В работилницата на Йосиф

Цялата Църква вижда в свети Йосиф свой защитник и покровител. През вековете винаги се е говорело за него, подчертавайки различни страни от живота му, неизменно верен на мисията, поверена му от Бог. Затова от много години обичам да го призовавам, наричайки го с обич „наш отец и господар”.

Свети Йосиф действително е баща и господар. Той закриля и съпровожда по земния им път онези, които го почитат, както закриляше и съпровождаше Исус, докато Той растеше и възмъжаваше. Като се вгледаме по-добре, ще видим, че светият патриарх е и учител по вътрешен живот - понеже ни учи да опознаем Исус, да живеем с Него, да се чувстваме като част от Божието семейство. Свети Йосиф ни дава тези уроци, бидейки той самият един обикновен човек, глава на семейство, който се изхранва с труда на ръцете си. И това за нас е също значим факт, който е повод за размисъл и радост.

Чествайки днес неговия празник, искам да припомня личността му, позовавайки се на евангелските текстове за него, та по-добре да разберем какво ни казва Бог чрез простия живот на съпруга на Дева Мария.

Образът на свети Йосиф в Евангелието

Както свети Матей, така и свети Лука ни говорят за свети Йосиф като за мъж, произхождащ от знатен род – рода на Давид и Соломон, царе на Израел. Подробностите около това родство исторически не са много ясни; не разбираме кое от двете родства, споменати от евангелистите, отговаря на света Мария – майка на Исус по плът, и кое на свети Йосиф – Негов баща според еврейския закон. Не знаем също дали рожденият град на свети Йосиф е Витлеем – където отива за преброяването, или Назарет – където живее и работи.

За сметка на това знаем, че не е богаташ, а трудещ се – като милиони други хора по света. Занаятът му е уморителен и скромен– какъвто Бог беше избрал за Себе Си, когато прие нашата плът и пожела да живее тридесет години като един от нас.

Светото писание казва, че Йосиф е занаятчия. Мнозина Отци на Църквата добавят, че е бил дърводелец. Свети Юстин твърди, говорейки за трудовия живот на Исус, че е правел плугове и хомути¹; основавайки се може би на тези думи, свети Исидор Севилски решава, че Йосиф е бил ковач. При всички случаи той е бил занаятчия, постигнал през дългите години на усилия и пот завидна сръчност и умения, с които служел на своите съграждани.

В евангелските разкази се очертава силната личност на Йосиф – той никога не изглежда малодушен или уплашен. Напротив, не се огъва пред житейските проблеми, успява да се справи с трудните ситуации, приема отговорно и инициативно възложените му задачи.

Не съм съгласен с класическото представяне на свети Йосиф като възрастен човек, макар и да е направено с доброто намерение да се подчертае ,че Мария е винаги дева (Приснодева,б.ред). Аз си го представям млад, силен, може би няколко години по-голям от Богородица, изобщо човек в разцвета на силите си.

За да практикува човек добродетелта на чистотата, няма защо да чака да остарее или да изгуби сили. Целомъдрието се поражда от любовта; за чистата обич не могат да бъдат пречка младежките радости и жизненост. Сърцето и тялото на свети Йосиф бяха млади, когато се сгоди за Мария, когато узна тайната на нейното Божие майчинство, когато живя до нея, пазейки девствеността й, която Бог искаше да завещае на света като още един знак за пришествието Си сред хората. Този, който не е способен да разбере такава любов, не познава истинската любов и изобщо не е наясно с християнския смисъл на чистотата.

Както вече казахме, Йосиф беше занаятчия от Галилея - човек като всички други. А какво може да очаква от живота един жител на загубено село като Назарет? Само работа – всеки ден едно и също усилие. А след работния ден – един малък и беден дом, където да възстанови силите си, за да се захване на следващото утро пак със същото.

Името Йосиф на еврейски значи Бог ще прибави. Да, Бог привнася в светия живот на тези, които изпълняват волята Му едно неподозирано измерение, включващо важното, придаващо стойност на всичко - божественото. Бог прибави към смирения и свят живот на Йосиф – ако мога така да се изразя – живота на Дева Мария и на Исус, нашия Господ. Бог не дава никой да го надмине по щедрост. Йосиф би могъл да използва за себе си думите, изречени от Мария, неговата невеста: „задето силният ми стори велико нещо”², „задето Той милостно погледна унизеността”³.

Йосиф действително беше един обикновен човек, на когото Бог се довери, за да извърши велики неща. Той успя да преживее всички превратности на живота си така, както Господ го желаеше. Затова Светото писание възхвалява Йосиф, като посочва, че е праведен⁴. А на еврейски праведен иска да каже благочестив, безупречен в служенето на Бог, послушен на Божията воля⁵; може да значи и добър, и милостив към ближния⁶. Накратко праведен е този, който обича Бог и проявява тази любов, като изпълнява Неговите заповеди и поставя целия си живота в услуга на своите братя - на другите хора.

Вярата, любовта и надеждата на Йосиф

Праведността не се състои само в спазването на едно правило. Тя трябва да идва отвътре, да бъде задълбочена и жизнена, защото „праведният чрез вярата си ще бъде жив”⁷. Да живееш от вярата... Тези думи, които след време станаха толкова пъти тема за размисъл у апостол Павел, бяха напълно осъществени при свети Йосиф. Той не изпълнява Божията воля рутинно или формално, а осъзнато и активно. Законът, който съблюдаваше всеки вярващ евреин, не беше за него нито обикновен постулат, нито безличен сбор от наредби, а израз на волята на живия Бог. Затова и успява да разпознае гласа на Господ, прозвучал най-ненадейно и изненадващо.

Защото историята на светия патриарх ни явява един обикновен живот, но не и един лесен живот. След моменти на терзания той узнава, че Синът на Мария е заченат под действие на Свети Дух. И това Дете, Син Божи, потомък на Давид по плът, се ражда в една пещера. Ангели празнуват раждането Му и знатни хора от далечни страни идват да Му се поклонят. Докато царят на Юдея иска смъртта Му и трябва да се бяга. Синът Божи изглежда да е беззащитно Дете, Което ще живее в Египет.

Когато говори за тези събития в Евангелието, свети Матей постоянно подчертава верността на Йосиф, който изпълнява без колебание заповедите на Бог, дори понякога смисълът на тези заповеди да му изглеждаше неясен или да не виждаше връзката им с цялостния Божи план.

Отците на Църквата и църковните автори често са подчертавали твърдостта на вярата на свети Йосиф. Спирайки се на думите на Ангела, който му заповядва да избяга от Ирод и да отиде в Египет⁸, св. Йоан Златоуст коментира: „Като чу това, Йосиф не се удиви, нито каза: „Това не го разбирам. Ти Самият наскоро обяви, че Той ще спаси Своя народ, а сега не може да спаси дори Себе си. Трябва да бягаме, да заминем надалеч и да търпим несгодите на едно дълго пътуване; това не отговаря на обещанието Ти.” Йосиф не говори така, защото е мъж праведен. И не пита кога ще се връща, макар че Ангелът не казва нищо определено, а само: „Стой там, в Египет, докато Аз не те известя.” Обаче и при тези обстоятелства Той не възразява, а се подчинява, вярва и радостно търпи всички изпитания.”⁹

Вярата на Йосиф не е колеблива; неговото послушание е винаги точно и на момента. За да разберем по-добре урока, който ни дава светият патриарх, е хубаво да си дадем сметка, че неговата вяра е активна, а неговото послушание не е равнозначно на поведението на онзи, който покорно се оставя да бъде носен от събитията. Тъй като християнската вяра е точно обратното на конформизма или на пасивността и примирението.

Йосиф се остави безрезервно в ръцете на Бог, ала не се отказваше да размишлява върху ставащото. И така успя да придобие от Господ голямо познание на Божите дела, което всъщност представлява истинската мъдрост. Постепенно той научаваше, че свръхестествените замисли са свързани по божествен начин помежду си, който понякога влиза в противоречие с човешките планове.

Светият патриарх (на Изток познат с титлата „обручник“,б.ред.) не се отказва да осмисля различните обстоятелства в живота си, но и не бяга от своите отговорности. Точно обратното – той поставя в служба на вярата целия си житейски опит. Когато се връща от Египет, „като чу, че в Иудея царува Архелай, наместо баща си Ирода, уплаши се да иде там”¹⁰. Научил се е да действа според Божия план и като потвърждение, че Бог наистина иска това, което той е предположил, получава указание да се засели в Галилея.

Такава е вярата на свети Йосиф: пълна, спокойна, твърда, проявяваща се в действено послушание на Божията воля - едно разумно подчинение. И заедно с вярата са милосърдието и любовта. Неговата вяра се съединява с Любовта – с Божията любов, която изпълнява обещанията, дадени на Авраам, на Яков и Мойсей; слива се със съпружеската обич към Дева Мария и с бащинската обич към Исус. Вяра и любов в надеждата за великата мисия – изкуплението на хората, която Бог започваше на земята, служейки си и с него, с дърводелеца от Галилея.

Вяра, любов, надежда – това са водещите нишки в живота на свети Йосиф и на всеки християнски живот. Тази отдаденост на свети Йосиф е изтъкана от вплетените една в друга вярна любов, любяща вяра и вярваща надежда. Затова и неговият празник е подходящ момент, за да обновим нашето посвещаване на християнското призвание, което Господ е отредил на всекиго от нас.

Когато човек искрено желае да живее с вяра, любов и надежда, подновяването на посвещаването не значи да се върне назад, за да вземе нещо извехтяло. Когато има вяра, любов и надежда, обновяването значи – независисмо от нашите грешки, препъвания и слабости – да останем в Божите ръце, да потвърдим своята преданост. Пак подчертавам - да подновим своето посвещаване, значи да подновим своята вярност към това, което Господ иска от нас: да обичаме на дело.

Любовта непременно си има характерни проявления. Понякога за любовта се говори като за подтик към лично удовлетворение или просто като способ за егоистично утвърждаване на собствената личност. Ала не е така. Истинската любов е да забравиш за себе си и да се посветиш на другите. Любовта носи със себе си радост, обаче това е радост, чиито корени са във формата на кръст. Докато сме на земята и не сме стигнали до пълнотата на бъдещия живот, не може да има истинска любов без саможертви, без болка. Обаче това е болка, която може да се вкуси, която е приятна, която е извор на духовна радост, ала си е наистина болка, защото предполага победа над собствения егоизъм и установяване на Любовта като единствено правило във всички и във всяко наше действие.

Делата на Любовта са винаги велики, дори когато става дума за наглед дребни неща. Бог се доближи до хората - едни клети създания, и каза, че ни обича: „радостта Ми беше със синовете човешки”¹¹. Господ ни разкрива, че всичко е от значение: и действията, които – от човешка гледна точка – смятаме за велики, и онези, които – обратното – считаме за маловажни. Всяко нещо има своята стойност. Няма човек, който да е презиран от Бог. Всички, следвайки своето призвание – в семейството, на работното си място, при изпълнението на личните и гражданските си задължения, при упражняването на своите права – сме призовани да постъпваме като членове на Небесното царство.

Ето на какво ни учи животът на свети Йосиф – един прост, нормален и обикновен живот, преминаващ в годините на една и съща работа, в еднообразни – погледнато човешки – дни, които вървят един след друг. Много пъти съм си мислел за това, размишлявайки върху образа на свети Йосиф, и това е едно от основанията, което ме кара да изпитвам към него особено почитание.

Когато на 8 декември миналата година в словото си при закриването на първата сесия на Втория ватикански събор светият отец Йоан ХХІІІ обяви, че в канона на литургията (първата евхаристична молитва – б. ред.) ще се споменава името на свети Йосиф, един високопоставен църковен деятел ми се обади веднага по телефона, за да ми каже: Честито! Като узнах новината, веднага се сетих за Вас и за радостта, която ще ви достави тази вест. И наистина се радвах. Тъй като на събора, който представлява цялата Църква, съединена в Свети Дух, беше провъзгласена огромната свръхестествена ценност на живота на свети Йосиф – ценността на един обикновен трудов живот пред очите на Бог, изживян в пълно съответствие с Божията воля.

Да освещаваме труда, да се освещаваме в труда, да освещаваме чрез труда

Описвайки духа на организацията, на която съм посветил живота си – Опус Деи, винаги казвам, че той се основава на всекидневния труд, на професионалната дейност, които се практикуват сред света. Божието призвание ни поверява една мисия, приканва ни да участваме в неповторимата задача на Църквата – да свидетелстваме за Христос между нашите подобни - хората, и да направляваме всички дела към Бог.

Призванието запалва една светлина, която ни помага да разберем смисъла на нашето съществуване. Призванието ни помага да съзрем в сиянието на вярата значимостта на нашето земно съществуване. Нашият живот – сегашният, миналият и бъдещият – придобива ново измерение, една дълбочина, която преди не сме и подозирали. Всички преживелици, всички събития се подреждат на местата си - разбираме къде иска да ни отведе Господ и се чувстваме сякаш изцяло увлечени от мисията, която ни е поверена.

Бог ни извежда от мрака на нашето невежество, спира нашия несигурен ход сред кривулиците на историята и силно ни вика, както стори с Петър и Андрей: „Вървете след Мене, и Аз ще ви направя ловци на човеци”¹², независимо от мястото ни в обществото.

Живеещият във вярата може да се сблъска с трудности и битки, с болка и огорчения, но никога няма да се обезсърчи или обезпокои, тъй като знае, че животът му принася полза, знае защо е дошъл на този свят. „Аз съм светлината на света – казва Христос -; който Ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота”¹³.

За да заслужим тази Божия светлина, нужно е да обичаме, да имаме смирението да признаем необходимостта да бъдем спасени и да кажем заедно с Петър: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот, и ние повярвахме и познахме, че Ти си Христос, Синът на Бога Живия”¹⁴. Ако действаме точно по този начин, ако оставим в сърцето ни да влезе Божият зов, ще можем без смущение да повторим, че не ходим в мрака, защото над нашата окаяност и нашите лични недостатъци сияе светлината на Бог – както слънчевите лъчи пробиват тъмните облаци.

Вярата и християнското призвание предопределят цялото ни съществуване, а не само част от него. Нашите връзки с Бог неминуемо са връзки на отдаване, които ни обхващат цялостно. Вярващият човек трябва да възприема живота във всичките му проявления с един нов поглед – с погледа, който ни дава Бог.

Вие, които днес чествате с мен празника на свети Йосиф, сте хора семейни и несемейни, с разни професии, от различни нации и раси, хора разноезични. Учили сте в залите на учебни заведения или сте били в заводи и учреждения; дълги години сте вършели работата си, създавали сте професионални и лични контакти с вашите колеги, участвали сте в решаването на колективните проблеми на вашите организации и на вашето общество.

Добре, напомням ви още веднъж, че всичко това не е нещо чуждо на Божите планове. Вашето човешко призвание е част - и то съществена част, от вашето Божие призвание. Това е причината, заради която трябва да се освещавате - същевременно допринасяйки и за освещаването на другите край вас – тъкмо чрез освещаването на вашата работа и на вашата среда. Освещавайте работата или службата, която запълва целия ви ден, която придава специфичен облик на вашата личност, която е вашето място в света; и домашното огнище – вашето семейство; и родината, където сте се родили и която обичате.

Трудът неизбежно съпровожда живота на човека на земята. С него са свързани усилията, умората, изтощението. Те са прояви на болката и борбата – част от сегашното ни човешко съществуване, знаци за присъствието на греха и за нуждата от изкупление. Обаче трудът сам по себе си не е страдание, нито проклятие или наказание. Онези, които го говорят, не са чели добре Свещеното писание.

Време е ние, християните, високо да заявим, че трудът е дар Божи и няма никакъв смисъл да разделяме хората на разни категории според вида на извършваната работа, окачествявайки едни занимания за по-благородни от други. Трудът - и то всеки труд - е свидетелство за достойнството на човека, за неговото господстване над творението. Той дава възможност за развитие на човешката личност. Той е обединяващата връзка с другите същества, извор на средства за издръжка на семейството, начин да се спомага за усъвършенстване на обществото, в което се живее, както и за прогреса на цялото човечество.

За християнина тези перспективи се разширяват и задълбочават, тъй като трудът се явява едно участие в съзидателното дело на Бог, който, като създаде човека, го благослови и рече: „Плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте над морските риби (и над зверовете), над небесните птици (и над всякакъв добитък, над цялата земя)”¹⁵. А и защото - освен това - след като самият Христос е работел, то труда го възприемаме като едно изкупено и изкупващо дело и вече не представлява само средата, в която човек живее, а е и средство, и път към светостта, една реалност, която може да бъде осветена и същевременно освещаваща.

Не бива да забравяме, следователно, че ценността на труда е основана върху Любовта. Човекът има великата привилегия да може да обича и по този начин да преминава границите на краткотрайното и преходното. Той може да обича другите твари, да влага смисъл в думите „аз” и „ти”. А може да обича и Бог, Който ни отваря небесните врати, Който ни причислява към Своето семейство, Който ни разрешава да разговаряме на Ти очи в очи с Него.

Затова човек не бива да се ограничава в изработването на предмети, в строенето на конструкции. Трудът се ражда от любовта, разкрива любовта, подчинява се на любовта. Ние откриваме Бог не само в природните пейзажи, а и вглеждайки се в нашата работа, в нашите усилия. И така си даваме сметка, че работата е молитва, благодарствено дело, защото знаем, че Бог ни е поставил на земята, че ни обича, че ще изпълни в нас Своите обещания. Съвсем справедливо е да ни се каже: „ядете ли, пиете ли, или нещо друго вършите, всичко за слава Божия вършете”¹⁶.

Професионалната работа е също и апостолско служение, възможност да се посветиш на другите хора, за да им откриеш Христос и да ги отведеш при Бог Отец. А това е следствие от любовта, която Свети Дух излива в душите ни. Сред указанията, които свети Павел дава на ефесяните за това, как трябва да се прояви промяната, настъпила у тях вследствие на обръщането им, на откликването им на християнството, четем и следното: „който е крал, да не краде вече, а по-добре е да се труди, като върши с ръцете си полезното, та да има що да отделя ономува, който се нуждае”¹⁷. Хората се нуждаят от хляба на земята – за да поддържа живота им, но също така и от небесния хляб – за да осветли и стопли сърцата им. Във вашата работа и във всичко, свързано с нея, в разговорите ви, в поведението ви вие можете и сте длъжни да съблюдавате тази апостолска заповед.

Ако работим с този дух, нашият живот сякаш ще предвкуси – посред ограниченията, присъщи на земното ни битие - небесната слава, общението с Бог и със светците, установяващо царството на любовта, съпричастността, верността, приятелството и радостта. Във вашето обикновено всекидневно професионално занимание вие ще откриете нужните устои – осезаеми, здрави и ценни, за да реализирате целия си християнски живот, за да оползотворите благодатите, които ни идват от Христос.

Във вашата професионална работа, извършвана с поглед, насочен към Бог, ще взимат участие вярата, надеждата и любовта. Връзките, проблемите, перипетиите, всичко, свързано с вашата работа, ще подхранва молитвата ви. Усилията да успеете в обичайните си занимания ще бъдат повод да осъзнаете вашия кръст – нещо основно за християнина. Усещането за вашата слабост, провалите, които винаги съпътстват човешките усилия, ще ви придадат повече реализъм, повече смирение, ще започнете по-добре да разбирате другите. А успехите и радостите ще ви подканят да въздадете благодарност и да проумеете, че не живеете само за себе си, а за да служите на другите и на Бог.

За да служиш - действай

За да живеем по такъв начин, за да освещаваме работата, е необходимо най-вече да се трудим добре, с човешко и свръхестествено внимание. А сега ще направя една съпоставка, като ви припомня какво се разказва в едно от апокрифните евангелия: „Бащата на Исус, който беше дърводелец, правеше рала и хомути. Веднъж – продължава повествованието – един богаташ му поръча легло. Оказа се обаче, че една от двете надлъжни дъски е по-къса от другата и Йосиф не знаеше какво да прави. Тогава Детето Исус каза на баща Си: сложи на земята двете дъски и ги подравни от едната страна. И Йосиф стори така. А Исус отиде, хвана по-късата дъска и я опъна, докато се изравни с по-дългата. Като видя чудото, баща Му Йосиф се изпълни с възторг и запрегръща и разцелува Младенеца, казвайки: О, колко съм честит, че Бог ми даде това Дете”¹⁸-

Йосиф не би благодарил на Бог за такива работи. Той не работеше така. Свети Йосиф не е човек на лесните и чудни решения, а човек на упорития труд, който изисква усилия, пък когато е нужно – и изобретателност. Християнинът знае, че Бог върши чудеса: вършеше ги преди векове, после продължи да ги върши, върши ги и сега, защото „ръката на Господа не се е скъсила”¹⁹.

Обаче чудесата са проява на спасителното всемогъщество на Бог, а не средство да се оправят последствията от нашата некадърност или да служат за наше удобство. Чудото, което Господ иска от вас, е да постоянствате във вашето християнско и божествено призвание, да освещавате всекидневния си труд, чудото да превръщате прозата на всекидневието в нежна лирика или в героична епопея чрез любовта, която влагате в обичайните си занимания. Това очаква от вас Бог - да станете души с чувство на отговорност, с апостолски плам, с висока професионална компетентност.

Така че като девиз за вашата работа мога да ви предложа този: за да служиш – служи. Тъй като за да станат нещата, на първо място трябва да умеем да ги завършваме. Не вярвам в добрите намерения на онзи, който не се стреми да придобие нужните познания и умения, за да свърши както подобава възложената работа. Не е достатъчно да искаш да направиш добро, трябва да знаеш как да го направиш. Ако пък толкова силно го искаш, желанието ще се преобрази в старание да използваш всички подходящи средства, за да приключиш нещата по човешки съвършено.

Ала и това човешко служение, тази способност, която бихме могли да наречем техническа, това умение да си свършим работата, трябва да бъде допълнено с още един щрих, който беше определящ в работата на свети Йосиф и би трябвало да е определящ и у всеки християнин – дух на служението, желанието да работиш за благото на другите. Работата на Йосиф не беше някаква дейност, вършена за лично самоутвърждаване, макар и всекидневният труд да беше изградил у него една зряла и издържлива личност. Патриархът работеше със съзнанието, че изпълнява Божията воля, мислейки за доброто на Исус и Мария и имайки предвид благото на всички жители в малкия Назарет.

В Назарет Йосиф може би е бил един от малцината занаятчии, ако не и единственият. Вероятно дърводелец. И както обикновено става в малките селища, може би е вършел и други неща: поправка на развалената мелница или на протеклия покрив. Без съмнение със своя съвестен труд Йосиф е помогнал на мнозина в нужда. Неговият занаят е бил в услуга на хората – за да направи по-удобен живота на другите семейства в селото. Със своята работа, придружена от усмивка, от любезна дума, от някакъв коментар, казан сякаш между другото, той възвръщаше вярата и радостта у онези, които бяха на крачка да ги изгубят.

Понякога, щом става дума за по-бедни от него, Йосиф би работил, приемайки някаква символична отплата, което щеше да достави на другия удоволствието да мисли, че е заплатил. Обикновено Йосиф би взел разумно възнаграждение – ни повече, ни по-малко. Би знаел как да си поиска основателно дължимото, тъй като верността към Бог не значи отказване от права, които всъщност са задължения. Свети Йосиф трябваше да настоява за справедливо заплащане, тъй като с отплатата за своя труд му се налагаше да издържа семейството, което Бог му беше поверил.

Изискването на полагащото му се на човек не бива да бъде плод на неговия егоизъм и индивидуализъм. Не може да се обича справедливостта, ако не обичаме тя да се отнася за всички. Също така не е справедливо да се затворим в някаква удобна религиозност, като забравяме нуждите на другите. Този, който иска да бъде праведен пред Бог, полага усилия да установи на дело справедливостта между хората. И то не само за да не бъде хулено името Божие, ами защото да бъдеш християнин означава да обединяваш у себе си всички благородни стремежи, присъщи на човек. Ако се перифразира един добре познат текст от апостол Йоан²⁰, може да се каже, че който е праведен пред Бог, ала не е справедлив с другите хора, е лъжец и истината не е в него.

Както всички християни и аз тогава приех с вълнение и радост решението да се чества специално литургичен празник на свети Йосиф Работник²¹. Този празник е един вид канонизация на божествената стойност на труда, показва как Църквата в своя общностен и обществен живот се включва в разгласянето на основните евангелски истини, към които Бог иска да насочим днес нашите размишления.

Вече сме говорили доста по тази тема и при други случаи, ала позволете ми пак да наблегна на обикновения и естествен живот на свети Йосиф, който не странеше от своите съседи, нито слагаше пред тях ненужни прегради.

По тази причина не обичам да говоря – макар и в някои случаи това да е уместно - за работници католици, за инженери католици, за лекари католици и т.н., като че става дума за някакъв вид от даден род, все едно католиците образуват групичка, отделена от другите. Така се създава усещането, че има пропаст между християните и останалото човечество. Уважавам противоположното мнение, но мисля, че е много по-уместно да се говори за работници, които са католици, или за католици, които са работници; за инженери, които са католици, или за католици, които са инженери. Понеже човекът, който вярва и се занимава с интелектуален, инженерен или физически труд, е, а и се чувства, свързан с другите, равен на другите, чувства, че има същите права и задължения и същото желание за усъвършенствуване като другите, същия стремеж да се изправи пред общите проблеми и да им намери решение.

Щом си даде сметка за всичко това, католикът ще съумее да направи от своето всекидневие свидетелство за вяра, надежда и любов. Едно естествено и просто свидетелство, което няма нужда от показни демонстрации. Той трябва само да засвидетелства чрез своя последователен живот трайното присъствие на Църквата в света – защото всички католици образуват Църквата и с пълно право са членове на единия Божи народ.

Отношението на Йосиф към Исус

Отдавна обичам да казвам една трогателна молитва към свети Йосиф, която ни предлага Църквата при подготвителните молитви към литургията: „Йосифе, мъж блажен и щастлив, комуто бе дадено да види и да чуе Бог – Когото много царе искаха да видят и да чуят, ала нито чуха, нито видяха. И не само да Го види и да Го чуе, ами и да Го носи на ръце, да Го целува, да Го облича и да се грижи за Него, моли се за нас” . Тази молитва ще ни послужи като въведение към последната тема, която ще разгледаме днес: сърдечното отношение на Йосиф към Исус.

Животът на Исус служеше на свети Йосиф за постоянно откриване на собственото му призвание. Вече си припомнихме първите години, белязани от наглед противоречиви събития: прославянето и бягството в Египет; блясъка на влъхвите и семплотата в рождественската пещера; хвалебствието на ангелите и безмълвието на хората. Когато идва времето да представи Младенеца в храма, Йосиф, носещ като беден в дар две гургулици, чува как Симеон и Ана обявяват, че Исус е Месията. „А Йосиф и майка Му се чудеха”²² – пише свети Лука. След време, когато Детето остава в храма без знанието на Мария и Йосиф и те Го търсят три дена, щом Го откриват - самият евангелист казва - „смаяха се”²³.

Йосиф се изненадва, Йосиф се удивлява. Малко по малко Бог му разкрива Своите планове, а той се мъчи за ги разбере. Подобно на всяка душа, която иска отблизо да следва Исус, той веднага открива, че не е възможно да вървиш небрежно, че няма място за вършене нещата по навик. Понеже Бог не се задоволява с тъпченето на едно място, с лежането на стари лаври. Бог иска все повече и повече и Неговите пътища не са нашите човешки пътища. Свети Йосиф – както никой преди или след него – научи от Исус постоянно да бъде в готовност, за да разпознава Божите чудеса, и да държи душата и сърцето си отворени.

Ала ако Йосиф се научи от Исус да живее по божествен начин, аз бих се осмелил да отбележа, че в човешки план това беше той, който научи Сина Божи на много неща. На мен не ми харесва названието, с което понякога се говори за светеца – „баща на книга“(също мнимия баща,б.ред.). То поражда опасността да си помислим, че отношенията между Йосиф и Исус са били хладни и повърхностни. Вярно е, че нашата вяра категорично заявява, че той не е баща по плът, обаче това не е единственият начин да си баща.

„На Йосиф не само му се дължи званието „баща” – четем в една проповед на свети Августин – но и той го заслужава по-много от всеки друг.” А после добавя: „Как беше баща? Беше толкова по-вдълбочено баща, колкото по-целомъдрено беше неговото бащинство. Някои мислеха, че той е баща на нашия Господ Исус Христос по същия начин, по който са другите - бащи по плът, понеже не можеха да приемат децата си единствено като плод на своите чувства. Затова свети Лука казва: мислеха, че е баща на Исус. Защо казва, че само са мислели? Понеже човешката мисъл и съждения се отнасят само към онова, което обикновено се случва между хората. А Господ не се роди от семето на Йосиф. Обаче заради благочестието и любовта на Йосиф му се роди Син от Дева Мария, Който беше Божи син.”²⁴

Йосиф обичаше Исус както баща обича сина си, и полагаше грижи за Него, давайки Му най-доброто, което имаше. Грижейки се за Детето – както му беше заповядано, той Му предаде своя занаят, направи Го дърводелец. Затова жителите на Назарет говореха за Исус, като го наричаха без изключение „дърводелецът”²⁵ и „на дърводелеца син”²⁶. Исус работеше заедно с Йосиф в работилницата му. Какъв ли е бил Йосиф, как ли е действала в него Божията благодат, та да бъде способен да изпълни докрай задачата да се грижи за човешкото израстване на Божия син?

Понеже Исус навярно е приличал на Йосиф – в чертите на характера, в маниера на работа, в начина на говорене. В реализма на Исус, в Неговата наблюдателност, в начина Му да сяда на масата и да преломява хляба, в избора Му да излага учението съвсем конкретно, използвайки примери от всекидневния живот, се отразяват детството и младостта на Исус, следователно и отношенията Му с Йосиф.

Не е възможно да не си дадем сметка за възвишеността на тази тайна. Исус, Който е човек, Който говори с изговора на една област в Израел, Който прилича на един дърводелец на име Йосиф - Той е Синът Божи. Че кой може да учи на нещо Бог? Обаче Той е наистина човек и живее съвсем нормално – първо като дете, после като момче, което помага в работилницата на Йосиф, накрая като зрял мъж в разцвета на силите. „Исус пък преуспяваше в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците.”²⁷

Йосиф е бил наставник на Исус в човешкото. Всеки ден се е отнасял към Него с деликатна обич и се е грижел за Него с радостна самоотверженост. Това не е ли подходящ повод да приемем като учител по вътрешен живот този праведен мъж, този свят патриарх, у когото достига връх вярата от Стария завет? Вътрешният живот не е нищо друго освен постоянно и съкровено общуване с Христос – за да се оприличим на Него. А Йосиф би могъл да ни каже много за Исус. Затова не преставайте да го спохождате: „Идете при Йосифа”²⁸ – както гласи християнското предание в една фраза, взета от Стария завет.

Учител по вътрешен живот, трудолюбив работник, верен служител на Бог, пребиваващ в постоянна връзка с Исус – това е Йосиф. „Идете при Йосифа.” С примера на свети Йосиф християнинът научава какво е да принадлежиш на Бог и същевременно да бъдеш изцяло между хората, като освещаваш света. Общувайте с Йосиф - и ще се срещнете с Исус. Общувайте с Йосиф - и ще се срещнете с Мария, която изпълваше винаги с мир милата работилничка в Назарет.