Другият враг – пише свети Йоан – е похотта на очите, един вид скъперничество. Тя ни кара да ценим само онова, което може да се пипне. При нея очите сякаш се залепват за земните неща и заради това не успяват да открият свръхестествената действителност. Следователно можем да употребим този израз от Светото писание, за да опишем скъперничеството спрямо земните блага както и деформацията, поради която наблюдаваме заобикалящото ни – другите хора, случващото се в нашия живот и в днешния свят – единствено с човешко око.

Очите на душата се замъгляват, разумът се смята за самодостатъчен да разбере всичко, без да има нужда от Бог. Това е едно изтънчено изкушение, което се крие зад достойнството на разума, даден на човека от нашия Бог Отец, за да Го опознае и свободно да Го обича. Увлечен от това изкушение, човешкият разум започва да се мисли за център на вселената, отново се въодушевява от онова „ще бъдете като богове”²² и - като се препълни със самовлюбеност - обръща гръб на Божията любов.

По такъв начин нашето съществуване може да бъде предадено напълно в ръцете на третия враг – житейската гордост. И не става дума само за преходни тщеславни помисли или за някакво самолюбие, а за едно пълно самодоволство. Нека не се заблуждаваме – това е най-лошото зло, коренът на всички заблуди. Борбата срещу гордостта следва да бъде постоянна; не без основание се твърди, че това чувство умира ден след смъртта на човека. Това е горделивостта на фарисея, когото Бог отказва да оправдае, понеже се сблъсква у него с една бариера на самодостатъчност. Това е арогантността, която ни прави да презираме другите хора, да ги потискаме и оскърбяваме. Не забравяйте: „Дойде ли гордост, ще дойде и посрама”²³.