Да носим Христовата любов и на другите

Забележете обаче, че Бог не ни казва: вместо вашето сърце, ще ви дам воля на чист дух. Не. Той ни дава сърце, едно сърце от плът – като сърцето на Христос. Аз не разполагам с едно сърце - за да обичам Бог, и с друго – за да обичам хората на земята. Със сърцето, с което обичам родителите си и приятелите си, със същото сърце обичам Христос, Бог Отец, Свети Дух и Дева Мария. Няма никога да се уморя да повтарям: трябва да бъдем истински човешки, иначе не ще можем да станем Божи деца.

Човешката любов, любовта тук долу, на земята, когато е истинска, ни помага да вкусваме от Божията любов. И предчувстваме любовта, с която ще се наслаждаваме на Бог и която ще царува между нас горе, на небето, когато „бъде Бог всичко у всички“²⁹. Когато започнем да разбираме какво нещо е Божията любов, тя ще ни подбуди да проявяваме повече състрадателност, повече великодушие, повече себеотдаване.

Длъжни сме да даваме на другите това, което получаваме, да ги учим на това, което научаваме. Трябва да ги направим съучастници – простичко, без себеизтъкване – в познаването на Христовата любов. Всеки със своя труд и на своето място в обществото може и трябва да превърне работата си във възможност за служение. Добре свършената работа, която преуспява и води до прогрес, която отчита напредъка на културата и техниката, има важна роля и е полезна за цялото човечество само ако сме били водени от великодушието, а не от егоизма, от общото благо, а не от личната облага. Т.е. ако е изпълнена с християнския дух на живот.

При изпълнението на тази работа и в създадените разнообразни отношения с другите хора вие трябва да свидетелствате за Христовата любов и нейните плодове: приятелство, разбирателство, дружба, мир. Както Христос мина, „правейки добрини“³⁰ по всички пътища на Палестина, така и вие по човешките пътища – в семейството, в обществото, на работното място, в културните си предпочитания и по време на своя отдих, трябва да бъдете активни сеячи на мир. Това ще бъде най-доброто доказателство, че във вашето сърце е настъпило Божието царство: „Ние знаем, че преминахме от смърт в живот – пише свети апостол Йоан – защото обичаме братята“³¹.

Обаче никой не може да живее с такава любов, ако не е минал през школата на Сърцето на Исус. Само при положение че постоянно съзерцаваме Сърцето на Христос, нашето сърце ще се освободи от омразата и безразличието и ще знаем как да действаме по християнски, изправени пред страданията и болките на другите.

Припомнете си сцената, разказана от свети Лука, когато Христос минава край град Найн³². Исус вижда мъката на хората, които случайно среща по пътя си. Той можеше просто да отмине или да изчака да Го извикат, да Го помолят. Ала нито отминава, нито изчаква. Той взима инициативата, развълнуван от скръбта на вдовицата, изгубила сина си - единственото, което й беше останало. Евангелистът казва само, че Исус се е смилил; може би вълнението Му е личало и външно - както при смъртта на Лазар. Исус Христос нито е бил, нито е безчувствен към страданието, родено от любовта. Не изпитва радост при разделянето на децата от родителите им. Затова упражнява Своята власт над смъртта - за да даде живот, за да бъдат един до друг тези, които се обичат, обаче изисквайки преди това и същевременно дължимото първенство на Божията любов, която следва да е основата на истинския християнски живот.

Христос знае, че множеството около Него ще се изуми от чудото и ще разправя за станалото из цялата околност. Обаче не действа показно, за да привлече вниманието. Той просто е докоснат от мъката на тази жена и не може да мине, без да я утеши. Приближава се до нея и й казва: „Не плачи“³³. Но сякаш иска да й каже: не искам да те виждам обляна в сълзи, защото дойдох да донеса на земята радостта и мира. След това става чудото, проява на мощта на Христос Бог. Ала преди чудото е душевното Му вълнение, явен знак за нежността на Сърцето на Христос – човека.