На Богоявление

Неотдавна се любувах на един мраморен барелеф, изобразяващ поклонението на влъхвите пред Детето Бог. Около барелефа бяха разположени четири ангела, всеки от тях държащ един символичен предмет: диадема; земното кълбо увенчано с кръста; меч; скиптър. По този художествен начин - чрез добре познати образи, бе представено събитието, което възпоменаваме днес: едни мъдреци (според преданието царе) коленичат пред едно Дете, след като са питали в Йерусалим: „Де е родилият се Цар Иудейски?”¹

И аз, подтикван от този въпрос, съзерцавам днес Исус, „лежащ в ясли”² - място, подходящо само за добитъка. Къде е, Господи, Твоето царско достойнство? Къде са диадемата, мечът, скиптърът? Те му принадлежат по право, ала Той не ги иска; царува, увит в пелени. Той е един невъоръжен Цар, Който ни се явява съвсем беззащитен, едно пеленаче. Как да не си спомним думите на апостола: „но понизи Себе Си, като прие образ на раб”³?

Нашият Господ се въплъти, за да ни покаже волята на Отец. И ето, че още от люлката Той ни поучава. Исус Христос ни търси с едно призвание - призванието към святост, та заедно с Него да доведем до край изкуплението. Забележете първото Му поучение – трябва да бъдем съизкупители, търсейки победата, но не като побеждаваме нашите ближни, а като се налагаме над нас самите. Подобно на Христос ни е нужно да се снизим, да се почувстваме слуги на другите, за да ги отведем при Бог.

Къде е Царят? Къде да Го търсим ако не там, където Той иска да царува преди всичко: в сърцето, в твоето сърце? За това става Дете; че кой не обича едно малко създание? Къде е Царят? Къде е Христос, Чийто образ Свети Дух се старае да формира в нашата душа? Той не може да пребъдва в горделивостта, която ни отделя от Бог, не може да пребъдва в нелюбящото сърце, което ни откъсва от другите. На такова място Христос не може да се намира. И човекът остава сам.

На този ден, на Богоявление, коленичили пред Младенеца Исус, пред един Цар без видими царски знаци, можете да Му кажете: Господи, отстрани горделивостта от моя живот, пречупи моето себелюбие, моята жажда за самоутвърждаване и налагане над другите. Стори тъй, че същността на моята личност да се отъждестви с Теб.

Пътят на вярата

А постигането на тази цел – отъждествяването с Христос, не е лесно. Ала не е и трудно, ако живеем, както Господ ни е учил: ако всеки ден прибягваме към Божието слово и подхранваме нашия живот с тайнствената реалност на Евхаристията, която Той ни даде за храна, понеже пътят на християнина е едно неспирно странстване– както се пее в стара песен от моя край. Бог ни е призовал ясно и категорично. Подобно на влъхвите ние открихме пътеводна звезда, чиято светлина озарява небесата на душата.

„Видяхме звездата Му на изток и дойдохме да Му се поклоним”⁴. Така направихме и ние. И също забелязахме, че постепенно една нова светлина обхвана душите ни – желанието да бъдем истински християни. Или – ако ми позволите така да се изразя – копнежът да приемем Бог на сериозно. Ако всеки от нас започне сега да разказва историята на своето свръхестествено призвание, останалите бихме отсъдили, че това е било Божие дело. Нека благодарим на Бог Отец, на Бог Син, на Бог Свети Дух и на Дева Мария – чрез която получаваме всички небесни благословии, за този дар, който ведно с този на вярата е най-големият, с който Господ може да удостои човека. Става дума за твърдото решение да постигнем пълнотата на любовта с убедеността, че при изпълнението на нашите професионални и социални задължения светостта е необходима – а не само възможна.

Вижте колко деликатно ни кани Господ. Той говори съвсем човешки, като един влюбен: „нарекох те по името ти, ти си Мой”⁵. Бог, Който е красотата, величието, мъдростта, ни казва, че Му принадлежим, че сме били избрани за обект на Неговата безкрайна любов. Какъв живот във вярата ни е нужен, за да не похабим това чудо, което Божието провидение е дало в ръцете ни! Вяра като на тримата влъхви – убеждението че нито пустинята, нито бурите, нито примамливостта на оазисите ще ни попречат да стигнем до целта, до вечния Витлеем, до окончателното живеене с Бог.

Пътят на вярата е път на саможертва. Християнското призвание не ни откъсва от нашето място в живота, но изисква да изоставим всичко това, което възпрепятства изпълнението на Божията воля. Светлината, която заблестява, е само началото. Ние трябва да я следваме, ако искаме тя да ни стане звезда, а след време и слънце. „Докато влъхвите бяха в Персия – пише свети Йоан Златоуст - виждаха само една звезда; но когато напуснаха родината си, те видяха самото Слънце на правдата. Може да се каже, че те едва ли биха продължили да виждат звездата, ако бяха останали в страната си. Така че нека и ние да побързаме. И макар всички да ни пречат в това, ние да изтичаме в дома на този Младенец”⁶.

Непоколебимост в призванието

„Видяхме звездата Му на изток и дойдохме да Му се поклоним. Като чу, цар Ирод се смути, и цял Йерусалим с него.”⁷ И днес тази сцена се повтаря. Пред величието на Бог, пред решението – едно сериозно човешко и дълбоко християнско решение – да живееш според вярата си, не липсват объркани хора, които се учудват и дори скандализират. Би могло да се каже, че те не възприемат друга действителност освен тази, която виждат в ограничения си земен хоризонт. Изправени пред щедростта, която забелязват у откликналите на Божия зов, те се усмихват ехидно. Те се плашат и дори в някои наистина патологични случаи – полагат всякакви усилия да попречат на светото намерение, което една душа съвсем свободно е намислила да следва.

Случвало ми се е да бъда свидетел на нещо, което би могло да се нарече всеобща мобилизация срещу онези, които бяха решили да посветят целия си живот в служба на Бог и на другите хора. Някои са убедени, че Господ не може да избира по свое желание когото си иска, без да помоли именно от тях разрешение; или че човек не разполага с пълната свобода, за да каже „да” на Любовта или за да я отхвърли. За разсъждаващите по този начин свръхестественият живот на всяка душата е нещо второстепенно. Според тях на него заслужава да му се обърне внимание само след като бъдат задоволени жалките цели на човешкия егоизъм. Ако беше така, какво щеше да остане от християнството? Нима думите на Христос – едновременно пълни с любов и с взискателност, са само за да бъдат слушани, или за да бъдат слушани и прилагани на практика? Той казва: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец”⁸.

Нашият Господ се обръща към всички хора да отидат при Него, да бъдат свети. Той вика не само влъхвите, които бяха мъдри и влиятелни; преди това беше изпратил при пастирите край Витлеем не звезда, а един от Своите ангели⁹. Бедни или богати, мъдри или не толкова мъдри, всички трябва да настроят душата си да слуша със смирение гласа на Бог.

Вижте случая с Ирод – той е могъщ земен владетел и има възможност да разчита на помощта на мъдреците: „И като събра всички първосвещеници и книжници народни, питаше ги: де трябва да се роди Христос?”¹⁰ Обаче неговата власт и неговата ученост не го водят до познаването на Бог. При неговото вкаменено сърце властта и знанието са инструменти на злото, подтикващи го към безсмисленото желание да унищожи Бог, да презре живота на множество невинни младенци.

Нека продължим с Евангелието: „А те му казаха: във Витлеем Иудейски, защото тъй е писано чрез пророка: „и ти, Витлееме, земя Иудина, никак не си най-малък от Иудините воеводства; защото от тебе ще излезе Вожд, Който ще пасе Моя народ Израиля”.¹¹Не можем да пренебрегнем тези подробности от Божието милосърдие – Този, Който щеше да изкупи света, се ражда в едно загубено село. Защото у Бог няма лицеприятие¹², както настоятелно повтарят Писанията. Той не се интересува от богатството, от потеклото, от учеността на човека, за да призове душата към живот в пълно съгласие с вярата. Призванието предхожда всички заслуги: „Звездата, която бяха видели на Изток, вървеше пред тях, докато дойде и се спря над мястото, дето беше Младенецът”¹³.

Първо е призванието. Бог ни обича, преди още да сме научили как да се обръщаме към Него, и влага в нас любовта, с която можем да отвърнем на Неговата. Бащинската доброта на Бог винаги ни преварва¹⁴. Нашият Господ не само е справедлив, Той е много повече – Той е милосърден. Не чака ние да отидем при Него, а ни идва насреща с явни знаци за бащинската Си обич.

Добрият пастир

След като призванието е първо,така както звездата, която свети пред нас за да ни ориентира по пътя на Божията любов е от преди нашето съществуване, не е логично да изпитваме съмнения, когато понякога я губим от погледа си. Това се случва в отделни моменти на нашия вътрешен живот и то почти винаги по наша вина. Същото е станало и при пътуването на тримата мъдреци – звездата изчезнала. Ние вече осъзнаваме божествената светлина на нашето призвание, убедени сме, че то е завинаги, но може би прахът, който вдигаме при нашето движение - нашата окаяност, образува тъмен облак, който препречва пътя на светлината.

Тогава какво да правим? Да последваме примера на онези свети мъже и да попитаме. Ирод си послужи със знанието, за да действа несправедливо; а влъхвите го използваха, за да сторят добро. Ние, християните, нямаме нужда да питаме Ирод или земните мъдреци. Христос даде на Своята църква сигурността на учението и неспирния поток на благодатта на тайнствата; постави също и хора, които да ни ориентират, да ни водят и постоянно да ни напомнят за този път. Ние притежаваме безкрайно съкровище от знания: Словото на Бог, съхранявано в Църквата, благодатта на Христос, която ни се дава в тайнствата; свидетелството и примера на онези, които живеят праведно близо до нас и които са съумели да изградят с живота си един път на вярност към Бог.

Позволете ми да ви дам един съвет: когато губите яснотата, която идва от светлината, винаги се обръщайте към Добрия пастир. Кой е Добрият пастир? „Който влиза през вратата” на верността към учението на Църквата, който не се държи като наемника, който „вижда вълка, че иде,оставя овците и бяга; а вълкът разграбя и разпръсва овците”¹⁵. Знайте, че Божите слова не са празни приказки. А настойчивостта на Христос – не виждате ли с каква любов говори за пастирите и за овцете, за кошарата и за стадото – е практическо наставление, че имаме нужда от добър водач за душата.

„Ако нямаше лоши пастири – пише свети Августин – Той нямаше да пояснява кой е добрият. Кой е наемникът?Този, който вижда вълка и бяга. Който търси своята слава, а не славата на Христос; който не смее да порицае без притеснение грешниците. Вълкът хваща една овца за врата, а дяволът склонява вярващия да извърши прелюбодейство. А ти си мълчиш, не осъждаш. Ти си наемникът! Видял си да идва вълкът и си избягал. Може би ще кажеш: не, аз съм тук, никъде не съм бягал. Не е вярно, ще отвърна, ти си избягал, понеже си замълчал; а си замълчал, понеже те е било страх”¹⁶.

Светостта на Невестата Христова винаги се е проявявала – както се проявява и днес – чрез множеството добри пастири. Християнската вяра ни учи да бъдем простодушни, но не и наивни. Има наемници, които мълчат, а има и такива, които говорят, обаче думите им не са Христови. И затова, ако Господ позволява да се лутаме в мрак даже при дребните неща, ако усетим, че вярата ни не е твърда, нека се обърнем към добрия пастир. Към този, който по право влиза през вратата, който, давайки живота си за другите, иска не само на думи, а и на дело да бъде една душа, влюбена в Бог. Това може да е и някой грешник, който обаче се уповава винаги на прошката и на милосърдието на Христос.

Ако вашата съвест ви порицава за някоя грешка – дори тя да не ви се струва тежка – ако имате съмнение, прибегнете към тайнството покаяние. Идете при свещеника, който ви ръководи, който умее да изисква от вас твърда вяра, чувствителна душа, истинска християнска непоколебимост. В Църквата имате пълната свобода да се изповядате на който искате свещеник, стига той да е оторизиран за това. Обаче християнинът с прозрачен живот ще се обърне – съвсем доброволно – към онзи, когото познава като добър пастир, който ще може да му помогне да повдигне поглед, за да види отново звездата на Господ в небето.

Злато, тамян и смирна

„А като видяха звездата, те се зарадваха с твърде голяма радост”¹⁷ – се казва в Евангелието, наблягайки на радостта. Защо толкова голяма радост? Защото те, без никога да са се усъмнявали, получават от Господ доказателството, че звездата не е изчезнала. След като я бяха изгубили от погледа си, те я бяха съхранявали в душата си. Така е и с призванието на християнина – ако не загуби вярата си, ако продължава да се уповава на Исус Христос, Който ще бъде с нас „до свършека на света”¹⁸, звездата отново се появява. И така, като се убеди още веднъж, че действително е призван, у него се поражда по-голяма радост, която увеличава неговата вяра, надежда и любов.

„И като влязоха в къщата, намериха Младенеца с майка Му Мария и паднаха, та Му се поклониха”¹⁹. И ние коленичим пред Исус, пред Бога, скрит в човешко естество. И отново Му казваме, че не искаме да обърнем гръб на божествения Му призив, че никога няма да се отдалечим от Него; че ще премахнем от пътя си всичко, което би било пречка за нашата вярност; че искрено желаем да следваме Неговите вдъхновения. Ти в твоята душа и аз също – в моята вътрешна молитва, която е като голямо мълчание, което вика– казваме на Младенеца, че жадуваме да станем послушни като слугите от притчата, та и на нас да ни рече: Възрадвай се, добри и верни рабе²⁰.

„И като отвориха съкровищата си, принесоха Му дарове: злато, ливан и смирна”²¹. Нека спрем за малко, за да разберем това изречение от Евангелието. Как можем ние, които сме нищо и нищо не струваме, да принесем нещо на Бог? В Писанието пише: „Всяко добро деяние и всеки съвършен дар иде отгоре”²². Човек дори не съумява изцяло да открие глъбините и красотата на даровете на Господ: „Да би знаела дара Божий”²³ – отговаря Исус на самарянката. Исус Христос ни научи да очакваме всичко от Бог Отец, а преди всичко да търсим Божието царство и Неговата правда, понеже всичко друго ще ни се придаде, защото Той добре знае от какво имаме нужда²⁴.

В делото на спасението нашият Отец се грижи за всяка душа с нежност и любов: „всеки си има своя дарба от Бога, един – тъй, други – инак”²⁵. Следователно би изглеждало безсмислено да се мъчим да поднесем на Господ нещо, от което Той няма нужда. При положение, че ние сме като длъжниците, които нямат с какво да платят²⁶, нашите дарове ще заприличат на тези от Стария завет, които Бог отхвърля: „жертва и принос, всесъжения и жертви за грях (които се принасят според закона) Ти не пожела и не Ти се угоди”²⁷.

Обаче Господ знае, че да се дава е присъщо на влюбените и самият Той ни сочи какво иска от нас. Не Го интересуват богатства, нито плодовете или тварите земни, нито рибите в моретата, нито птиците небесни, защото всичко е Негово. Той иска нещо съкровено, което да Му дадем напълно доброволно: „Синко, дай си мен сърцето”²⁸. Виждате ли? Не се задоволява с нещо половинчато, иска всичко. Не търси да вземе нещо наше, а – повтарям – иска ни нас самите. Само от тук, от този първи дар –произхождат всички други дарове, които можем да поднесем на Господ.

Нека Му поднесем, затова, злато, чистото злато на нашето откъсване от парите и от материалните блага. Нека не забравяме, че това са неща, които са хубави защото идват от Бог. Ала Господ желае да ги ползваме, без сърцето ни да се привързва към тях, а в полза на всички хора.

Земните блага сами по себе си не са нещо лошо. Те стават зловредни, когато човек ги въздигне в идоли и започне да им се кланя. Но са и облагодетелстващи, когато ги превърнем в инструмент на доброто, когато ги употребим в християнско дело на милосърдие и справедливост. Ние не можем да преследваме материалните блага сякаш в тях е нашето съкровище, понеже нашето съкровище е тук – в една ясла. Това е Христос и Той трябва да бъде средоточие на всичката ни любов, „защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви”²⁹.

Да Му принесем тамян: нашите копнежи - издигащи се до Господ - да водим достоен живот разпръсващ около себе си , „Защото ние сме Христово благоухание”³⁰, парфюмът на Христос. Да изпълваме нашите дела и думи с това благоухание, значи да сеем разбирателство и приятелство. Нека нашият живот да придружава живота на другите хора, та никой да не бъде или да не се чувства самотен. Нека нашето съпричастие да се изразява и в обич, в човешка топлина.

Така ни учи Исус Христос. Човечеството очакваше от векове идването на Спасителя. Пророците го бяха възвестили по хиляди начини. И в най-далечните кътчета на земята – макар и да бе загубена голяма част от Божието откровение заради греха и невежеството – бе съхранена жаждата за Бог, силното желание да бъдем изкупени.

Настъпва пълнотата на времената. За да се изпълни тази мисия, не се явява някой философски гений като Платон или Сократ, не идва някой могъщ завоевател като Александър Велики. Ражда се Младенец във Витлеем. Той е Изкупителят на света. И преди да може да говори, проявява любовта си с дела. Той не носи магическа формула, понеже знае, че спасението, което предлага, трябва да мине през сърцето на човека. И за да се влюбим в Него и Го прегърнем в обятията си първите Му действия са детски смях и плач, беззащитният сън на въплътилия се Бог.

И сега за кой ли път си даваме сметка, какво е християнството. Ако християнинът не обича на дело, значи се е провалил като християнин, което е и провал като личност. Не можеш да мислиш за другите като за номера или за стъпала, по които ти ще се изкачваш; или като за тълпа, която да екзалтираш или да унижаваш, да ласкаеш или да презираш – според случая. Виждай в другите – преди всичко в тези, които са до теб – това, което са: Божи деца, притежаващи цялото достойнство на това чудно звание.

Трябва да се държим като Божи деца с Божите деца. Необходимо е нашата любов да бъде пожертвувателна, всекидневна, да се проявява по хиляди начини в разбиране на другия, в мълчаливи жертви, в незабележимо себеотдаване. Това е „благоуханието на Христос”, което караше живеещите до нашите първи братя по вяра да възклицават: „Вижте как се обичат!”³¹

Не става дума за някакъв далечен идеал. Християнинът не е Тартарен де Тараскон, зает да ловува лъвове там, където не може да ги срещне – из коридорите на своя дом. Аз предпочитам да говоря винаги за всекидневния конкретен живот - за освещаването на работата, на семейните отношения, на приятелството. Ако там не сме християни, къде ли ще го бъдем? Благоуханието на тамяна идва от един разгорен въглен, незабележимо обхващащ с топлина множеството зърна. Благоуханието на Христос се усеща сред хората не по случайно лумналия пламък, а по горещината на жаравата на добродетелите: справедливост, преданост, вярност, разбиране на другия, великодушие, радост.

Заедно с влъхвите поднасяме и смирна – жертвата, която не бива да липсва в християнския живот. Смирната ни припомня страданията на Господ – на кръста Му дават да пие вино със смирна³² и със смирна помазват тялото Му³³ преди погребването. Но не си мислете, че, размишлявайки върху необходимостта от жертва и от умъртвление, придаваме печална нотка на радостния празник, който честваме днес.

Умъртвление не значи песимизъм, нито унил дух. Умъртвлението не струва нищо без братолюбие. И трябва да търсим такива умъртвления, които, давайки ни възможност да се откъснем от земните неща, не умъртвляват живеещите с нас. Християнинът не бива да бъде нито палач, нито подлец. Той е човек, който знае да обича и да го покаже, и за когото болката е пробния камък на любовта.

Длъжен съм още веднъж да подчертая, че умъртвленията обикновено не се състоят от големи лишения, нито пък са чести. Те са в дребните надмогвания на себе си: ще се усмихвам на този, който ми досажда; ще откажа да изпълнявам капризите на тялото; ще привикна да слушам другите; ще се науча да използвам полезно времето, отредено ми от Бог... И още куп дреболийки, на пръв поглед съвсем незначителни, с които се сблъскваме най-ненадейно всеки ден: противоречия, трудности, огорчения.

Дева Мария, Stella Orientis³⁴

Ще завърша с думи от днешното Евангелие: „И като влязоха в къщата, намериха Младенеца с майка Му Мария”. Света Богородица не се отделя от сина си. Влъхвите не са посрещнати от цар, възкачен на своя трон, а от едно Дете в обятията на майка Си. Нека помолим Божията майка, която е и наша майка, да ни приготви пътя, водещ към пълнотата на любовта: Cor Mariae dulcissimum, iter para tutum! Пресладко сърце Мариино, приготви ни надеждния път - нейното сърце знае най-верния път към Христос.

Влъхвите имаха една звезда. Ние имаме Мария – Морска звезда, Източна звезда. Днес й казваме: Дево Мария, Морска звезда, Утринна звезда, помогни на твоите деца. Нашата ревност за душите не бива да има граници – никой не е изключен от Христовата любов. Влъхвите бяха първите езичници, явили се при Исус. Но след изкуплението „Няма иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски”няма никаква дискриминация, “ защото всички вие едно сте в Христа Исуса”³⁵.

Ние, християните не можем да изключваме никого, нито да делим и класифицираме душите – „мнозина ще дойдат от изток и запад”³⁶. В сърцето на Христос има място за всички. Неговите ръце - отново Му се любуваме в яслата - са ръце на Младенец. Но това са същите ръце, които ще бъдат приковани на кръста, привличайки всички хора³⁷.

А накрая нека погледнем към праведния мъж, нашия баща и господар свети Йосиф. Както обикновено той остава незабелязан и в сцената на Богоявлението. Представлявам си го– усамотен в съзерцателна молитва, той закриля с любов Божия син, станал човек, Който е поверен на бащинските му грижи. С нежната чувствителност на човек, който не мисли за себе си, светият Патриарх щедро се раздава в едно колкото мълчаливо, толкова и действено служение.

Днес говорихме за молитвен живот и за апостолски усилия. Има ли по-добър учител за това от свети Йосиф? Ако ви трябва съвет – ето един, който повтарям неуморно от дълго години: „Идете при Йосифа”³⁸. Той ще ви покаже конкретни пътища, човешки и божествени начини да се приближите до Исус. И скоро ще се осмелите, както той го правеше: „да носи на ръце, да целува, да облича, да се грижи”³⁹, това Дете Бог, Което ни се е родило. В чест на своето обожаване влъхвите подариха на Исус злато, тамян и смирна. А Йосиф му отдаде изцяло своето чисто сърце, младо и пълно с любов.