Злато, тамян и смирна

„А като видяха звездата, те се зарадваха с твърде голяма радост”¹⁷ – се казва в Евангелието, наблягайки на радостта. Защо толкова голяма радост? Защото те, без никога да са се усъмнявали, получават от Господ доказателството, че звездата не е изчезнала. След като я бяха изгубили от погледа си, те я бяха съхранявали в душата си. Така е и с призванието на християнина – ако не загуби вярата си, ако продължава да се уповава на Исус Христос, Който ще бъде с нас „до свършека на света”¹⁸, звездата отново се появява. И така, като се убеди още веднъж, че действително е призван, у него се поражда по-голяма радост, която увеличава неговата вяра, надежда и любов.

„И като влязоха в къщата, намериха Младенеца с майка Му Мария и паднаха, та Му се поклониха”¹⁹. И ние коленичим пред Исус, пред Бога, скрит в човешко естество. И отново Му казваме, че не искаме да обърнем гръб на божествения Му призив, че никога няма да се отдалечим от Него; че ще премахнем от пътя си всичко, което би било пречка за нашата вярност; че искрено желаем да следваме Неговите вдъхновения. Ти в твоята душа и аз също – в моята вътрешна молитва, която е като голямо мълчание, което вика– казваме на Младенеца, че жадуваме да станем послушни като слугите от притчата, та и на нас да ни рече: Възрадвай се, добри и верни рабе²⁰.

„И като отвориха съкровищата си, принесоха Му дарове: злато, ливан и смирна”²¹. Нека спрем за малко, за да разберем това изречение от Евангелието. Как можем ние, които сме нищо и нищо не струваме, да принесем нещо на Бог? В Писанието пише: „Всяко добро деяние и всеки съвършен дар иде отгоре”²². Човек дори не съумява изцяло да открие глъбините и красотата на даровете на Господ: „Да би знаела дара Божий”²³ – отговаря Исус на самарянката. Исус Христос ни научи да очакваме всичко от Бог Отец, а преди всичко да търсим Божието царство и Неговата правда, понеже всичко друго ще ни се придаде, защото Той добре знае от какво имаме нужда²⁴.

В делото на спасението нашият Отец се грижи за всяка душа с нежност и любов: „всеки си има своя дарба от Бога, един – тъй, други – инак”²⁵. Следователно би изглеждало безсмислено да се мъчим да поднесем на Господ нещо, от което Той няма нужда. При положение, че ние сме като длъжниците, които нямат с какво да платят²⁶, нашите дарове ще заприличат на тези от Стария завет, които Бог отхвърля: „жертва и принос, всесъжения и жертви за грях (които се принасят според закона) Ти не пожела и не Ти се угоди”²⁷.

Обаче Господ знае, че да се дава е присъщо на влюбените и самият Той ни сочи какво иска от нас. Не Го интересуват богатства, нито плодовете или тварите земни, нито рибите в моретата, нито птиците небесни, защото всичко е Негово. Той иска нещо съкровено, което да Му дадем напълно доброволно: „Синко, дай си мен сърцето”²⁸. Виждате ли? Не се задоволява с нещо половинчато, иска всичко. Не търси да вземе нещо наше, а – повтарям – иска ни нас самите. Само от тук, от този първи дар –произхождат всички други дарове, които можем да поднесем на Господ.

Нека Му поднесем, затова, злато, чистото злато на нашето откъсване от парите и от материалните блага. Нека не забравяме, че това са неща, които са хубави защото идват от Бог. Ала Господ желае да ги ползваме, без сърцето ни да се привързва към тях, а в полза на всички хора.

Земните блага сами по себе си не са нещо лошо. Те стават зловредни, когато човек ги въздигне в идоли и започне да им се кланя. Но са и облагодетелстващи, когато ги превърнем в инструмент на доброто, когато ги употребим в християнско дело на милосърдие и справедливост. Ние не можем да преследваме материалните блага сякаш в тях е нашето съкровище, понеже нашето съкровище е тук – в една ясла. Това е Христос и Той трябва да бъде средоточие на всичката ни любов, „защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви”²⁹.