Смъртта на Христос – живот за християнина

Тази седмица, която по традиция християните наричат Страстна, ни предлага още веднъж възможността да съзерцаваме и да преживеем последните моменти от земния живот на Исус. Различните благочестиви практики през тези дни са насочени и ни водят към Възкресението, което е основата на нашата вяра, както пише свети Павел¹. Обаче нека много да не бързаме да изминем този път. Нека не забравяме нещо много просто, което понякога може би пропускаме – не можем да участваме във Възкресението на Господ, ако не се присъединим към Неговите страдания и към Неговата смърт². За да бъдем заедно с Христос в Славата Му в края на Страстната седмица, преди това е нужно да преминем през Неговата саможертва и да станем едно с Него – умрял на Голгота.

Щедрият дар на Христос противостои на греха – тази трудна за приемане, но съществуваща действителност (mysterium iniquitatis), последица от необяснимата злоба на създанието, което от гордост въстава срещу Бог. Това е една история, стара като човечеството. Нека си припомним падението на нашите прародители; също така дългата верига от провали, които бележат пътя на хората, а най-накрая и нашите лични бунтове. Не е лесно за преценим покварата, която се крие в греха, а и да разберем всичко, което ни казва вярата. Трябва да си дадем сметка дори в човешки план, че тежестта на оскърблението е в зависимост от състоянието на оскърбения - от неговото място в обществото, от неговото достойнство, от неговите лични качества. И можете ли да си представите - човек обижда Бог! Създанието се отрича от своя Създател!

Но „Бог е любов”³. Пропастта от злоба, която винаги съпровожда греха, е преодоляна от една безкрайна любов. Бог не е изоставя хората. Според Божия замисъл за изкупване на нашите грехове, за възстановяване на изгубения съюз не бяха достатъчни приношенията на Стария завет. Беше необходима жертвата на Човек, Който да е Бог.За да се доближим по някакъв начин до тази непостижима тайна, нека си представим, че Пресвета Троица в Своята постоянна съкровена връзка на безкрайна любов от вечността решава Единородният син на Бог Отец да приеме нашето човешко естество, поемайки върху Себе си нашите слабости и скърби за да свърши, прикован с гвоздеи върху едно дърво.

Тази жар, това желание да изпълни спасителната повеля на Бог Отец изпълва живота на Христос от самото Му раждане във Витлеем. През трите години, когато учениците Му са заедно с Него, те Го чуват постоянно да повтаря, че Неговата храна е да изпълнява волята на Онзи, Който Го е пратил⁴. До момента, когато в ранния следобед на първия Велики петък се изпълва Неговата саможертва: „И като наведе глава, предаде дух”⁵. С тези думи свети апостол Йоан ни описва смъртта на Христос. Исус – под тежестта на кръста и на всички човешки беззакония, умира заради яростта и мерзостта на нашите грехове.

Нека се замислим за Господ, Който е изранен от главата до петите заради любовта Си към нас. Можем да кажем заедно с известен писател отпреди няколко века една фраза, която се доближава до реалността,, въпреки че не успява да опише всичко - върху Христовото тяло са се струпали всички беди. Виждайки един смазан Христос, едно безжизнено тяло, свалено от кръста и предадено на майка Му, би могло да се заключи, че тази картина е направо образец за поражение. Къде са тълпите, които Го следваха? Къде е Царството, чието пришествие Той вещаеше? Въпреки всичко това не е поражение, а победа. Сега по-близо от всякога е часът на Възкресението, на прославянето, което Той завоюва със Своето послушание.

Смъртта на Христос ни приканва към пълноценен християнски живот

Току-що отново преживяхме драмата на Голгота – бих се осмелил да я назова първата и главна литургия, отслужена от Христос. Бог Отец предава Сина Си на смърт. Исус, Единородният син, прегръща дървото, на което ще понесе присъдата, и Неговата жертва е приета от Отец. Като плод на кръста върху човечеството слиза Свети Дух⁶.

В трагедията на Христовите страдания се изпълва със смисъл личният ни живот и цялата човешка история. Страстната седмица не може да се принизи до обикновен спомен, тъй като е едно съзерцание на тайната на Исус Христос, което се пренася и продължава в нашите души. Християнинът е длъжен да бъде един друг Христос, един същ Христос (alter Christius, ipse Christus). Всички ние чрез кръщението сме въздигнати за свещеници на своето собствено битие, „за да принесете духовни жертви, благоприятни Богу чрез Исуса Христа”⁷, за да вършим всички свои дела в дух на послушание на Божията воля, продължавайки по този начин мисията на въплътилия се Богочовек.

Тази истина ни кара да се замислим като контраст - за нашата окаяност, за нашите лични грешки. Взетото под внимание не бива да ни обезсърчава, нито да ни превръща в скептици, които са се отказали от великите идеали. Понеже Господ ни иска такива, каквито сме, за да вземем участие в Неговия живот, за да се борим да станем светци. Святост – колко пъти само произнасяме тази дума, сякаш е единствено набор от звуци! За мнозина това е дори непостижим идеал, идея, присъща на аскетизма, но не и конкретна цел, осъществима реалност. Не така са мислели първите християни, които често и съвсем естествено са се обръщали един към друг с обръщението „свети”: „Поздравете... Нирея и сестра му, и Олимпана, и всички с тях светии”⁸, „поздравете всеки светия в Христа Исуса”⁹.

Сега, изправени пред Голгота, където Исус вече е умрял, а славата на Неговата победа още не се явила, имаме добра възможност да изпитаме нашите желания за християнски живот, за святост и да се противопоставим с дела на вяра срещу нашите слабости. Уповавайки се на мощта на Бог, да си поставим за цел да влагаме любов във всекидневните си занимания. Опита от греха трябва да ни причинява болка, трябва да ни подбужда към по-зряло и задълбочено решение да бъдем верни, да се уподобим истински на Христос, да постоянстваме – каквото и да ни струва – в свещеническата мисия, която Той е поверил без изключение на всички Свои ученици и която ни кара да бъдем солта и светлината на света¹⁰.

Да мислим върху смъртта на Христос е равносилно на покана да посрещнем съвсем искренно нашия всекидневен ангажимент, да вземем насериозно вярата, която изповядваме. Следователно Страстната седмица не може да бъде някакъв свещен отрязък в скоби , вметнат в контекста на живот, движен единствено от земни интереси. Не, тя трябва да бъде възможност да се потопим в дълбочината на Божията любов и така да успеем с думи и с пример да я разкрием пред хората.

Но Господ поставя условия. Едно от тях е записал свети Лука и не можем да го премълчим: „Ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик”¹¹. Това са сурови слова. Разбира се, на испански нито мразя, нито ненавиждам изразяват добре оригиналната мисъл на Исус. При всички положения обаче думите на Господ са твърде силни. Те не могат да се сведат даже до едно „по-малко обичай”, както понякога се обяснява, за да се смекчи казаното. Страшно е това остро изказване, не защото съдържа в себе си отрицателно или безмилостно отношение – Исус, Който го казва, е Същият, Който заповядва да обичаме ближния като себе си и Който отдава живота Си за хората. Тези Негови думи означават единствено, че в отношенията с Бог нямат място половинчатите решения. Думите на Христос биха могли да се предадат като „да обичаме повече, да обичаме по-добре”, а не да обичаме с егоистична и краткотрайна любов . Ние трябва да обичаме с Божията любов.

За това става дума. Нека обърнем внимание на последното от изискванията на Исус – човек да намрази самия си живот. Господ иска нашия живот. Ако сме самодоволни, ако гледаме само собственото си удобство, ако се смятаме за център на съществуването на другите, та и на целия свят, значи нямаме право да се наричаме християни, нямаме право да се мислим за Христови последователи. Нужно е цялостно отдаване – с дела и истина, а не само с думи¹². Божията любов ни приканва да носим решително своя кръст, усещайки и върху себе си товара на цялото човечество и осъществявайки – всеки според работата и мястото си в обществото - ясните и пълни с любов предначертания на Божията воля. В откъса, който коментираме, Исус продължава: „и който не носи кръста си, а върви след Мене, не може да бъде Мой ученик”¹³.

Нека приемем без страх Божията воля; нека без колебания обявим решението си да градим живота си съгласно учението и изискванията на нашата вяра. Неизбежни са борбата, страданията и болката, но ако действително вярваме, никога няма да си помислим, че сме нещастни. Въпреки скърбите и дори клеветите ще бъдем щастливи и то с едно щастие, което ще ни вдъхновява така да обичаме другите, че да ги приобщим към нашата свръхестествена радост.

Християнинът пред лицето на човешката история

Да си християнин – това не е титла за чисто собствено удовлетворение. Същността на това название е мисионерска. Преди малко си припомнихме, че Господ приканва всички християни да бъдат солта и светлината на света. Наблягайки на тази заповед и използвайки текстове от Стария завет, свети Петър определя много ясно възложената задача: „Вие сте род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина”¹⁴.

Да си християнин не е нещо маловажно, а божествена действителност, която прониква в центъра на нашия живот, просветлява ни и ни дава твърда решимост да постъпваме по начина, който иска Бог. Чрез нея се научава, че странстването на християнина в света трябва да се превърне в постоянно служение – по различни начини, съобразени с личните обстоятелства в живота, ала винаги от любов към Бог и към ближния. Да си християнин значи да действаш, без да се замисляш дали твоят престиж или амбиции ще пострадат, нито дали няма по-благородни начинания – като филантропията или съчувствието на чуждото нещастие. Да си християнин значи непрекъснато да се стремиш към крайния и най-дълбок пример на любов, даден ни от Исус Христос, Който умря за нас.

Понякога сме свидетели на постъпки, които говорят, че не сме успели да прозрем тази тайна на Исус. Например има хора, които разбират християнството като съвкупност от благочестиви практики или набожности, без да забелязват тяхната връзка с всекидневния живот, с необходимостта да се откликва на нуждите на другите и да се полагат усилия за коригиране на несправедливостта.

Бих казал, че лице с подобен манталитет все още не е разбрало какво е значението на това, че Божият Син се е въплътил, че е приел човешко тяло, душа и глас, че е споделил нашата участ чак до върховото страдание на смъртта. Възможно е някои хора – без да го осъзнават – да смятат Христос за нещо непривично сред човеците.

Други пък, обратното, са склонни да мислят, че за да бъдем по-хуманни, трябва да премълчаваме някои основни положения от християнските догми и действат така, сякаш молитвеният живот и постоянната връзка с Бог се явяват един вид бягство от собствените отговорности, един вид откъсване от света. Те забравят, че именно Исус ни показа до какви висоти трябва да достигат любовта и служението. Единствено при положение, че си дадем труд да разберем тайната на Божията любов, на любовта, която не се спира дори пред смъртта, ще можем изцяло да се отдадем на другите, без да отстъпваме пред трудностите или безразличието.

Вярата в Христос, умрял и възкръснал, е която присъства във всички и във всеки момент от живота, която осветлява нашето съзнание и ни подтиква да участваме с всички сили в превратностите и криволиците на човешката история. В тази история, започнала със сътворението на света и която ще приключи със свършека на вековете, християнинът не е някакъв безродник. Той е гражданин на земния град; неговата душа е пълна със стремеж към Бог, Чиято любов той започва да съзира още на този временен етап и в Когото припознава целта, към която сме призвани всички хора на земята.

Ако ви е интересно моето лично свидетелство, мога да ви кажа, че винаги съм възприемал моята работа на свещеник и душепастир като задача да ориентирам всекиго според всичките изисквания на живота му, помагайки му да открие какво конкретно Бог иска от него. Правил съм го, без да ограничавам по никакъв начин святата независимост и благословената лична отговорност, характерни за християнското съзнание. Този начин на действие и това виждане се градят върху уважението към трансцендентността на богооткритата истина и върху любовта към свободата на човешкото същество. Бих добавил, че се основават и върху увереността, че историята не е предопределена, а е отворена за многочислени варианти, които Бог не е пожелал да елиминира.

Да следваш Христос не значи да намериш убежище в храма, свивайки безразлично рамене пред развитието на обществото, пред сполуките или пред заблудите на хората и народите. Точно обратното – християнската вяра ни кара да гледаме на света като творение на Господ, следователно да ценим благородното и прекрасното, да зачитаме достойнството на всяка личност, създадена по Божи образ, и да се възхищаваме на особено специалния дар на свободата, който ни прави господари на своите постъпки и способни – с помощта на Небесната благодат – да постигнем вечното блаженство.

Би било принизяване на вярата до земна идеология, ако размахаме политико-религиозни флагове, за да осъдим – незнайно от името на кое Божие учреждение – онези, които не мислят по същия начин относно проблеми, които по своето естество могат да имат многобройни и различни решения.

Да вникнем по-дълбоко в смисъла на Христовата смърт

Отклонението от темата, което току-що направих, има една-единствена цел – ясно да покаже основната истина, че християнският живот намира своя смисъл единствено в Бог. Хората не са били сътворени само за да изградят възможно най-справедливия свят. Ние сме били поставени на земята – освен това – за да влезем в общение със самия Бог. Исус не ни е обещавал нито преходни удобства, нито земна слава, а място в дома на Отец, който ни чака в края на пътя¹⁵.

Литургията на Велики петък включва един прекрасен химн - Crux fidelis¹⁶. С него ние възпяваме и честваме славната борба на Господ, тържеството на кръста, пресветлата победа на Христос. Изкупителят на света побеждава, като се принася в жертва. Бог, Господар на всичко сътворено, не налага Своето присъствие със силата на оръжията, нито дори със земната власт на Своите приближени, а с величието на Своята безкрайна любов.

Господ не унищожава човешката свобода. Именно Той ни е направил свободни. И затова не иска да получава отговори, изтръгнати насила от нас, а иска отговори, излезли от дълбините на сърцето ни. И очаква от нас, християните, да живеем така, че хората до нас да усетят - въпреки собствените ни слабости, грешки и недостатъци – ехото от Голгота, от тази драма на любовта. Всичко, което притежаваме, сме получили от Бог, за да бъдем сол, която овкусява, и светлина, която да носи на хората радостната вест, че Той е Баща, Чиято обич е безгранична. Християнинът е сол и светлина за света, не защото надвива и побеждава, а защото дава свидетелства за Божията любов. И той не би бил сол, ако не солеше; не би бил светлина, ако с примера си и с Христовото учение не свидетелстваше за Исус, ако загубеше онова, което представлява смисъла на неговия живот.

Важно е по-дълбоко да се вгледаме в това, което ни открива смъртта на Христос, а не да се ограничаваме до външната страна или до шаблонни фрази. Трябва истински да се потопим в евангелските картини, които преживяваме тези дни: мъката на Исус, сълзите на майка Му, бягството на учениците, смелостта на светите жени, куража на Йосиф от Ариматея и на Никодим, които измолват от Пилат тялото на Господ.

В заключение нека се доближим още повече до мъртвия Исус, до кръста, който се откроява на върха на Голгота. Но да се доближим искрено, стараейки се да постигнем тази вътрешна съсредоточеност, която е знак за християнска зрялост. И така божествените и човешките събития от Господните страдания ще проникнат в душата като слово, отправено ни от Бог, за да разкрие тайните на нашето сърце и да ни открие какво се очаква от нас.

Преди много години видях една картина, която се запечата дълбоко в паметта ми. Тя изобразяваше Христовия кръст и до него три ангела. Един от тях плачеше неутешимо. Друг държеше гвоздей в ръката, сякаш за да се увери, че всичко това е било истина. А третият се беше вглъбил в молитва. Това е една винаги актуална програма за всеки от нас: да плаче, да вярва и да се моли.

И така, застанали пред кръста, да страдаме заради нашите грехове и заради греховете на човечеството, които доведоха Исус на смърт; да вярваме, за да се вдълбочим в тази върховна истина, която излиза извън рамките на човешкото познание, и за да се възхитим от Божията любов; да се молим, та животът и смъртта на Христос да станат пример и стимул за нашия живот и нашата щедрост. Само по такъв начин можем да се назовем победители – защото възкръсналият Христос ще е победил в нас и смъртта ще се е превърнала в живот.