Христос ни показа веднъж завинаги пътя на Божията любов – апостолатът е Божия любов, която прелива в любов към останалите. Вътрешният живот предполага израстване в единението с Христос чрез Хляба и Словото. А желанието за апостолат е най-точната, подходяща и необходима проява на вътрешния живот. Когато човек вкуси от Божията любов, той усеща загриженост към душите. Вътрешният живот не може да се отдели от апостолата, както не е възможно при Христос да се отдели Неговото естество на Богочовек от мисията Му на Изкупител. Словото пожела да се въплъти, за да спаси хората, да станат те едно с Него. Това е причината на Неговото идване на света: „за нас, човеците, и за наше спасение, слязъл от небето” се молим във Веруюто.

Апостолатът е част от самата природа на християнина– не е нещо добавено, пришито, неприсъщо на неговата всекидневна дейност, на професионалното му занимание. Казвам съм го непрекъснато, откакто Господ реши да се появи Опус Деи! Става дума да освещаваме обикновената работа, да се освещаваме в това занятие и да освещаваме другите, упражнявайки своята професия, всеки на своето място.

Апостолатът е както дишането на християнина – едно Божие дете не може да живее без това духовно трептене. Днешният празник ни припомня, че грижата за душите е изпълнен с любов завет на Господ, Който, възнасяйки се в славата Си, ни изпраща като Свои свидетели по целия свят. Голяма е нашата отговорност, понеже да сме свидетели на Христос, означава преди всичко да се стараем да живеем според Неговото учение, да се борим нашето поведение да прилича на това на Исус, да напомня на Неговия образ изпълнен с обич. Трябва така да се държим, та другите – като ни видят – да могат да кажат: този е християнин, защото не мрази, защото разбира другите, защото не е фанатик, защото владее страстите си, защото е пожертвувателен, защото е миролюбиво настроен, защото обича.