Вътрешната борба

Всички християнски празници и особено днешният са празници на мира. Клонките със своята стара символика припомнят следната картина от книга Битие: „И почака още други седем дена, и пак пусна гълъба от ковчега. Гълъбът се върна привечер, и ето, той имаше в човката си пресен лист от маслина; и Ной позна, че водата е спаднала от земята”¹. Сега възпоменаваме, че съюза (завета,б.ред.) между Бог и Неговия народ е потвърден и установен в Христос, „защото Той е нашият мир”². В това чудно единство и резюмиране на старото и новото, което характеризира литургията на нашата свята Католическа църква, ние четем днес следните думи, изпълнени с дълбока радост: „Еврейските деца, носейки маслинови клонки, посрещнаха Господа, като възклицаваха: Осанна във висините!”³.

Този възглас към Исус Христос съживява спомена в нашата душа за приветствието при раждането Му във Витлеем. „И когато минаваше Той – разказва свети Лука – постилаха дрехите си по пътя. А когато наближаваше вече да превали Елеонската планина, цялото множество ученици, възрадвани, почнаха велегласно да славят Бога за всички чудеса, каквито бяха видели, като казваха: благословен Царят, Който иде в име Господне! Мир на небето и слава във висините!”⁴.

Мир на земята

„Мир на небето”. Обаче нека погледнем земята. Защо няма мир на земята? Наистина няма мир. Има само привиден мир – равновесие, дължащо се на страх и нетрайни споразумения. Няма мир и в Църквата, набраздена от разногласия, които раздират бялата дреха на Христовата невеста. Няма мир и в много сърца, които напразно се опитват да компенсират душевното безпокойство с непрекъснато суетене, с малките удоволствия от земното битие, които не засищат, понеже винаги оставят след себе си горчивия привкус на тъгата.

„Палмовите клонки – пише свети Августин – са символ на триумф, защото показват победата. Господ ще победи , умирайки на кръста. Под знака на кръста Той ще възтържествува над Дявола, княза на смъртта”⁵. Христос е нашият мир, защото Той победи. А победи, защото се пребори в трудната битка срещу наслоената лошотия в човешките сърца.

Христос – нашият мир, е също така и „Пътят”⁶. Ако искаме мир, трябва да вървим по стъпките Му. Мирът е последствие от войната, от борбата – от тази вътрешна, духовна борба, която всеки християнин трябва да води срещу всичко, което в живота му не идва от Бог: срещу горделивостта, чувствеността, егоизма, лекомислието, свидливото сърце. Безполезно е да търсим външен покой, щом съвестта не е спокойна, щом дълбоко в душата няма спокойствие, „защото от сърцето излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули”⁷.

Борбата като дълг към любовта и справедливостта

Но този начин на говорене не е ли вече остарял? Нима не е заменен с един обстоятелствен език, който със своята псевдонаучност прикрива нашето отстъпничество? Не съществува ли негласно споразумение, според което истинските блага са: парите, с които всичко се купува; мимолетната власт; хитрината, с която се задържаш на високия пост; човешката мъдрост, която се мисли за съвършена и че вече превъзхожда всичко свято?

Аз не съм, а и никога не съм бил песимист, защото благодарение на вярата знам, че Христос е победил окончателно и ни е дал като залог за Своята победа една заповед, която е същевременно и наш дълг – да се борим. Ние, християните, в отговор на Божията благодат доброволно сме приели едно задължение – да обичаме; то ни подбужда да се борим неотстъпно, понеже знаем, че сме слаби като другите хора. Но в същото време не можем да забравим, че ако запретнем ръкави, ще бъдем солта, светлината и квасът на света, ще бъдем радост за Бог.

Нашето разположение да бъдем упорити и настойчиви в този замисъл на Любовта освен това е и един вид дълг към справедливостта. И този дълг, касаещ всички вярващи, означава постоянна борба. Църковното предание говори за християните като за Христови воини, воини, които осигуряват спокойствие на другите, докато воюват непрекъснато със собствените си лоши наклонности. Понякога не желаем – било поради оскъдното чувство за свръхестественото, било поради едно устройващо ни неверие - да възприемаме земния живот като битка. Някои язвително намекват, че щом се смятаме за Христови воини, има опасност да употребим вярата при преследване на краткосрочни или групови цели. Този начин на мислене е едно тъжно и нелогично опростяване на нещата и често пъти е свързан със страха и нежеланието да се смути личното спокойствие.

Нищо не стои толкова далече от християнската вяра колкото фанатизмът, на чиято територия шестват какви ли не съдружия между светското и духовното. Опасността от фанатизъм отпада, ако разбираме борбата както Христос ни е научил – като битка със самия себе си, като непрестанно подновявано усилие да обичаме повече Бог, да премахнем егоизма и да служим на всички хора. Да се откажем от тази битка – каквито и да са оправданията ни, значи предварително да се признаем за победени, разгромени, за хора без вяра, с пропаднала душа, оплела се в жалка снизходителност.

Духовната битка пред лицето на Бог и на всички братя във вярата е необходимост за християнина, едно следствие от неговото звание. Така че не се ли бори някой, значи той предава Исус Христос и цялото Му мистично тяло, което е Църквата.

Непрестанна борба

Борбата на християнина е непрестанна, защото вътрешният живот е едно непрекъснато започване отново и отново, което възпрепятства в един момент да се възгордеем и да си въобразим, че сме вече съвършени. Неизбежно е да се сблъскаме по нашия път с много трудности; нямаше да сме създания от плът и кръв, ако не срещахме препятствия. Винаги някакви страсти ще ни дърпат надолу и винаги ще ни се налага да се браним от тези по-силни или по-слаби безумства.

Не би било никакво откритие, ако забележим в тялото и в душата жилото на горделивостта, на чувствеността, на завистта, на мързела, на желанието да властваме над другите. Това е стара болест, редовно установявана в нашия личен опит; но тя е и изходната точка и обичайната среда, където трябва да постигнем победа в съкровената надпревара към дома на Бог Отец. Свети Павел ни поучава: „Прочее, аз тичам не като след нещо неизвестно, удрям не като да бия въздух; но изнурявам и поробвам тялото си, да не би, като проповядвам на другите, сам негоден да стана”⁸.

Християнинът не бива да чака външни знаци или благоприятна вътрешна настройка, за да започне или продължи тази борба. Духовният живот не е въпрос на чувства, а на Божия благодат и на воля, с една дума: на любов. Всички ученици с готовност следваха Христос в деня на тържественото Му влизане в Йерусалим, ала почти всички Го изоставиха в часа на опозоряването Му на кръста.

За да обичаш истински, безусловно нужно е да си силен, предан, да имаш сърце, докрай затвърдено във вяра, надежда и любов. Само лековатия капризничейки и променя обекта на своите чувства, защото в действителност тук не става дума за обич, а за егоистични задоволения. Когато има любов, има лоялност, има способност за отдаване, за саможертва, за отказ от принадлежащото. И всред всичко това,въпреки мъките от вътрешните противоречия, се стига до щастието и радостта. Една радост, която никой не може да ни отнеме.

В тази надпревара към любовта не бива да се огорчаваме от паденията, дори да са сериозни, ако прибягваме към Бог в тайнството на покаянието съкрушено и с намерение да се поправим. Християнинът не е маняк, недопускащ и петънце върху своето небесно досие. Нашият Господ Исус Христос се разчувства от невинността и верността на Йоан, но също така се трогва и от разкаянието на Петър след неговото падение. Исус е наясно с нашата слабост и ни привлича към Себе си като по стръмен път ,който се изкачва малко по малко– Той иска да упорстваме в нашите усилия да се движим нагоре ден след ден. Той ни търси – както търсеше двамата ученици по пътя към Емаус, като ги срещна по пътя; както търсеше Тома, за да му покаже и да му даде да сложи пръст в отворените рани на ръцете и реброто. Исус Христос е постоянно в очакване да се обърнем към Него именно защото познава нашата слабост.

Вътрешната борба

„И тъй, принасяй страданията си като добър воин Исус Христов”⁹ – ни казва свети Павел. Християнският живот е като да си на пост, на война, на прекрасна война за мир. Тя по нищо не прилича на човешките бойни действия, произтичащи от разделението и много пъти от омразата между хората; войната на Божите деца срещу собствения им егоизъм се основава на единството и на любовта. „Защото, ако и да ходим в плът, не плътски воюваме. Оръжията на нашето воюване не са плътски, но с помощта Божия са силни да разрушават твърдини: с тях ние унищожаваме замисли, и всяко превъзнасяне, що въстава срещу познанието Божие”¹⁰. Това е неуморната схватка срещу горделивостта, срещу високомерието, които ни карат да правим зло, срещу надменните съждения.

Тази неделя, на Връбница нашият Господ започва седмицата, решаваща за нашето спасение. Нека оставим настрани повърхностните разсъждения и да се съсредоточим върху главното, върху наистина важното. Вижте – би трябвало да желаем да идем в рая. Ако ли не, нищо не си заслужава усилията. За да отидем в рая, е необходима вярност към Христовото учение. За да бъдем верни, е необходимо упорито да постоянстваме в борбата с препятствията, издигащи се по пътя към нашето вечно щастие.

Наясно съм, че заговорим ли за борба, веднага ни идва наум нашата слабост и предчувстваме грешките и паденията. Бог го има предвид. Няма начин да не вдигаме прах, щом вървим. Ние сме земни твари и имаме куп недостатъци. Аз бих казал, че е нужно винаги да ги имаме – те са мракът, който прави в нашата душа да изпъкват по-ярко Божията благодат и нашето старание да отговорим на Божието благоволение. И този контраст между светлина и тъмнина ще ни направи човечни, смирени, състрадателни и великодушни.

Нека не се заблуждаваме. Ако в нашия живот виждаме да има моменти на порив и победи, то трябва да добавим към сметката и обезсърчаване, и поражения. Такъв винаги е бил поклонническия път на християнина, дори на тези, които почитаме на олтарите. Сещате ли се за свети Петър, свети Августин, свети Франциск? Никога не са ми харесвали житията на светци, които къде от наивност, къде от невежество спрямо учението представят подвизите на светците, сякаш са били утвърдени в благодатта още в майчината утроба. Не. Реалните биографии на тези герои християни приличат на нашия живот: бореха се и побеждаваха, бореха се и претърпяваха поражения. Ала и тогава, съкрушени, отново подемаха борбата.

Да не ни изненадва, ако сравнително често търпим поражения; обикновено и почти винаги това се случва при маловажни неща, обаче ни наранява, сякаш нещата са от голямо значение. Щом има Божия любов, щом има смирение, щом има постоянство и упорство в нашата борба, тези поражения няма да имат особена тежест. Тъй като след тях ще дойдат победите - нашата слава пред Божия лик. Не ще има провали, ако се действа с почтени намерения и стремеж да се изпълнява Божията воля и винаги имайки предвид Неговата благодат и нашата нищожност.

Обаче в добавка ни дебне един силен враг, който се съпротивлява на нашето желание да следваме цялостно учението на Христос – горделивостта. Тя ни възпрепятства, когато след неуспехите и пораженията се опитваме да открием благотворната и милостива ръка на Господ. Тогава душата се изпълва със сумрак, с тъжна мрачина и започва да се мисли за изгубена. А въображението измисля несъществуващи препятствия, които биха изчезнали, ако ги погледнехме с поне малко смирение. В плен на горделивостта и въображението душата попада понякога в лабиринт от страдания. Но по тези кръстни пътища го няма Христос, защото там, където е Господ, царят мир и радост, дори душата да страда и да е обгърната от мрак.

Друг лукав враг на нашето освещаване е мисълта, че е нужно да водим тази вътрешна битка срещу извънредни препятствия, - като срещу дракони, бълващи огън. Това е друга проява на горделивостта. Ние искаме да се борим, ама да бъде показно – под звука на тромпети и плющене на знамена.

Трябва да си дадем сметка, че най-големият враг на скалата не са кирката или чукът, нито ударите на някое друго сечиво, колкото и да са силни, а водата. Тази обикновена вода, която капка по капка прониква в пукнатините на канарата, докато я разруши. Най-голямата опасност за християнина е да занемари борбата с незначителните противници, които лека-полека навлизат в душата и я правят мекушава, слаба и равнодушна, безчувствена към Божите призиви.

Да чуем Господ, Който ни казва: „Верният в най-малкото е верен и в многото, а несправедливият в най-малкото е несправедлив и в многото”¹¹. С което сякаш ни напомня: бори се всеки миг с тези наглед дребни нещица, които обаче са важни за Мен; бъди стриктен при изпълнението на дълга си; усмихвай се на този, който има нужда от усмивка, дори душата ти да страда; посвещавай без пазарлъци нужното време на молитвата; помагай на този, който те моли; действай справедливо, съобразявайки се с благодатта на любовта.

Тези и други подобни вълнения ще изпитваме всеки ден у себе си като мълчаливо подканяне да упражняваме свръхестествения спорт да побеждаваме самите себе си. Нека Божията светлина ни осветлява, за да разбираме Неговите забележки. Нека Той ни помага в борбата и да бъде редом до нас при победата; нека не ни изоставя в часа на паданията, защото само така ще можем да се изправим и да продължим борбата.

Не бива да прекратяваме битката. Господ иска да водим борбата все по-бодро, все по-надълбоко, все по-обхватно. Длъжни сме да надмогнем себе си, защото в това състезание единствената цел е да достигнем небесната слава. А не стигнем ли рая, напразно сме се старали.

Тайнствата на Божията благодат

Този, който иска да се бори, използва всички възможни средства. А тези средства не са се променили през двадесетте века християнство. Те са: молитва, умъртвление и често практикуване на тайнствата. Тъй като умъртвлението е също вид молитва – моление на сетивата – можем да опишем тези средства само с две думи: молитва и тайнства.

Бих искал да поговорим сега за тайнствата – този извор на Божия благодат, който е чудна проява на Божието милосърдие спрямо нас. Нека по-обстойно се спрем върху определението, което им дава катехизисът на свети Пий V: „определени осезаеми знаци, които пораждат благодатта и същевременно я разкриват – все едно че я представят пред очите ни”¹². Бог, нашият Господ, е безконечен, любовта Му е неизчерпаема, Неговата снизходителност и милост към нас нямат граници. И въпреки че ни дава Своята благодат по много други начини, Той установи съвсем ясно и свободно – както само Той можеше да го направи – тези седем действени знака, та хората да могат по траен, несложен и достъпен за всички способ да участват в заслугите на изкуплението.

Ако занемарим тайнствата, истинският християнски живот пропада. Обаче забелязваме, че има хора - особено в днешно време, които сякаш го забравят и дори започват да не зачитат този изкупителен поток на Христовата благодат. Болно ми е да говоря за тази язва на едно общество, което се нарича християнско. Но е необходимо, за да се утвърди в нашите души желанието с по-голяма любов и благодарност да прибягваме към тези извори на освещаването.

Някои хора без ни най-малко угризения решават да не бързат с кръщаването на новородените, като ги лишават – което е тежко посегателство срещу справедливостта и срещу любовта – от благодатта на вярата, от необятното богатство, което дава присъствието на Света Троица в душата, дошла на света опетнена от първородния грях. Те гледат да изопачат и същината на Миропомазването, в което традицията винаги единодушно е виждала укрепване на духовния живот, едно мълчаливо и плодотворно изливане на Свети Дух, та душата, утвърдена по този свръхестествен начин, да може да воюва – като Христов войн – в скритата битка срещу егоизма и сластолюбието.

Ако се загуби чувствителността към Божите неща, трудно може да се разбере тайнството на покаянието. Тайнството изповед не е човешки диалог, а беседа с Бог; то е съд на точна Божия справедливост, но преди всичко е един милосърден съд, с любящ Съдия: „Не искам Аз смъртта на грешника, но да се отвърне грешникът от пътя си и да бъде жив”¹³.

Наистина безкрайна е милостта на нашия Господ. Вижте колко внимателно се отнася към децата Си. Направи от брака свещен съюз – образ на единението на Христос със Своята Църква¹⁴, едно голямо тайнство, върху което се гради християнското семейство, което трябва да бъде - с Божията благодат – място на мир и съгласие, школа за святост. Родителите са сътрудници на Бог. Оттам се явява приятният дълг децата да почитат родителите си. Съвсем основателно четвъртата Божия заповед може да бъде наречена – писал съм го преди много години – най-сладкият завет от Десетте Божи заповеди. Ако в брака се живее свято – както Бог го иска, семейното огнище ще бъде един кът на мир, светлина и радост.

Нашият Бог Отец ни е дал възможността с тайнството свещенство някои вярващи - по ново и неизразимо вдъхновение от Свети Дух - да придобият незаличим знак в душата, който ги приобщава към Христос Свещеник, за да действат от името на Исус Христос, Глава на Своето мистично тяло¹⁵. С това свещеническо служение, което се различава от свещенството на вярващите по същество, а не по степен¹⁶, свещенослужителите могат да освещават Тялото и Кръвта на Христос, да поднасят на Бог Святата жертва, да опрощават греховете в покаятелната изповед и да поучават хората във всичко, що се отнася до Бог¹⁷.

Затова свещеникът трябва да бъде единствено Божи човек и да отхвърля мисълта да блестне в поприща, където християните нямат нужда от него. Свещеникът не е нито психолог, нито социолог, нито антрополог. Той е друг Христос, самият Христос, и работата му е да се грижи за душите на своите братя. Би било тъжно, ако свещеникът, основавайки се на светска наука, която би могъл да усвои само повърхностно, щом се е посветил на свещенството – си въобрази, че има правото да налага авторитетно мнението си по въпроси от догматичното и моралното богословие. Единственото, което той би сторил в такъв случай, е да прояви двойното си невежество – по отношение на светската наука и по отношение на богословието. Все пак повърхностното лустро на учен човек би могло да заблуди някои неподготвени читатели и слушатели.

Публичен факт е, че днес някои църковни дейци сякаш са склонни да изфабрикуват нова Църква, предавайки Христос, подменяйки една след друга духовните цели – в това число спасяването на душите – с конюнктурни. Ако не устоят на това изкушение, те ще престанат да изпълняват своето свещено служение, ще изгубят доверието и уважението на хората и ще причинят тежки опустошения вътре в Църквата. Освен това, като се намесват недопустимо в политическата свобода на християните и на другите хора, предизвикват съответно объркване в обществения живот и самите те стават опасни. Свещенството е тайнството на свръхестественото служение на събратята във вярата, а някои сякаш искат да го превърнат в земен инструмент на една нова тирания.

Но нека продължим с размишленията върху чудната реалност на тайнствата. При елеопомазването (елеосвещение,б.ред) на болните – както сега се нарича последното тайнство, присъстваме на една изпълнена с обич подготовка за пътуването, което ще приключи в дома на Отец. А със светото Причастие, едно тайнство на изключителната Божия щедрост – ако можем така да се изразим – Бог ни дарява Своята благодат. Самият Бог се дава на нас, самият Исус Христос, Който реално е винаги присъстващ в даровете – а не само по време на литургията – със Своето Тяло, със Своята Душа, със Своята Кръв и Своята Божественост.

Често си мисля за отговорността, която се пада на свещениците, да предоставят на всички християни Божията щедрост в тайнствата. Божията благодат оказва помощ на всяка душа; всяко създание има нужда да му се помогне конкретно, лично. Не бива душите да се разглеждат накуп! Недопустимо е да се обижда човешкото достойнство и достойнството на Божий синове и дъщери, като не се обръща внимание на всеки поотделно със смирението на човек, който съзнава, че е инструмент за предаване на Христовата любов. Всяка душа е едно чудно съкровище; всеки човек е уникален и незаменим. Всеки струва всичката кръв на Христос.

Говорихме за борба. А борбата изисква тренировки, подходяща диета, бърза медицинска помощ в случай на заболяване, на контузия, на рани. Тайнствата – главната терапия на Църквата – са винаги от полза. Когато човек се откаже доброволно от тях, не може да стори и крачка подир Исус Христос. Те са ни нужни като дишането, като движението на кръвта в тялото, като светлината, за да преценяваме във всеки момент какво Господ иска от нас.

Аскетизмът на християнина изисква мъжество, а това мъжество е в ръцете на Твореца. Ние сме тъмнината, а Той – най-блестящо сияние; ние сме болестта, а Той – крепкото здраве; ние сме бедността, а Той – безкрайно богатство; ние сме слабостта, а Той ни подкрепя, „защото Ти си Бог на моята сила”¹⁸. Нищо на земята не е способно да създаде пречки пред горещо желание на Христа да пролее Своята изкупителна кръв. Но човешката нищета може да замъгли погледа и очите ни да не забележат Божието величие. Оттам идва отговорността на всички вярващи и особено на тези, които имат задачата да ръководят – т.е. да служат – духовно на Божия народ, да не заприщват изворите на благодатта, да не се срамуват от Христовия кръст.

Отговорността на пастирите

В Божията църква постоянният стремеж да бъдем все повече верни на учението на Христос е задължение за всички. Никой не е изключен. Ако самите пастири не се стремят да придобият чувствителна съвест, ако не зачитат добросъвестно догмата и морала – съставляващи съкровищницата на вярата и нашето общо наследство – пророческите думи на Йезекиил биха станали действителност: „Сине човешки! изречи пророчество против Израилевите пастири, изречи пророчество и кажи на тях, на пастирите: тъй казва Господ Бог: горко на Израилевите пастири, които пасоха сами себе си! Нали стадото пастирите трябва да пасат? Вие ядохте тлъстина и се обличахте с вълна... Слабите не подкрепяхте, болна овца не лекувахте, ранена не превързвахте, прокудена не връщахте и изгубена не дирехте, а ги управлявахте с насилие и жестокост”¹⁹.

Това са тежки упреци, но по-тежко е оскърблението, нанасяно на Бог, когато онзи, получил задачата да се грижи за духовното благо на всички, съсипва душите, като ги лишава от чистата вода на кръщението – което обновява душата; лишава ги от благовонния елей на миропомазването – което укрепва душата; от съда – който опрощава, и от храната – която дава вечен живот.

Кога би могло да се случи подобно нещо? Когато се пренебрегне тази мирна война. А онзи, който не се бори, се подлага на опасността да робува на зависимостите, които умеят да оковават човешките сърца: робуването на чисто човешкото виждане; робуването на жаждата за власт и краткотрайната слава; робуването на тщеславието; робуването на парите; робуването на чувствеността...

Ако се сблъскате с пастири, недостойни да носят това название – защото Бог може да позволи такова изпитание – не се скандализирайте. Христос обеща на Своята Църква безотказна и безпогрешна подкрепа, но не гарантира за верността на хората, които я образуват. Хората няма да останат без Божията благодат – изобилна и щедра, ако от своя страна вършат малкото, което Бог иска от тях: да бдят и внимателно да отстраняват – с Божията помощ – препятствията по своя път към светостта. Ако няма борба, дори този, който изглежда да е високо горе, може да се окаже много ниско в очите на Бог. „Зная твоите дела, твоето поведение, носиш име, че си жив, а си мъртъв. Буден бъди и укрепявай останалото, което е на умиране; защото не намерих делата ти съвършени пред Моя Бог. Помни, прочее, как си приел и чул, и пази, и се покай”²⁰.

Това са поучения на свети Йоан апостол през първи век, отправени към пастирите на Църквата в град Сарди. Така че намаляването на чувството за отговорност у някои пастири не е ново явление – то се е появило още в апостолските времена, през този същия век, през който нашият Господ Исус Христос е живял на земята. Така че никой не може да бъде сигурен къде се намира, ако престане да се бори със себе си. Никой не може сам да се спаси. Всички ние в Църквата се нуждаем от тези конкретни средства, които да ни укрепват: смирението, което ни предразполага да приемаме чуждата помощ и съвети; умъртвленията, които укротяват сърцето, та в него да се възцари Христос; изучаването на вярното и неизменно учение, което ни помага да съхраним у себе си вярата и да я разпространяваме.

Днес и вчера

На литургията за Връбница християните пеят: „Повдигнете, порти, горнището си, повдигнете се, вечни порти, за да влезе Царят на славата”²¹. Онзи, който се е затворил в замъка на своя егоизъм, няма да слезе на бойното поле. Обаче ако вдигне крепостните врати и позволи на Царя на мира да влезе, ще излезе заедно с Него да воюва срещу всичката низост, която замъглява погледа и прави съвестта безчувствена.

Повдигнете вечните порти (горнището си). Този призив към борба не е нещо ново за християнството. Това е една вечна истина – без борба няма победа, а без победа няма да имаш мир. Без мир човешката радост би била само радост привидна, фалшива, безплодна; радост, която не води до подпомагане на хората, нито до дела на братолюбие и справедливост, на прошка и милосърдие, нито до служене на Бог.

В днешно време при клира и миряните в Църквата, при пастирите горе и долу в йерархията й се създава впечатление, че мнозина са се отказали от борбата – от личната борба срещу собствените слабости, за да се предадат изцяло на слугинаж, който унижава душата. Тази опасност ще дебне винаги всички християни.

Заради това е нужно настойчиво да се молим на Света Троица да бъде милостива към всички. Когато говоря по тези въпроси, треперя при споменаването на Божия съд. Обръщам се към Неговото милосърдие, към Неговото състрадание, та да не гледа на нашите грехове, а на заслугите на Христос и тези на Неговата свята майка, която е и наша майка, на тези на свети Йосиф, който Му беше като баща, на заслугите на всички светци.

Християнинът може да бъде сигурен – ако иска да се бори, Бог ще го хване с дясната Си ръка, както се чете в днешната празнична литургия. Исус, Който влиза в Йерусалим, възседнал просто осле, Цар на мира, ни казва: „Царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят”²². Тази сила не се проявява като насилие над другите. Тя представлява твърдост - да се преборват личните слабости и недъзи; мъжество – да не се замазва собствената невярност; смелост – да изповядваш вярата си дори когато обстановката е враждебна.

И днес както вчера от християнина се очаква да прояви героизъм. Героизъм в големи битки – ако е необходимо. Героизъм – и това вече е обичайното – в дребните стълкновения на всекидневието. Когато човек се бори постоянно и с любов - колкото и наглед борбата да е незначителна, Господ е винаги до Своите деца като любящ пастир: „Моите овци Аз ще паса и ще ги отморявам, казва Господ Бог. Изгубената ще намеря и прокудената ще възвърна, ранена ще превържа и болна ще укрепя... И те ще бъдат безопасни на земята си, и ще познаят, че Аз съм Господ, кога скъсам връзките на ярема им и ги освободя от ръцете на техните потисници”²³.