Обръщането на Божите деца

Влязохме в периода на Великите пости – време за покаяние, за пречистване, за обръщане (към Бога,б.ред.). Което не е никак лесно. Християнството чертае нелек път – не е достатъчно да ходиш на черква и така да минават годините. В нашия живот, в живота на християнина първоначалното обръщане – този уникален момент, помнен от всеки, когато недвусмислено разбираме какво точно очаква Господ от нас – е важно; обаче още по-важни, но и по-трудни са последващите обръщания. А за да подпомогнем действието на Божията благодат при следващите обръщания, е нужно да поддържаме духа си млад, да призоваваме Господ, да умеем да слушаме, да сме забелязали своите грешки и да молим за прошка.

„Ще повика към Мене, и ще го чуя”¹ – четем в литургийника за тази неделя. Това казва Господ. Забележете тази чудна загриженост на Бог спрямо нас- Той е винаги готов да ни чуе, във всеки момент е разположен да се вслуша в гласа на човека; по всяко време Той ни слуша – но сега още по-внимателно, защото сърцето ни е благоразположено, решено да се пречисти – и няма да подмине молбата на едно „сърце съкрушено и смирено”².

Господ ни слуша, за да се намеси - да влезе в живота ни, да ни избави от злото и да ни изпълни с блага: „ще го избавя и ще го прославя”³ – казва Той за човека. Следователно му дава надежда за слава (изгубена с греха,б.ред.). В това вече е налично, както и в други случай , началото на едно вътрешно вълнение, каквото е духовният живот. Очакването на това прославяне укрепва вярата ни и подбужда нашата любов. По този начин трите богословски добродетели - божествени добродетели, които ни уподобяват с Бог Отец, стават действени.

Нима има по-добър начин да започнем Великите пости? Нека обновим вярата, надеждата и любовта. В тях е изворът на покаятелния дух, на желанието за пречистване. Постите не са само повод да засилим външните прояви на умъртвление. Ако си мислим, че е само това, значи ни се изплъзва дълбокият смисъл на християнския живот, тъй като тези външни проявления са – повтарям – плод на вярата, надеждата и любовта.

Рискованата безопасност на християнина

„Който живее под покрива на Всевишния, той обитава под сянката на Всемогъщия”⁴ –живеенето с Бога - в това се състои рискованата сигурност на християнина. Трябва да бъдем убедени, че Бог ни чува, че постоянно изслушва нашите нужди– така сърцето ни ще се изпълни с мир. Ала животът с Бог несъмнено е съпътстван от риск – Господ не се задоволява с половинчати работи, иска ни целите. И да сме по-близо до Него, означава да сме готови за ново обръщане, за ново преобразяване, означава по-внимателно да се вслушваме в Неговите вдъхновения, в светите намерения, които Той поражда в нашата душа, и да ги претворяваме на дело.

Безспорно след първото ни съзнателно решение да живеем в пълнота учението на Христос, ние много сме напреднали по пътя на вярното следване на Неговото слово. Обаче не е ли вярно, че ни чакат още много неща за поправяне? Не е ли вярно, че у нас има основно много горделивост? Значи несъмнено ни е нужна нова промяна, по-пълна преданост, по-дълбоко смирение, така че с намаляването на нашия егоизъм у нас да расте Христос, защото „Той трябва да расте, пък аз да се смалявам”⁵.

Не можем да тъпчем на едно място. Необходимо е да вървим напред към целта, която сочи свети Павел: „и вече не аз живея, а Христос живее в мене”⁶. Т.е. нашата амбиция – висока и благородна, е да се уподобим на Христос, да станем свети. Понеже няма друг път, щом човек иска да върви в съгласие с Божия живот, освен този, който Бог при кръщението е посял в нашите души. Напредването е напредък в светостта; отстъплението е отказване от развитие на християнския живот. Защото огънят на Божията любов изисква да бъде постоянно подхранван, да се разгаря всеки ден, да пуска дълбоки корени в душата. А огън може да се поддържа само ако непрекъснато хвърляме в него все нови неща. Което значи, че ако не се разгаря, той е на път да угасне.

Припомнете си думите на свети Августин: „Ако кажеш стига, ти си загубен. Стреми се винаги към по-голямото, винаги върви, винаги напредвай. Не стой на едно място, не отстъпвай, не се отклонявай”⁷.

Днес Великите пости поставят пред нас тези основни въпроси: напредвам ли във верността си към Христос? Напредвам ли в стремежа си към святост? Напредвам ли в апостолската щедрост в моя всекидневен живот, в обичайната работа сред колегите ми?

Нека всеки безгласно отговори на тези въпроси. И ще си даде сметка, че е нужно ново преобразяване, та Христос да живее в нас, та образът Му ясно да се отразява в нашето поведение.

„Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и Ме следва”⁸. Това отново ни го казва Христос – като на ухо, доверително: носи кръста си всеки ден. ”Не само по време на гонения – пише свети Йероним – или когато се представи възможност за мъченичество, а при всяка ситуация, във всяко дело, във всяка мисъл, във всяка дума нека се отречем от онова, което сме били преди, и да изповядаме това, което сме сега, след като сме се преродили в Христос”⁹.

Тези разсъждения в действителност не са нещо повече от ехо на казаното от апостол Павел: „Вие бяхте някога в тъмнина, а сега сте светлина в Господа; постъпвайте като чеда на светлината, защото плодът на Духа се състои във всяка доброта, правда и истина – и изпитвайте, що е благоугодно Богу”¹⁰.

Обръщането е въпрос на миг; освещаването е дело за през целия живот. Божественото семе на любовта, което Бог е посял в нашите души, иска да расте, да се проявява в дела, да дава плодове, които във всеки момент да бъдат благоугодни на Господа. Затова е крайно необходимо да бъдем готови да започнем отново, пак да открием – при новите обстоятелства в нашия живот – светлината, подтика на първото обръщане. Заради това трябва да се подготвим със задълбочен изпит на съвестта, просейки помощ от Господ, та по-добре да Го опознаем и по-добре да опознаем самите себе си. Няма друг път, щом искаме ново обръщане.

Подходящо време

„Ние ви молим, да не приемате напразно благодатта Божия”¹¹. Понеже Божията благодат може да изпълни душите ни през тези Велики пости, стига да не сме затворили вратите на сърцето си. Трябва да сме благоразположени, да имаме наистина желание за обръщане, да не си играем с благодатта на Господ.

Не обичам да говоря за страх, тъй като движещата сила за християнина е Божията любов, която се прояви в Христос и ни учи да обичаме всички хора и цялото творение. Но трябва да си говорим за отговорност, за сериозно отношение. „Недейте се лъга: Бог поругаван не бива”¹² – ни предупреждава апостол Павел.

Трябва да вземем решение. Не е редно да живеем, държейки запалени две свещи, с които се запасява - според народната ни поговорка – всеки човек: една за свети Михаил и една за дявола. Трябва да изгасим свещта за дявола. Целият ни живот трябва да гори и изгори в служба на Господ. Ако нашият стремеж към святост е искрен, ако имаме смирението да се оставим в ръцете на Бог – всичко ще върви добре. Защото Той е винаги склонен – особено по това време - да ни дари Своята благодат, благодат за ново обръщане, за обновяване на нашия християнски живот.

Не бива да смятаме тези Велики пости само като който и да е период от време, като циклично повторение в литургичната година. Това е един уникален момент, това е време на Божия помощ, която трябва да приемем. Исус минава край нас и очаква от нас - и то днес, сега - една голяма промяна.

„Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение!”¹³. Отново се чува подвикването на Добрия пастир, гальовното: „нарекох те по името ти”¹⁴. Той призовава всекиго с името му, с това име, което използват само хората, които ни обичат. Няма думи, с които да изразим нежността на Исус към нас.

Нека заедно се замислим върху тази чудна Божия любов – Господ идва насреща ни, Той ни чака, застанал край пътя, за да не би случайно да Го подминем. И се обръща лично към всеки от нас, говори ни за нашите проблеми, които са и Негови, като кара съвестта ни да се разкайва, да ставаме по-щедри и разпалва в душите ни жаждата да бъдем предани, да можем да се наречем Негови ученици. Достатъчно ни е да чуем тези съкровени покани на благодатта, които звучат като нежен упрек, за да си дадем сметка, че Той не ни е забравял през цялото време, докато ние сме се отвръщали от Него. Христос ни обича с неизчерпаемата любов, изпълваща Неговото Божие сърце.

Вижте колко е настоятелен: „в благоприятно време те чух и в ден на спасение ти помогнах”¹⁵. При положение, че Той ти обещава славата, Своята любов, която ти дарява във време благоприятно, и те призовава.А ти какво даваш на Господ? Ти как ще отговориш?Аз как ще отговоря на тази Исусова любов, която срещаме всеки ден?

„Ето сега ден на спасение” – ето го тук, пред нас, този ден на спасение. Гласът на Добрия пастир стига до нас: „нарекох те по името ти”. Трябва да отговорим – на любов с любов се отплаща – с думите: „ето ме! Ти ме вика”¹⁶. И съм решен дните на Великите пости да не отминат без да оставят следа– както минава водата върху камъните. Ще се оставя да бъда изпълнен от Него и преобразен; ще се променя, ще се обърна отново към Господ и ще Го заобичам така, както Той иска да бъде обичан.

„Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце,и с всичката си душа, и с всичкия си разум”¹⁷. Какво остава от твоето сърце – коментира свети Августин – та да можеш да обичаш себе си? Какво остава от душата ти, какво от разума ти? „С всичкото”? – казва Той. (Този) „Който те създаде, иска всичко от теб”¹⁸.

След тази изповед в любов трябва да се държим като хора, влюбени в Бог. „Във всичко се препоръчваме за служители Божии”¹⁹. Ако отдадеш себе си както Той иска, действието на благодатта ще се прояви в твоето професионално поведение, в работата, в стремежа да вършиш божествено човешките неща – независимо малки или големи, понеже вследствие на Любовта всички те придобиват ново измерение.

Обаче по време на Великите пости не бива да забравяме, че не е лесно да бъдем Божи служители. Нека прочетем още от текста на свети Павел, който тази неделя е сред литургичните четива, за да си припомним трудностите: „Служители Божии – пише апостолът – с голямо постоянство, в скърби, в нужди, в утеснение, при рани, в тъмници, в скитания, в трудове, в бдения, в пости, с чистота, със знание, с дълготърпение, с благост, с Дух Светий, с нелицемерна любов, със слово на истина, със сила Божия”²⁰.

Във всевъзможните моменти от живота ни и във всички ситуации трябва да се държим като Божи служители, знаейки, че Господ е с нас, че сме Негови деца. Нужно е да си даваме сметка за това Божие начало, втъкано в живота ни, и да постъпваме както подобава.

Тези думи на Апостола трябва да ви изпълнят с радост, защото са своего рода обявяване за свято на вашето призвание на обикновени християни, живеещи в света, имащи същите стремежи, трудности и радости като другите хора, споделящи същото битие. Това е Божи път. Господ иска от вас само едно - във всеки момент да действате като Негови деца и служители.

Така обичайните житейски обстоятелства стават Божи път, ако наистина се обърнем, ако се посветим на Бог. Словата на свети Павел са силни. Той предрича на християнина труден, несигурен и постоянно напрегнат живот. Как само бе изкривено християнството, когато решиха да пренаправят от него един лесен път! Обаче също ще бъде изкривяване на истината, ако си мислим, че задълбоченият и сериозен християнски живот, който добре познава всички трудности на човешкото съществуване, ще бъде един тъжен живот, изпълнен с притеснения или страхове.

Християнинът е реалист. Реализмът му е свръхестествен и човешки. Той си дава сметка за всички превратности на живота: болката и радостта, личното и чуждото страдание, увереността и съмнението, щедростта и склонността към егоизъм. Християнинът знае всичко и преодолява всичко, изпълнен с човешка непреклонност и със силата, която получава от Бог.

Изкушенията на Христос

Великите пости ни напомнят 40-те дни, които Христос прекара в пустинята като подготовка за годините на проповядване, които ще достигнат своя връх на Кръста и в славата на Възкресението. Това са четиридесет дни на молитва и покаяние, в чийто края се развива сцената, която днешното Евангелие на литургията предлага на вниманието ни – изкушенията на Христос²¹.

Това е сцена, пълна с мистерия, която човек напразно се опитва да разбере - Бог се подлага на изкушение, позволява на Лукавия да Го изпитва. Не можем да я разберем, но можем да размишляваме върху нея, молейки Господ да ни открие поуката, която съдържа.

Исус Христос е изкушаван. Традиционното обяснение е, че нашият Господ е поискал да бъде подложен на изкушения, за да ни даде пример във всичко. Това е така, защото Христос е съвършен човек, подобен на нас във всичко с изключение на греха²². След четиридесет дни пости с единствена храна – може би – треви и корени и малко вода Исус усеща като всяко създание глад, истински глад. Но когато дяволът Му предлага да превърне камъните в хлябове, нашият Господ не само че отхвърля храната, която иска Неговото тяло, но и отблъсква едно по-голямо изкушение: да употреби Божията мощ, за да реши един - ако може така да се каже - личен проблем.

Това несъмнено сте го забелязали в Евангелията – Исус не прави чудеса в Своя полза. Превръща водата във вино за младоженците в Кана²³; умножава хлябовете и рибите, за да нахрани изгладнелите хора²⁴. Докато Той е изкарвал дълги години хляба си с труд. А по-късно, в годините на странстванията из израелските земи, живее с помощта на тези, които Го следват²⁵.

Свети Йоан разказва как след дълъг път Исус стига до кладенеца край Сихар и праща учениците Си да отидат до града и да купят храна. Когато идва една жена самарянка, Той я моли за вода, понеже няма с какво да си гребне²⁶. Тялото Му е изморено от дългия път и отпаднало; друг път Той възстановява силите си, като спи²⁷. Какво великодушие от страна на нашия Господ, Който се снизява, Който изцяло приема човешката природа, а не си служи със Своята Божествена мощ, за да избяга от трудностите или от полагането на усилия. А това ни учи да бъдем силни, да обичаме труда, да признаваме, че е достойно от човешка и Божия гледна точка да се радваме на резултатите от себеотдаването.

При второто изкушение, когато дяволът Му предлага да се хвърли от покрива на храма, Исус отново отхвърля да си послужи със Своята божествена власт. Христос не търси мимолетна слава, пищна поява, Той не иска да играе в човешкия фарс, опитващ да употреби Бог като средство за личното си въздигане. Исус Христос иска да изпълни волята на Своя Отец, без да изпреварва хода на времето, без да изтегля напред часа на чудесата, а като извървява крачка по крачка суровия път на хората – обичния Кръстен път.

Нещо подобно виждаме и при третото изкушение – предлагат Му се царства, власт и слава. Изкусителят претендира да заеме, задоволявайки чисто човешки амбиции, мястото, полагащо се само на Бог – той обещава лесен живот на онзи, който му се поклони, който се поклони пред идолите. Нашият Господ възвръща обожаването към неговата истинска и единствена цел – Бог, и отново изразява волята си да служи: „Махни се от Мене, сатана! защото писано е: „Господу, Богу твоему, ще се поклониш и Нему едному ще служиш”²⁸.

Нека се поучим от това поведение на Исус. В своя земен живот Той дори не пожела славата, която Му се полага; независимо че имаше пълното право да бъде почитан като Бог, Той прие образ на човек, на раб²⁹. Така християнинът научава, че цялата слава принадлежи на Бог и че не може да използва известността и величието на Евангелието като инструмент за постигане на човешки амбиции и интереси.

Нека се поучим от Исус. Като се възпротивява на всякаква човешка слава, Неговото поведение е в пълно съответствие с величието на уникалната Му мисия – възлюбеният Син на Отец взима човешка плът, за да спаси хората. Това е мисия, която любовта на Отец е обгърнала с преизобилна нежна грижовност: „Син Мой си Ти; Аз днес Те родих; искай от Мене, и ще Ти дам народите за Твое наследие”³⁰.

Християнинът, който – следвайки Христос – живее в това състояние на безусловно обожаване на Отец, също чува от Господ слова, пълни с нежна загриженост: „Защото той Ме възлюби, ще го избавя; ще го защитя, защото позна името Ми”³¹.

Исус казва „Не!” на дявола, на принца на мрака. И веднага се появява светлина. „Тогава дяволът Го остави, и ето, Ангели дойдоха и Му служеха”³². Исус издържа изпитанието. И това действително е изпитание, понеже – както пише свети Амвросий – „Той не действаше като Бог, използвайки мощта Си (че то тогава за какво щеше да ни служи примерът Му), а използва - като човек – възможностите, с които разполагат и хората”³³.

Демонът цитира Стария завет с нечисти намерения: „(Господ) ще заповяда на Ангелите Си за тебе, да те опазят във всички твои пътища”³⁴. Ала Исус, като се отказва да изкуши Своя Отец, възвръща истинския смисъл на тези библейски думи. И като награда за Неговата вярност – когато му идва времето – вестоносците на Бог Отец идват, за да Му служат.

Заслужава да обърнем внимание на метода, който Сатаната използва спрямо нашия Господ Исус Христос – той се позовава на текстове от свещените книги, изопачавайки богохулно техния смисъл. Исус не се оставя да бъде измамен. Словото, станало плът, познава много добре Словото Божие, написано за спасение на хората, а не за тяхно объркване и осъждане. В заключение можем да кажем, че този, който е свързан с Исус Христос чрез любовта, никога няма да се остави да бъде заблуден от лукави манипулации на Светото писание. Той знае, че обичайно дело на дявола е да пробва да обърка християнската съвест, употребявайки лъжовно думите, използвани от Вечната мъдрост, като се опитва да обърне светлината в мрак.

Нека се спрем за малко върху участието на ангелите в живота на Исус, тъй като така ще разберем по-добре ролята им – мисията на ангелите – в живота на всеки от нас. Християнската традиция описва ангелите пазители като верни приятели, придадени от Бог до всеки човек, за да го съпровождат по жизнения път. И затова Църквата ни приканва да общуваме с тях и при нужда да се обръщаме към тях.

Като ни кара да размишляваме върху тези епизоди от живота на Христос, Църквата ни напомня, че и по време на Великите пости – когато осъзнаваме, че сме грешници пълни със слабости, нуждаещи се от пречистване – има място за радост. Понеже Великите пости са също така и време на утвърждаване и духовна радост. Ние трябва да се изпълним с твърдост, защото благодатта на Господ няма да ни липсва, защото Бог ще бъде до нас и ще изпрати ангелите Си да бъдат наши другари и благоразумни съветници по дългия път, сътрудници в нашите начинания. „Ще те понесат на ръце, да се не спънеш о камък с ногата си”³⁵.

Трябва да умеем да общуваме с ангелите. Да се обърнем към тях сега, да кажем на своя ангел пазител, че духовните води на Великите пости не са се оттекли през душата ни, а са проникнали надълбоко, понеже сърцето ни е съкрушено. Нека ги помолим да поднесат на Господ тази добра воля, която благодатта е направила да израсне от нашата окаяност – все едно лилия, появила се на торище. „Свети ангели, пазители наши, защитавайте ни в битката, за да не погинем на Страшния съд”³⁶.

Божи деца

Как може да се обясни тази доверчива молитва, тази увереност, че ще бъдем предпазени в битката? Това убеждение се корени в едно обстоятелство, от което безкрайно се възхищавам – ние сме Божи деца. Господ, Който през тези Велики пости желае да се обърнем, не е тираничен властник, нито суров и безмилостен съдия. Той е наш Отец. Говори ни за нашите грехове, за нашите слабости, за липсата на великодушие у нас, ала това е, за да се избавим от тях, за да ни дарува Своето приятелство и Своята любов. Съзнанието, че сме Божи деца, носи радост на нашето обръщане, казва ни, че по този път се връщаме към дома на Отец.

Това, че сме Божи деца, е в основата на духовността на Опус Деи. Всички хора са Божи чеда. Но едно дете може да се отнася към баща си по много начини. Трябва да се стараем да бъдем синове, които си дават сметка, че Господ, обичайки ни като деца, ни е дал да живеем в Неговия дом, посред света. Присъединил ни е към Своето семейство, направил е Своето наше и нашето – Свое, внушил ни е такава близост и доверие към Себе си, които ни карат да просим – подобно на малките деца – и невъзможни неща.

Едно Божие дете се отнася към Господ като към Баща. Неговото отношение не се свежда до сервилни обноски или до формална вежливост, а е преизпълнено с искреност и доверие. Бог не се възмущава от хората. Бог не се отегчава от нашата невярност. Нашият Небесен отец прощава всяка обида, когато детето отново се обърне към Него, когато се разкае и помоли за прошка. Нашият Господ е до такава степен Баща, че предварва нашите желания да бъдем опростени и тръгва пръв към нас, разтваряйки обятия със Своята благодат.

Вярвайте ми– аз нищо не си измислям. Припомнете си притчата, която Божият син ни разказа за да разберем любовта на Отец, Който е на небесата – притчата за Блудния син³⁷.

„И когато беше още далеч, – казва Писанието – видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува”³⁸. Това са думите в свещената книга: „и го обцелува”, удуши го с целувки. Нима може да се каже по по-човешки начин? Нима може да се изобрази по-нагледно бащинската любов на Бог към хората?

Не можем да останем неми пред Бог, Който тича към нас. Да Му кажем заедно със свети Павел: „Авва, Отче!”³⁹, Отче, Отче мой, защото макар и да е Творецът на света, за Него няма значение, че не Го назоваваме с гръмки титли, нито пък обръща внимание, че не отдаваме дължимата Му за властта почит. Той иска да Го наричаме Отче и да се наслаждаваме на тази дума, изпълвайки душата си с радост.

Човешкият живот е донякъде едно постоянно връщане към дома на нашия Отец. Едно връщане посредством разкаянието – това обръщане на сърцето, което предполага желание да се променим, твърда решимост да подобрим живота си, което впоследствие се проявява в дела на жертвоготовност и себеотдаване. Едно връщане към дома на нашия Отец посредством тайнството на опрощението, при което с изповядването на греховете се обличаме в Христос и така ставаме Негови братя, членове на Божието семейство.

Бог ни чака като бащата от притчата - с отворени обятия, въпреки че не го заслужаваме. Няма значение колко голям е нашия дълг пред Него. Както в случая с Блудния син за нас е достатъчно само да оставим да говори сърцето ни, да затъгуваме за дома на нашия Отец, да се възхитим и възрадваме от дара, който Бог ни прави – да можем да се наречем и наистина да бъдем Негови деца въпреки липсата на ответни жестове от наша страна.

Какви странна способност има човек - бързо да забравя най-невероятните чудеса и да привиква към тайните на вярата. Нека сега, по време на Великите пости, отново обърнем внимание на това, че християнинът не може да бъде повърхностен. Бидейки погълнат от своята обичайна работа сред другите хора, нему подобни, винаги зает, угрижен и напрегнат, християнинът трябва същевременно да пребъдва напълно потопен в Бог, понеже е Божие дете.

Обстоятелството, че сме Божи деца, е една радостна истина, една утешителна тайна. Божието осиновение изпълва духовния ни живот, тъй като ни учи да общуваме, да опознаваме и да обичаме нашия Небесен отец. И по този начин препълва с надежда нашата вътрешна борба и ни предава благодушната доверчивост на малките деца. Дори нещо повече – тъкмо защото сме синове на Бог, това ни кара и да съзерцаваме с любов и възхита творенията, излезли изпод ръцете на Бог Отец Творец. И така се превръщаме в съзерцателни души сред галопиращия свят, като едновременно обичаме света.

По време на Великите пости литургията ни припомня последствията от греха на Адам върху живота на хората. Адам не пожела да бъде добър Божи син и се разбунтува. Но също така постоянно долавяме ехото на тази felix culpa – щастлива вина, която цялата Църква ще възпее радостно в навечерието на неделята на Възкресението⁴⁰.

Бог Отец, когато се изпълни времето, прати на света Своя Единороден син, за да възстанови мира, та като откупи човека от греха, „да получим осиновението”⁴¹, да бъдем провъзгласени за синове Божи, освободени от игото на греха, способни да участваме във вътре божественият живот на Света Троица. И така се даде възможност този нов човек, тази нова присадка на Божите деца⁴² да освободи от безпорядъка цялото творение, възстаноявайки всичко в Христа⁴³, Който ги примири с Бога⁴⁴.

И така, време е за покаяние. Но както видяхме, това не е някаква неприятна повинност. Трябва да изживеем Великите пости с духа на осиновението, който ни предаде Христос и който тупти в душата ни⁴⁵. Господ ни зове да се приближим до Него с желанието да бъдем като Него: „Подражавайте Богу, като чеда възлюбени”⁴⁶, сътрудничейки смирено, но ревностно в Божия план да се слепи счупеното, да се спаси изгубеното, да се въведе ред там, където царуваше безредие на греховния човек, да се изведе на правилния път заблудения, да се възстанови божествената хармония в творението.

Литургията за Великите пости добива от понякога драматично звучене - когато размишляваме какво е за човек да се отдръпне от Бог. Но с тази мисъл нещата не приключват. Последната дума я има Бог и това е думата на Неговата спасяваща и милосърдна любов, следователно дума за нашето Божие осиновение. Затова днес ви казвам със свети Йоан: „Вижте, каква любов ни е дал Отец – да се наречем чеда Божии и сме”⁴⁷. Деца Божи, братя на Словото, станало плът, на Онзи, за Когото бе казано: „В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците”⁴⁸. Чеда на Светлината, братя на Светлината – това сме ние, носители на единствения пламък, който може да възпламени човешките сърца.

Сега аз свършвам и литургията продължава. Нека всеки от нас си помисли какво Господ иска от него, какви намерения и решения иска да насърчи у него Божията благодат. А когато забележим тези свръхестествени и човешки изисквания за себеотдаване и борба - да си припомним, че Исус Христос е нашият пример. И че Исус, бидейки Бог, позволи да Го изкушават, та ние да се изпълним с кураж и да бъдем убедени в победата. Защото Той не губи битки и ние ако сме съединени с Него, никога не ще бъдем победени. А ще можем да се наречем и на дело да бъдем победители, добри Божи деца.

Нека сме доволни. От моя страна, аз съм доволен. Не би трябвало да го бъда, ако подложа на преценка живота си, ако направя изпит на съвестта си – както го изисква литургичното време на Великите пости. Но съм доволен, понеже виждам, че Господ отново ме търси, че Господ продължава да бъде мой Отец. Сигурен съм, че вие и аз утвърдени със светлината и помощта на благодатта –ще съумеем да решим каквото има за горене да изгорим, каквото има за изкореняване да изкореним, каквото има за даване да дадем.

Задачата не е лесна, но имаме ясна линия за следване, имаме, реалност, от която не бива, а и не можем да се абстрахираме – ние сме обичани от Бог. Да оставим Свети Дух да действа в нас и да ни пречисти, за да можем да прегърнем Божия Син на кръста и после да възкръснем с Него, понеже радостта от Възкресението е вкоренена в Кръста.

Дево Марийо, майко наша, Помощница на християните, Убежище на грешниците, застъпи се пред Сина си, та да ни изпрати Свети Дух, Който пробужда в нашите сърца решението да вървим с твърда и решителна стъпка, чувайки дълбоко в душата си призива, изпълнил с мир мъченичеството на един от първите християни: „Ела при Отца”⁴⁹ – върни се при Баща си, Който те очаква.