Да познаем Пресвятото Сърце на Исус Христос

Не мога да не ви споделя нещо, което ми причинява тъга, но и ме стимулира да работя. Това е мисълта, че има още хора, които не познават Христос, че те все още не могат да прозрят величината на това съкровище, което ги очаква на небето, че се лутат като слепци по земята в преследване на радостта, без да знаят истинското й име, или че блуждаят по пътища, които ги отдалечават все повече и повече от истинското щастие. Колко добре разбираме какво ще да е изпитал апостол Павел онази нощ в град Троада, когато е имал видение: „стоеше пред него един мъж, македонец, който го молеше и думаше: мини в Македония и ни помогни! След това видение веднага поискахме – Павел и Тимотей – да тръгнем за Македония, понеже разумяхме, че Господ ни е повикал да проповядваме там Евангелието“⁹.

Нима не чувствате, че Бог и вас ви вика – чрез всичко, което става около нас – и ни подтиква да възвестяваме Благата вест за идването на Исус? Но понякога ние, християните, сами омаловажаваме нашето призвание, отнасяме се повърхностно към него, губим време в спорове и вражди. Или, което е още по-лошо, някои лицемерно се възмущават от начина, по който други практикуват известни страни от вярата или някои набожности, но вместо да потърсят пътища за по-правилното й живеене – според своите разбирания, те се заемат да критикуват и да рушат. Естествено, в живота на християните могат да възникнат и действително възникват непълноти. Обаче важни не сме ние и нашите недостатъци; важен е само Той, Исус. Ние трябва да говорим за Христос, не за себе си.

Тези мои мисли са предизвикани от твърдения, че видите ли имало криза при набожността към Пресвятото Сърце Исусово. Няма такава криза. Истинската набожност е била и все още е едно жизнено отношение, пълно с човешки и свръхестествен смисъл. Нейните плодове са били и продължават да бъдат сладките плодове на обръщания, на себеотдаване, на изпълняване на Божията воля, на проникване в тайните на Изкуплението със светлината на любовта.

Друго нещо обаче са проявите на неефикасния сантиментализъм с неговия доктринален недоимък и увлеченост към пиетизъм. И на мен не ми харесват сладникавите картини и образи на Пресвятото Сърце, които не могат да събудят никаква набожност у хора със здрав разум и християнска чувствителност към свръхестественото. Въпреки това не е никак логично едни недобри практики, които постепенно изчезват от само себе си, да се превръщат в доктринален, богословски проблем.

Ако може да се говори за някаква криза, то това е кризата в сърцата на хората, които не успяват – заради късогледство, заради егоизъм, заради тесногръдие – да забележат бездънната любов на Христос, нашия Господ. Откакто се е установил днешният празник, литургията на светата Църква е съумяла да предложи като храна за истинско благочестие един текст на свети Павел, който ни чертае цяла програма за съзерцателен живот - опознаване и обич, молитва и живот, която започва с набожността към Пресвятото Сърце Исусово. Сам Бог с устата на апостола ни призовава да поемем по този път: „чрез вярата да се всели Христос в сърцата ви, та, вкоренени и утвърдени в любов, да можете проумя с всички светии, що е ширина и дължина, дълбочина и височина, и да узнаете Христовата любов, която превъзхожда всяко знание, та да се изпълните във всичката пълнота Божия“¹⁰.

Божията пълнота ни се открива и ни се дава в Христос, в любовта на Христос, в Сърцето на Христос. Понеже това е Сърцето на Онзи, у Когото „телесно обитава всичката пълнота на Божеството“¹¹. Ето защо, ако изгубим от поглед този велик Божи промисъл – този поток от любов на земята, установен от Въплъщението, от Изкуплението и от Петдесетница – не ще можем да разберем нежността на Сърцето на Господ.