причини – да се разделят. Те биха желали да не се отделят един от друг, ала не могат. Човешката любов – колкото и да е голяма, не е безгранична. Затова се прибягва към символи. Разделящите се си разменят нещо за спомен – обикновено снимки, и то с такива пламенни посвещения, че човек да се чуди как хартията не се е запалила. Те не могат да направят нищо повече, тъй като силата на създанията не е толкова голяма, колкото любовта им.

Това, което ние не можем, го може Господ. Исус Христос – съвършен Бог и съвършен Човек, Той не ни оставя символ, а реалност: оставя ни Самият Себе Си. Ще отиде при Отца, но ще остане същевременно с хората. Той няма да ни остави просто един подарък за спомен; няма да ни остави някакво изображение, което с времето овехтява – като снимката, която бързо ще избледнее, пожълтее и ще загуби значението си за онези, които не са споделяли тази любовна раздяла. Докато под видовете на хляба и виното Той наистина присъства, Той е тук – с Тялото Си, с Кръвта Си, с Душата Си и със Своята Бòговост.

^[1]Йоан 13: 1.

^[2]Лука 22: 15.

^[3]Йоан 6: 68.

^[4]Йоан 6: 69.

^[5]Срв. Йоан 13: 25.

Радостта на „Велики четвъртък“

Колко добре разбираме днес неспирния възглас пред Светото причастие на християните от всички времена! „Пей, езико, песен тайна на Плътта в тоз‘ славни час; и на тази Кръв Свещена, Що Христос проля за нас – щедрост царска и безкрайна Бог излива и тозчас!“^[1] Смирено трябва да обожаваме Този Скрит Бог^[2] – Самият Исус Христос, Който се роди от св. Дева Мария; Който страда и бе принесен в жертва на Кръста; из Чиито прободени ребра бликнаха вода и кръв^[3].

Това е Свещената трапеза, на която Самият Христос се дава като храна. Мястото, където се възобновява паметта за страстите Христови; където заедно с Него душата общува съкровено със своя Бог и притежава залог за бъдещата слава^[4].

Църковната Литургия е поместила в кратки стихове най-важните моменти от историята на пламенната обич, която Господ ни дарява.

Богът на нашата вяра не е някакво същество, което равнодушно наблюдава отдалеч живота на хората – техните стремежи, техните борби, техните терзания. Той е Баща, Който обича чедата Си до такава степен, че изпраща Словото – Второто Лице на Святата Троица, да се въплъти сред нас, да умре за нас и да ни изкупи. Това е същият любящ Отец, Който нежно ни привлича към Себе Си посредством действието на Свети Дух, пребиваващ в нашите сърца.

Радостта на „Велики четвъртък“ произхожда от това – да си дадем сметка, че Създателят се е преизпълнил с обич към Своите създания. Нашият Господ Исус Христос установява Евхаристията – сякаш все още не бяха достатъчни всички други доказателства за Неговото милосърдие – та ние да Го имаме винаги близо до себе си. А и защото – доколкото можем да съдим за това – Той, Който няма нужда от нищо, движен от Своята обич, не иска да се лиши от нас. Святата Троица се влюби в човека, сътворен по „Наш образ (и) по Наше подобие...“^[5] и издигнат на реда на благодатта; изкупи го от греха – от греха на Адам, тежащ на цялото му потомство, и от личните грехове на всекиго, и жадува да пребивава в нашата душа: „Ако някой Ме обича, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го обикне, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим.“^[6].

^[1]Срв. „Pange, lingua, gloriosiCorporis mysterium“, химн от св. Томмазо от Акуино.

^[2]Срв. „AdoroTedevote, latensDeitas“, химн от св. Томмазо от Акуино.

^[3]Срв. „Aveverum“, химн от св. Томмазо от Акуино.

^[4]Срв. „OSacrumConvivium“,химн от св. Томмазо от Акуино.

^[5]Бит.1: 26.

^[6]Йоан 14: 23.

Евхаристията и тайната на Святата Троица

Това Трòично изливане на обич към хората е увековечено по върховен начин в Евхаристията. Преди много години учехме по Вероучение, че Св. Евхаристия може да бъде разглеждана и като Жертва, и като Тайнство. И че това Тайнство ни се явява като Причастие, и съкровище на олтара, съхранявано в дарохранилището. Църквата е посветила другочестване на Евхаристийната тайна – „Тяло Христово“, присъстващо във всички дарохранилища по света. Днес, на „Велики четвъртък“, ще насочим вниманието си към Св. Евхаристия – Жертва и храна – в Литургията и в Причастието.

Говорех за Троично изливане на обич към хората. И къде можем да го видим, ако не в Литургията? Цялата Св. Троица действа в Св. Жертва на олтара. Затова така обичам да повтарям думите в края на първата молитва за намеренията на вярващите, след Дароприношението и след причастяването: „Чрез Исус Христос, нашият Господ, Твоят Син,– обръщаме се към Отца – Който живее и царува с Теб, в единство със Светия Дух, Бог, през всички векове на вековете. Амен!“.

По време на Литургията ние постоянно се обръщаме към Отца. Свещеникът е представител на Предвечния свещеник Исус Христос, който същевременно е и Жертвата. Действието на Свети Дух в Литургията не е по-малко чудно, нито по-малко действено. „Чрез силата на Свети Дух – пише св. Йоан Дамаскин – се извършва преобразяването на хляба в Тяло Христово“^[1].

Това действие на Свети Дух е ясно изразено, когато свещенослужителят измолва Божието благословение върху приношението: „Ела, Всемогъщи Осветителю, Вечни Боже, и благослови тази Жертва, извършена в Твоето Свято Име...“^[2], това е жертвоприношението, което ще отдаде на Святото Божие Име славата, която Му се дължи. Освещаването, което измолваме, е вменено на Духа Утешител, Когото ни изпращат Бог-Отец и Бог-Син. Ние признаваме активното действие на Светия Дух в приношението, когато произнасяме малко преди причастяването: „Господи, Исусе Христе, Сине на Живия Бог, Който по волята на Отца и съдействието на Свети Дух, оживотвори света със Своята смърт...“^[3]

^[1]Св. Йоан Дамаскин. Defideortodoxa, (Точно изложение на правоверието – б. пр.), 13 (PG 94, 1139).].

^[2]Римски служебник, Дароприношение, призоваване на Свети Дух.

^[3]Римски служебник. Подготвителни молитви за причастяването.

Цялата Св. Троица присъства в жертвоприношението на олтара. По волята на Отец със съдействието на Свети Дух Синът се принася в Изкупителна жертва. Нека се научим да се обръщаме към Св. Троица, към Единия и Трòичния Бог – три Божи Лица в единството на Своята същност, на Своята обич, на Своето резултатно освещаващо действие.

Веднага след измиването свещеникът се моли: „Приеми, Свята Троице, тази Жертва, която Ти принасяме като възпоменание на страданията, възкресението и възнесението на Исус Христос, нашият Господ.“^[1]. И в края на Литургията има молитва на пламенно преклонение към Единия и Трòичен Бог: „Нека Ти бъде угоден, о, Света Троице, дарът на моето служение; направи Жертвата, която аз, макар и недостоен, принесох на Твоето Величие, да бъде приета; моля Те, заради Твоето милосърдие, тази Жертва бъде омилостивителна за мен и за всички, за които съм я поднесъл.“^[2].

Литургията, подчертавам, е Божие действие, действие на Св. Троица, а не човешко действие. Свещенослужителят изпълнява замисъла на Господ, като Му предоставя своето тяло и своя глас. Но не действа от свое име, а от името и от страна на Лицето Христос (inpersonaetinnomineChristi).

Благодарение на обичта на Св. Троица към хората, от присъствието на Христос в Евхаристията се раждат всички блага за Църквата и за човечеството. Това е Жертвата, за която пророкува Малахѝя: „Защото от слънчев изток до запад ще стане велико името Ми между народите, и на всяко място ще принасят тамян на името Ми и чиста Жертва.“^[3]. Това е Жертвата на Христос, поднесена на Отца със съдействието на Светия Дух – Жертва с безмерна стойност, която увековечава в нас изкуплението – нещо, което не можеха да извършат жертвоприношенията от Древния Завет.

^[1]Римски служебник. Дароприношение – дар, принасян на Св. Троица.

^[2]Римски служебник. Молитва преди последния благослов.

^[3]Мал. 1: 11.

Литургията в живота на християнина

Така Литургията ни среща с основните тайни на Вяроизповедта, понеже тя самата е дар от Св. Троица за Църквата. Така се разбира, че Литургията е центърът и коренът на духовния живот на християнина. Тя е целта на всички Тайнства^[1]. В Литургията животът в благодатта поема към своята пълнота, вложена в нас по силата на Кръщението, подсилена и пораснала по силата на Миропомазанието. „Когато участваме в Евхаристията – пише св. Кирил Йерусалимски – ние усещаме върху нас богоуподобяващото одухотворяване на Свети Дух, Който не само ни оприличава на Христос – както се случва при Кръщението, но и изцяло ни уподобява на Него, приобщавайки ни към пълнотата на Исус Христос”^[2].

Изливането на Свети Дух уподобявайки ни с Христос, ни води към осъзнаването ни като Божии чеда. Духът Утешител, Който ЕОбич, ни учи да изпълним с тази добродетел целия си живот. И „в пълно единство“^[3] с Христос можем да бъдем сред хората това, което св. Аугустин твърди за Евхаристията: „знак на единството, връзка на обичта“^[4].

Не ще открия нищо ново, ако кажа, че някои християни имат твърде бедна представа за Литургията; за някои това е незначителен външен ритуал, едва ли не някаква социална норма. Така е, защото нашите окаяни сърца са способни само на това – да изживеят съвсем рутинно най-големия Божи дар, направен на хората. В Литургията, в Литургията, която сега отслужваме, участва – повтарям – по особен начин Св. Троица. За да откликнем на тази велика обич, от нас се изисква пълна отдаденост на тялото и на душата – ние слушаме Бог, ние Му говорим, ние Го виждаме и Го вкусваме. А когато думите ни не стигат, тогава Му пеем химна „Пей, езико“(Pange, lingua!), окуражавайки нашия език да възвестява пред цялото човечество величието на Господ.

^[1]Срв. св. Томмазо от Акуино. Сума на теологията, ІІІ, в. 65, ал. 3.

^[2]Катехизис, 22, 3.

^[3]Йоан17: 23.

^[4]Св. Аугустин. InIoannisEvangeliumtractatus, 26, 13 (PL 35, 1613).

Да живеем Литургията, значи да сме в непрекъсната молитва и да сме убедени, че за всеки от нас това е лична среща с Бог, където Го обожаваме, възхваляваме, молим, благодарим, отдаваме обезщетаване за греховете си, пречистваме се, чувстваме се едно цяло в Христос с всички християни.

Може би понякога сме се питали как можем да отговорим на тази велика Христова обич. Може би сме търсили да видим изложена една ясна програма за християнски живот. Решението е лесно и е достъпно за всички вярващи: да се участва с обич в Литургията, тя да стане място на нашата среща с Бог, понеже в тази Жертва се съдържа всичко, което Господ очаква от нас.

Позволете ми да ви припомня нещо, което сте наблюдавали при много случаи – хода на Литургийните обрèди. Следвайки го стъпка по стъпка, е напълно възможно Господ да разкрие на всекиго от нас какво трябва да подобри, кои пороци да изкорени, как да се отнася братски с всички хора.

Свещеникът се насочва към олтара на Бог, на този Бог, Който весели нашата младост. Литургията започва с радостно песнопение, защото Бог е тук. Тази радост заедно с изпитваната благодарност и обич се проявява в целувката на олтара – символ на Христос и възпоменание на светците. Това е едно малко осветено пространство, понеже на този олтар се отслужва Тайнството, чието въздействие е безпределно.

Молитвата „Признавам пред...“ (Confiteor)сочи колко сме недостойни; това не е някакво абстрактно припомняне на греха, а конкретно представяне на нашите грехове и грешки. Затова повтаряме: „Господи, милост! Христе, милост!“. Ако нужното ни опрощение беше свързано с нашите заслуги, то моментално горчива скръб би овладяла душата. Обаче, ние по Божия доброта получаваме опрощение от Божието милосърдие, Което прославяме със: „Слава... защото Ти Самият Си Свят, Ти Самият Си Господ, Ти Самият Си Всевишен, Исусе Христе; със Светия Дух, в славата на Бога-Отца.“.

После слушаме четива от Древния Завет, Апостола иЕвангелието – светлина от Духа Утешител, Който ни говори с човешки език, за да може нашият разум да узнае за Бога и да съзерцава, а нашата воля да укрепне и делото да се извърши. Защото сме един народ, който признава една само Вероизповед, едно „Вярвам“ – един народ, „... събран в единство с Отец, Син и Свети Дух.“^[1].

Следва Дароприношението – хлябът и виното на хората. Не е много, но е придружено от молитва: „Приеми ни, Господи, като се представяме пред Теб с дух смирен и сърце съкрушено; а приношението, което днес ти поднасяме, о, Господи Боже, нека бъде угодно пред Лика Ти.“.Отново ни овладяват мисълта за нашата окаяност и желанието всичко, което даваме на Господ, да бъде чисто и пречистено: „Ще измия ръцете си, обичам чистотата на Твоя дом.“.

Малко преди миенето на ръцете сме призовали Свети Дух с молитвата да благослови Жертвата, принесена за прослава на святото Му Име. След пречистването се обръщаме към Святата Троица – „Приеми, Свята Троице...“, – за да приеме това, което поднасяме като възпоменание на живота, страданията, възкресението и възнесението на Христос, в чест на блажената Венагидева Мария и на всички светци.

Нека това приношение бъде за спасението на всички – „Молете се, братя...“, се моли свещенослужителят, защото това Тертвоприношение е „мое“ и „ваше“, „на цялата свята Църква“. Молете се, братя, дори да сте малко събралите се, дори телесно да присъства само един християнин, дори свещенослужителят да е сам в храма, защото всяка Литургия е едно вселенско всеизгаряне, изкупление за всички племена, езици и народи^[2].

Всички християни, чрез общението на светците, получават благата на всяка Литургия, независимо дали се служи пред хиляди вярващи или свещенослужителят я отслужва само пред едно разсеяно дете – църковнослужителят. При всички случаи земята и Небето се единяват, за да запеят с Господните ангели: „Свят, Свят, Свят...“.

Аз ликувам и се присъединявам към ангелите. Не ми е трудно, защото знам, че когато отслужвам Литургията, съм заобиколен от тях. Те обожават Св. Троица. Също така знам, че по някакъв начин участва и Всесвятата Дева – заради съкровената ѝ връзка с Вечноблажената Троица и защото е майка на Христос по плът и кръв, майка на Исус Христос – съвършен Бог и съвършен Човек. Исус Христос, заченат в утробата на св. Дева Мария без участието на мъж, единствено под действието на Свети Дух, носещ същата Кръв като Своята майка. И именно тази Кръв се принася в Изкупителна жертва на Голгота и в Св. Литургия.

^[1]Св. Киприан. Dedominicaoratione (За неделната молитва – б. пр.), 23 (PL 4, 553).

^[2]Срв. Откр. 5: 9.

Започваме Евхаристийната молитва (Канон) със синовно доверие, което ни позволява да наречем нашия Отец многомилостив Бог. Молим Го за Църквата и за всички в Църквата: за папата, за нашето семейство, за нашите приятели и колеги. Католикът, който има отворено сърце, моли за целия свят, за да не остане никой извън неговите ревностни намерения. За да бъде приета молитвата ни, припомняме нашата близост с всеславната Дева Мария и с малцината, които първи последваха Христос и умряха за Него.

„Quamoblationem...“ – това са на латински първите думи, с които започва Епиклезата. Наближава моментът на освещаването. Сега в Литургията отново Христос действа чрез свещенослужителя: „Това е Моята Плът...; Това е чашата на Моята Кръв...“. Христос е с нас! При преосъщноствяването на даровете отново се обновява безкрайната божия „лудост“ вдъхновена от Обичта. Когато днес ще настъпи този момент, нека всеки да може да каже безгласно на Господ, че нищо не ще ни отдели от Него, че Неговата готовност да остане – и то беззащитен под толкова крехкия вид на хляба и виното – ни е преобразило в доброволни раби – „...направи така че да живея винаги чрез Теб и винаги да се наслаждавам на нежността на Твоята обич.“ се пее в химна „Аз те обожавам“.

И още прошения. Ние, хората, имаме естествена наклонност да искаме: за нашите умрели роднини и познати, за нас самите. Поднасяме Му и всички наши измени, цялата ни окаяност. Товарът става огромен, но Той иска да Го носи заради нас и с нас. Тази Евхаристийна част (Канон) завършва с още едно призоваване на Св. Троица: „Чрез Него (Христос), и с Него, и в Него, на Теб, Боже - Отче Всемогъщи, в единство със Светия Дух, се отдава всяка чест и слава през всички векове на вековете.“.

Исус е Пътят, Той е Посредникът. В Него е всичко; извън Него няма нищо. Заедно с Христос и поучени от Неговото наставление, ние се осмеляваме да се обърнем с „Отче наш“ към Всемогъщия. Творецът на небето и на земята Е този любящ Отец, Който очаква постоянно да се връщаме при Него – като едни нови блудни синове.

„Ето Агнецът Божи...; Господи, не съм достоен...“. предстои да приемем в себе си Господ. На земята посрещаме високопоставени лица с музика, цветя, големи почести; всички сме добре облечени. Представете си как трябва да бъдем подготвени, за да приемем Христос в нашата душа! Замисляли ли сме се понякога как бихме се държали, ако можехме да се причастяваме само веднъж в живота?

Когато бях малък, практиката на честото причестяване още не беше широко разпространена. Спомням си как се подготвяхме за приемането на причастието – стараехме се да приведем в добър вид душата и тялото. Слагахме най-хубавите дрехи, сресвахме си добре косите, тялото – и то чисто, дори може и леко парфюмирано... Изтънчености, присъщи на влюбени, на деликатни и силни души, които знаят да отвръщат на обичта с обич.

Имайки Христос в душата, Литургията свършва. Благословението на Отца и Сина, и Светия Дух ни придружава, през целия ден ангажирани със семплота и естественост, да освещаваме всички благородни човешки начинания.

Като присъствате на Литургията, ще се научите да общувате с всяко от Божиите Лица: с Отец, Който ражда Сина; със Сина, Който Е роден от Отца; със Свети Дух, Който изхожда от Отца и от Сина. Обръщайки се към Когото и да Е от Трите Лица, ние се обръщаме към Един само Бог. Обръщайки се към всичките Три Лица на Троицата, пак се обръщаме към Един само Бог – Единствен и Истинен. Обичайте Литургията, чеда мои, обичайте я. И се причастявайте с охота, дори да се чувствате изстинали, а емоционално да не сте разположени. Причастявайте се с вяра, с надежда, с гореща обич.

Да общуваме с Христос

Онзи, който не обича Литургията, който не се стреми да я изживее спокойно и задълбочено, благочестиво и с обич, той не обича Христос. Обичта прави влюбените внимателни и отзивчиви. Прави ги способни да откриват и споменават съвсем дребни понякога подробности, които са израз на едно обичащо сърце. По такъв начин трябва да присъстваме на Литургията. И винаги съм подозирал, че желаещите да бъдат на кратки и набързо отслужени Литургии показват с това свое некрасиво поведение, че още не са осъзнали какво означава Евхаристийната жертва.

Обичта към Христос, Който се принася в Жертва за нас, ни подтиква след Литургията да намерим няколко минути за отдаване на лична и съкровена благодарност, която да продължи в тишината на сърцето – другата благодарност, каквато е Евхаристията. Ала как да се обърнем към Него, какво да Му кажем, как да се държим?

Християнският живот не е съставен от твърдо установени предписания, понеже Свети Дух не направлява душите накуп, а във всяка поотделно вдъхва онези намерения, идеи и дела на обич, които ще я подпомогнат най-добре да усети и изпълни волята на Отца. Въпреки това, смятам, че в повечето случаи основа на нашия разговор с Христос при отдаването на благодарност след Литургията може да бъде признанието, че Господ за нас е Цар, Лекар, Учител и Приятел.

Той е Цар и жадува да царува в сърцата ни на Божи деца. Ала нека не си мислим, че това прилича на земните царства. Христос не властва, нито иска да се налага, защото „... не дойде, за да Му служат, но да послужи.“^[1].

Неговото Царство е Царство на мира, на радостта, на справедливостта. Христос, нашият Цар, очаква от нас не безплодни умувания, а дела, тъй като „... не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в Царството небесно, а онзи, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен.“^[2].

Той е Лекар и лекува нашия егоизъм – ако оставим Неговата благодат да проникне до дъното на душата ни. Исус ни е предупредил, че най-тежката болест е лицемерието, горделивостта, която ни кара да прикриваме собствените грехове. Пред Лекаря трябва да бъдем съвсем искрени, да си признаем истината и да кажем: „Господи, ако искаш, можеш да ме очистиш.“^[3]. А Ти го искаш това винаги. Ти познаваш моята слабост; аз чувствам симптомите ѝ, а ме морят и други недъзи. И Му показваме открито раните, а и гнойта, ако дотам сме се докарали. Господи, Ти, Който си изцерил толкова души; молим те направи така че, когато пребиваваш в моето сърце или Те съзерцавам в дарохранилището, да виждам в Твое Лице божествен Лекар.

Той е Учител, преподаващ ни наука, която само Той владее – науката на безграничната обич към Бог и към всички хора. В школата на Христос се научава, че нашият живот не ни принадлежи. Той отдаде живота Си за всички хора и ако Го следваме, ще трябва да осъзнаем, че ние също не можем да присвоим егоистично живота си и да не споделяме болките на другите. Нашият живот принадлежи на Бога и трябва да го живеем, като Му служим, щедро грижейки се за душите, показвайки с думи и на дело дълбочината на християнския идеал.

Исус очаква у нас да расте желанието да изучаваме тази наука, за да ни каже: „Който е жаден, нека дойде при Мен и нека пие.“^[4]. А ние да отговорим: научи ни да не мислим за себе си, а да мислим за Теб и за всички души. По този начин Господ ще ни поведе напред със Своята благодат – както когато се учехме да пишем. Спомняте ли си ченгелчетата, които рисувахме, подкрепяни от ръката на учителя? Ето така започваме да се наслаждаваме на щастието да проявяваме вярата си – един друг Божи дар, чрез недвусмислено християнско поведение, в което всички да могат да забележат Божиите чудеса.

Той е Приятел, а Приятелят казва: „Аз ви нарекох приятели...“^[5]. Той ни нарича приятели и Той е Този, Който направи първата крачка – Първи ни заобича. Ала не налага Своята обич – предлага ни я. Показва го с най-недвусмисления знак на приятелството: „Никой няма обич по-голяма от тази, да отдаде живота си за своите приятели.“^[6]. Беше приятел на Лазар и плака, когато го видя умрял; и го възкреси. Ако ни види изстинали, апатични, може би с угасващ духовен живот, Неговото възвание ще означава за нас живот: Заповядвам ти, приятелю мой, стани и ходи^[7], измъкни се от този посредствен живот, който не е никакъв живот.

^[1]Мат.20: 28.

^[2]Мат.7: 21.

^[3]Мат.8: 2.

^[4]Йоан7:37.

^[5]Йоан 15:15.

^[6]Йоан15:13.

^[7]Срв. Йоан 11: 43; Лука 5:24.

Нашето молитвено размишление за „Велики четвъртък“ приключва. Ако Господ ни е помогнал – а Той е винаги готов да го направи, стига да отворим сърцето си за Него, – ще усетим необходимостта да откликнем на най-важното: да обичаме. И ще съумеем чрез живот в служение да разпространим тази обич сред другите хора. „Ви дадох пример...“^[1] – пояснява Христос на Своите апостоли, след като измива нозете им във вечерта по време на Последната вечеря. Нека отхвърлим от сърцето си горделивостта, амбицията, желанието за власт и тогава около нас и в нашите души ще се възцарят мирът и радостта, израснали от личната саможертва.

Накрая нека отправим с обич нашата мисъл към св. Дева Мария – майка Божия и наша майка. Извинете, че отново ще ви разкажа спомен от моето детство. Когато папа св. Пий Х поощри практикуването на честото причастяване, в моя край широко се разпространи изображение на св. Дева Мария, обожаваща Св. Причастие. Днес – както тогава и както винаги – нашата Господарка ни учи да общуваме с Исус, да Го срещаме и да Го разпознаваме в различните житейски ситуации на всекидневието, а особено във върховия момент на Евхаристийната жертва по време на Литургията, който ни свързва с Вечността. Исус с жест на Вечен Свещеник привлича всички неща към Себе си, за да ги представи с диханието на Светия Дух пред Лика на Бог-Отец.

^[1]Йоан 13:15.