Християнинът пред лицето на човешката история

Да си християнин – това не е титла за чисто собствено удовлетворение. Същността на това название е мисионерска. Преди малко си припомнихме, че Господ приканва всички християни да бъдат солта и светлината на света. Наблягайки на тази заповед и използвайки текстове от Стария завет, свети Петър определя много ясно възложената задача: „Вие сте род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина”¹⁴.

Да си християнин не е нещо маловажно, а божествена действителност, която прониква в центъра на нашия живот, просветлява ни и ни дава твърда решимост да постъпваме по начина, който иска Бог. Чрез нея се научава, че странстването на християнина в света трябва да се превърне в постоянно служение – по различни начини, съобразени с личните обстоятелства в живота, ала винаги от любов към Бог и към ближния. Да си християнин значи да действаш, без да се замисляш дали твоят престиж или амбиции ще пострадат, нито дали няма по-благородни начинания – като филантропията или съчувствието на чуждото нещастие. Да си християнин значи непрекъснато да се стремиш към крайния и най-дълбок пример на любов, даден ни от Исус Христос, Който умря за нас.

Понякога сме свидетели на постъпки, които говорят, че не сме успели да прозрем тази тайна на Исус. Например има хора, които разбират християнството като съвкупност от благочестиви практики или набожности, без да забелязват тяхната връзка с всекидневния живот, с необходимостта да се откликва на нуждите на другите и да се полагат усилия за коригиране на несправедливостта.

Бих казал, че лице с подобен манталитет все още не е разбрало какво е значението на това, че Божият Син се е въплътил, че е приел човешко тяло, душа и глас, че е споделил нашата участ чак до върховото страдание на смъртта. Възможно е някои хора – без да го осъзнават – да смятат Христос за нещо непривично сред човеците.

Други пък, обратното, са склонни да мислят, че за да бъдем по-хуманни, трябва да премълчаваме някои основни положения от християнските догми и действат така, сякаш молитвеният живот и постоянната връзка с Бог се явяват един вид бягство от собствените отговорности, един вид откъсване от света. Те забравят, че именно Исус ни показа до какви висоти трябва да достигат любовта и служението. Единствено при положение, че си дадем труд да разберем тайната на Божията любов, на любовта, която не се спира дори пред смъртта, ще можем изцяло да се отдадем на другите, без да отстъпваме пред трудностите или безразличието.