Непрестанна борба

Борбата на християнина е непрестанна, защото вътрешният живот е едно непрекъснато започване отново и отново, което възпрепятства в един момент да се възгордеем и да си въобразим, че сме вече съвършени. Неизбежно е да се сблъскаме по нашия път с много трудности; нямаше да сме създания от плът и кръв, ако не срещахме препятствия. Винаги някакви страсти ще ни дърпат надолу и винаги ще ни се налага да се браним от тези по-силни или по-слаби безумства.

Не би било никакво откритие, ако забележим в тялото и в душата жилото на горделивостта, на чувствеността, на завистта, на мързела, на желанието да властваме над другите. Това е стара болест, редовно установявана в нашия личен опит; но тя е и изходната точка и обичайната среда, където трябва да постигнем победа в съкровената надпревара към дома на Бог Отец. Свети Павел ни поучава: „Прочее, аз тичам не като след нещо неизвестно, удрям не като да бия въздух; но изнурявам и поробвам тялото си, да не би, като проповядвам на другите, сам негоден да стана”⁸.

Християнинът не бива да чака външни знаци или благоприятна вътрешна настройка, за да започне или продължи тази борба. Духовният живот не е въпрос на чувства, а на Божия благодат и на воля, с една дума: на любов. Всички ученици с готовност следваха Христос в деня на тържественото Му влизане в Йерусалим, ала почти всички Го изоставиха в часа на опозоряването Му на кръста.

За да обичаш истински, безусловно нужно е да си силен, предан, да имаш сърце, докрай затвърдено във вяра, надежда и любов. Само лековатия капризничейки и променя обекта на своите чувства, защото в действителност тук не става дума за обич, а за егоистични задоволения. Когато има любов, има лоялност, има способност за отдаване, за саможертва, за отказ от принадлежащото. И всред всичко това,въпреки мъките от вътрешните противоречия, се стига до щастието и радостта. Една радост, която никой не може да ни отнеме.

В тази надпревара към любовта не бива да се огорчаваме от паденията, дори да са сериозни, ако прибягваме към Бог в тайнството на покаянието съкрушено и с намерение да се поправим. Християнинът не е маняк, недопускащ и петънце върху своето небесно досие. Нашият Господ Исус Христос се разчувства от невинността и верността на Йоан, но също така се трогва и от разкаянието на Петър след неговото падение. Исус е наясно с нашата слабост и ни привлича към Себе си като по стръмен път ,който се изкачва малко по малко– Той иска да упорстваме в нашите усилия да се движим нагоре ден след ден. Той ни търси – както търсеше двамата ученици по пътя към Емаус, като ги срещна по пътя; както търсеше Тома, за да му покаже и да му даде да сложи пръст в отворените рани на ръцете и реброто. Исус Христос е постоянно в очакване да се обърнем към Него именно защото познава нашата слабост.