Не знам как може да се живее християнски, ако не се чувства нуждата от постоянна връзка с Исус в Словото и в Хляба, в молитвата и в Евхаристията. И ми е пределно ясно защо през вековете многобройните поколения вярващи са развивали евхаристичната набожност. Веднъж - с масови публични изповядвания на вярата, друг път – без много шум, в свещената тишина на храма или дълбоко в сърцето.

Преди всичко трябва да обичаме светата литургия, да я направим център на нашия ден. Ако преживеем пълноценно литургията, нима няма да мислим за Него през останалата част от деня, нима няма да търсим постоянното Му присъствие, та да работим, както е работил Той, и да обичаме, както Той е обичал? И вече започваме да благодарим на Господ за друга Негова проява на любов – че не се е ограничил да присъства на олтара само по време на литургията, ами е решил да остане в светата Евхаристия, която се съхранява в дарохранителницата и в мостранцата.

Ще ви призная, че за мен дарохранителницата е била винаги една Витания – спокойното и приветливо място, където се намира Исус, където можем да му разкажем за нашите притеснения, за нашите страдания, за нашите мечти и радости. И можем да Му ги кажем по същия прост и естествен начин, по какъвто са разговаряли с Него приятелите Му Мария, Марта и Лазар. Затова, когато се разхождам по улиците на някой град или село, се радвам, когато забележа – дори отдалеч – църковна камбанария. Значи има още една дарохранителница, още една възможност човек да остави душата да се измъкне и да застане символично до Господ Евхаристия.