Към светостта

Чувстваме се разтърсени и сърцето бие по-силно, когато слушаме внимателно вика на св. Павел: „Тази е волята Божия: да бъдете осветени“. Днес още веднъж го предлагам отново на самия себе си, напомням го на вас и на всички хора: тази е волята Божия — да бъдем святи.

За да даваме мир на душите, но истински мир, за да преобразяваме земята, за да търсим Господ, наш Бог, в света и чрез нещата от света, е задължителна личната святост. В разговорите си с хора от толкова много страни и от най-различни обществени среди често чувам да ме питат: „Какво можете да кажете на нас, които сме женени? А на нас, които работим на нивата? А на вдовиците? А на младежите?“.

Отговарям системно, че имам „един-единствен супник“, който мога да предложа, и потвърждавам, че Исус е проповядвал на всички благата вест, без никакво различие. Само един супник и само една храна: „Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил, и да извърша Неговото дело“. Всички са призвани към святост, Господ иска любов от всеки: млади и възрастни, ергени и женени, здрави и болни, учени и невежи, навсякъде, където работят, където и да се намират. Има само един начин, за да растем в задушевност и в близост с Бог: да живеем в общение с Него в молитвата, да говорим с Него, да Му излагаме — сърце на сърце — нашата обич.

Да говориш с Бог

„Ще викнете към Мене… и Аз ще ви чуя“. Викаме към Него, разговаряйки, обръщайки се към Него. Затова трябва да прилагаме на практика насърчението на апостола: „Sine intermissione orate“; молете се винаги, да става каквото ще. „Не само „от сърце“, а с цялото сърце“ [св. Августин, Expositio in Psalmum CXVIII, 19, 12].

Може би мислите, че животът не е винаги лесен, че не липсват огорченията, мъките, тъгата. Ще ви отговоря пак със св. Павел, „че ни смърт, нито живот, ни ангели, ни власти, нито сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Исуса, нашия Господ“. Нищо не може да ни отдалечи от Божието братолюбие, от Любовта, от постоянните взаимоотношения с нашия Отец.

Да препоръчваме това постоянно единение с Бог да не би да е да предлагаме един толкова възвишен идеал, че да се оказва непостижим за по-голямата част от християните? Да, целта е наистина висока, но не недостъпна. Пътеката, която води до светостта, е пътека на молитва; а молитвата трябва да пуска корени в душата малко по малко, като малкото семе, което с времето ще стане листато дърво.

Да започнем с гласните молитви, същите, които мнозина са научили като деца: пламенни и простодушни фрази, отправени към Бог и към Неговата майка, която е и наша Майка. И днес, сутрин и вечер, а не веднъж от време на време, а обичайно подновявам деянието на жертвоприношение, на което моите родители са ме учили: „Сладка моя Господарке и Майко моя, аз се принасям изцяло на теб. И в залог на своята синовна обич ти посвещавам в този ден очите си, езика си, сърцето си…“. Да не би да е това — в някаква степен — начало на съзерцание, очевидна демонстрация на доверчиво себеотдаване? Какво казват онези, които се обичат, когато се срещат? Как се държат? Жертват това, което са, и това, което притежават, за любимия човек.

Отначало някоя кратка молитва, после друга и още друга… докато този плам изглежда недостатъчен, защото думите са бедни… и тогава следва божествената задушевност, прикованият в Бог поглед, безспир и без никога да се уморява. Тогава живеем като в плен, като затворници. Докато изпълняваме с възможно най-голямо съвършенство, макар и с грешките си и с ограниченията си, задачите, свойствени за нашето положение и за нашата работа, душата би искала да избяга. Обръщаме се към Бог, като желязото, привлечено от силата на магнита. Започваме да обичаме Исус по по-резултатен начин, със сладък трепет.

„Ще ви върна от плен и ще ви събера измежду всички народи и от всички места, където ви прогоних“. Освобождаваме се от робството посредством молитвата: ние сме и се чувстваме свободни, на крилете на песен на влюбена душа, песен на любов, която ни подтиква да желаем да не се отделяме от Бог. Това е един нов начин да вървим по земята, свръхестествен, божествен, чудесен начин.

 Споменавайки толкова много кастилски писатели от шестнадесети век, може би и ние бихме искали да вкусим техния опит: вече не аз живея, а Христос живее в мене.

Тогава приемаме с радост задължението да работим в този свят, и то за много години, защото Исус има малко приятели на земята. Не отказваме задължението да живеем, да се раздаваме — изстискани съвсем добре — в служение на Бог и на Църквата. Така: на свобода, на „libertatem gloriae filiorum Dei“, „qua libertate Christus nos liberavit“; със свободата на Божиите чеда, която Христос придоби за нас, умирайки на кръстното дърво.

Може би още отначало ще се вдигнат облаци прах и също враговете на нашето духовно усъвършенстване ще използват техника на психологически тероризъм — на злоупотреба с власт — така яростна и добре дирижирана, че да привлича в тяхната абсурдна посока дори тези, които в продължение на много време са поддържали съвсем друго поведение, по-логично и по-почтено. И въпреки че техният глас издава звук като сцепена камбана, защото не е отлята от добър метал и е съвсем различна от призива на пастира, злоупотребяват със словото, което е един от най-ценните дарове, които човекът е получил от Бог, прекрасен дар, за да изразяваме възвишени мисли на любов и на приятелство към Господ и към Неговите създания, дотам, че да правим да се разбира причината, поради която св. Яков твърди, че езикът е „украшение на неправдата“. Щетите, които може да нанесе, са толкова много: лъжи, очерняния, клевети, злоупотреби, обиди, тенденциозни злословия.

Пресвятата Христова човешкост

Как ще можем да преодоляваме такива спънки? Как ще успяваме да укрепваме в началното решение, което започва да ни се струва много тежко? Вдъхновявайки се от образеца, който пресвятата Дева, наша Майка, ни показва: това е един много широк път, който задължително обаче трябва да минава през Христос. За да се доближим до Бог, трябва да поемем по правилния път, който е пресвятата Христова човешкост. Затова винаги съм препоръчвал четенето на хубави книги, които да разказват за страданията Господни. Такива писания, пълни с искрена набожност, ни карат да мислим за Божия Син, човек като нас и истински Бог, Който обича и Който страда в плътта Си за изкуплението на света.

Зачитайте и една от най-вкоренените набожности сред християните, моленето със святата броеница. Църквата ни насърчава към съзерцаване на тайните, за да се отпечата в ума ни и във въображението ни, с радостта, болката и славата на Богородица, възхитителният пример на Господ в Неговите тридесет години мрак и в Неговите три години проповядване, в позорните Му страдания и в славното Му възкресение.

Да следваме Христос: това е тайната. Да го придружаваме толкова отблизо, че да живеем с Него като първите дванадесет; толкова отблизо, че да можем да се отъждествяваме с Него. Няма да закъснеем да твърдим, ако не сложим препятствия пред благодатта, че сме се облекли в Исус Христос, наш Господ. Господ се отразява в нашето поведение като в огледало. Ако огледалото е каквото трябва да бъде, ще приеме преблагия лик на нашия Спасител, без да го обезобразява, без карикатури: и другите ще имат възможност да Му се възхищават, да Го следват.

В усилието да се отъждествяваме с Христос обичам да различавам четири стъпала: да Го търсим, да Го намираме, да живеем в общение с Него, да Го обичаме. Може би си давате сметка, че се намирате само на първия етап. Търсете Го жадно, търсете Го в самите себе си с всичките си сили. Ако действате с такъв ангажимент, смея да ви гарантирам, че вече сте Го намерили и че сте започнали да живеете в общение с Него и да Го обичате, да имате своето живелище на небесата.

Моля Господ да решим да подхранваме в душата си единствената благородна амбиция, единствената, която струва: да вървим с Христос, като Неговата Майка и святия патриарх, с желание, със себеотрицание, без да пренебрегваме нищо. Ще участваме в щастието на божественото приятелство — във вътрешно съсредоточаване, съвместимо с нашите професионални и граждански задължения — и ще Му отдаваме благодарност за вниманието и яснотата, с които ни учи да изпълняваме волята на нашия Отец, Който е на небесата.

Но не забравяйте, че да бъдем с Христос означава, без възможност за съмнение, да се натъкваме на Неговия кръст. Ако се себеотдаваме в Божиите ръце, често Той позволява да вкусваме болката, самотата, препятствията, клеветите, злословието, осмиването отвътре и отвън: защото иска да ни уподоби по Свой образ и подобие и позволява дори да ни наричат луди и да ни вземат за глупави.

Това е моментът да обичаме пасивното умъртвяване на плътските страсти, което идва — скрито или безочливо и нахално — когато не го очакваме. Не липсват тези, които нараняват овците с камъните, които би трябвало да се хвърлят срещу вълците: и който следва Христос изпитва в плътта си, че онези, които би трябвало да го обичат, се държат с него по начин, който върви от недоверието до враждебността, от подозрението до омразата. Гледат го с недоверие като лъжец, защото не вярват, че може да има лични взаимоотношения с Бог, че може да има духовен живот; а пък с атеиста или с безразличния, обикновено нахални и арогантни, се изпълват с благост и с разбиране. Господ може да позволи също Неговият ученик да се види атакуван с оръжието на личните оскърбления, което не прави никога чест на този, който го хваща; той бива удрян, употребявайки клишета, тенденциозен и престъпен плод на масирана и лъжлива пропаганда: защото не е за всички да бъдат надарени с добър вкус и с мярка.

Онези, които поддържат една несигурна теология и отхлабен морал, без спирачки, онези, които използват по каприз съмнителен церемониал, с дисциплина като за хипита и безотговорни методи на управление, не е странно, че насърчават завист, подозрения, фалшиви разобличения, обиди, малтретирания, унижения, злословия и потисничества от всякакъв род срещу тези, които говорят само за Исус Христос.

По този начин Исус извайва душите на онези, които са Негови, без да пренебрегва да им дава вътрешни ведрост и радост, защото тези разбират много добре, че със сто лъжи, взети заедно, бесовете не са способни да направят дори само една истина: и бележи техния живот убеждението, че ще се почувстват удобно, само когат решат да не им е удобно.

Възхищавайки се и обичайки наистина пресвятата човешкост на Господ, ще открием една по една Неговите рани. И в тези времена на пасивно пречистване, угнетени, силни, със сладки и горчиви сълзи, които се опитваме да скрием, ще чувстваме нуждата да заставаме във всяка от Неговите пресвяти рани: за да се пречистим, за да се наслаждаваме на Неговата изкупителна Кръв, за да укрепваме. Ще притичваме като гълъбите, които, както казва Писанието, се приютяват в скалните проломи, когато настъпва буря. Крием се в това прибежище, за да намерим Христовата задушевност: и забелязваме, че Неговото говорене е сладко, а Неговото лице - приятно, защото „онези, които знаят, че Неговият глас е сладък и приятен, са онези, които са получили благодатта на Евангелието, което ги кара да казват: „Само Ти имаш думи за вечен живот““ [св. Григорий Нисийски, In Canticum homiliae, 5].

Не трябва да мислим, че по пътя на съзерцанието страстите са окончателно занемели. Бихме се мамили, ако мислим, че желанието да търсим Христос, реалността, че сме Го намерили и че живеем в общение с Него, и сладостта на Неговата Любов ни превръщат в безупречни хора. Въпреки че го знаете от опит, нека ви го припомня. Врагът на Бог и на човека, сатаната, не се дава за победен, не си дава почивка. И ни обсажда, дори когато душата гори възпламенена от любов към Бог. Бесът знае, че в този случай падението е по-трудно, но че може да отприщи върху тази съвест — ако придобие създанието да обиди Господ, макар и в малкото — тежкото изкушение на обезсърчението.

Ако искате да приемете опита на един беден свещеник, който няма друга претенция, освен да говори за Бог, ви съветвам, когато плътта иска да си възстанови загубените привилегии или надменноста — което е още по-лошо — се бунтува и се инати, да бързате да намирате прибежище в божествените проломи, които в Христовото Тяло са отворили гвоздеите, които Го приковали на кръстното дърво, и копието, което Му проболо ребрата. Идете там по начина, който най-много ви трогва: излейте в раните Господни цялата човешка любов… и цялата божествена любов. Това е да желаем пламенно единението, да се чувстваме Христови братя, Негови родственици, деца на една и съща Майка, защото тя е тази, която ни води към Исус.

Святият кръст

Желание за обожание, тревога за обезщетяване в сладък покой и в страданието. Ще стане живот от вашия живот Исусовото твърдение: „Който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене“. И Господ се показва все по-взискателен, иска от нас обезщетяване и покаяние, дотам, че ни подтиква да изпитаме пламенния копнеж да искаме да живеем за Бог, приковани на кръста заедно с Христос. Но „това съкровище ние носим в глинени съдове“, чупливи и краткотрайни, „та преизобилната сила да се отдава Богу, а не нам“.

„Отвред сме наскърбявани, но не стеснявани; в затруднение сме, но се не отчайваме“ или не сме лишени от ресурси; „гонени биваме, но не изоставяни, повалени биваме, но не загиваме. Винаги носим в тялото си мъртвостта на Господа Исуса“.

Да си представим дори, че Господ не ни слуша, че се мамим, че се чува само монологът на нашия глас. Намираме се сякаш без опора на земята и изоставени от Небето. Обаче нашият ужас от греха, дори малък, е истински и конкретен. С упорството на хананейката коленичим смирено като нея, която Му се поклонила, умолявайки: „Господи, помогни ми!“. Тогава ще изчезне мракът, победен от светлината на Любовта.

Това е моментът да извикаме: спомни си за обещанията, които ми даде, с които ми даде надежда; това е утехата в моето нищожество, която изпълва моя живот на твърдост. Господ иска да разчитаме на Него, във всичко: виждаме ясно, че без Него нищо не можем и че с Него можем всичко. Укрепва нашата решимост да вървим винаги в Неговото присъствие.

С Божията яснота в разума, който макар че ни изглежда бездеен, ни изглежда несъмнено, че ако Създателят се грижи за всички — дори за Своите врагове — колко повече ще се грижи за приятелите! Убеждаваме се, че няма зло, нито препятствие, които да не идват за добро: така укрепват по-нататък в духа ни радостта и мирът, които никой човешки мотив няма да може никога да изтръгне от нас, защото тези „посещения“ ни оставят винаги нещо Негово, нещо божествено. Ще възхваляваме Господ, Бог наш, Който извърши в нас възхитителни дела, и ще разберем, че сме били създадени със способността да притежаваме безкрайно съкровище.

Пресветата Троица

Бяхме започнали с гласни, простодушни, очарователни призиви, научени в детството и които не бихме искали никога да изоставяме. Молитвата, започната с тази детска наивност, напредва сега като широка, спокойна и сигурна река, защото следва пътя на приятелството с Онзи, Който каза: „Аз съм пътят“. Ако обичаме Христос по този начин, ако с божествена смелост се приютяваме в раната, открита от копието в Неговите ребра, ще се изпълни обещанието на Божествения Учител: „Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби и ще дойдем при него и жилище у него ще направим“.

Тогава сърцето чувства нуждата да различава божествените Лица и да им се покланя едно по едно. В известен смисъл това откритие, което душата прави в духовния живот, е пдообно на онова на бебе, което отваря очи за съществуването. Душата поддържа любящо отношения с Отца, със Сина, със Светия Дух; и се подчинява лесно на дейността на животворящия Утешител, Който ни бива даван без наша заслуга: свръхестествените дарове и добродетели!

Тичахме „както кошута жадува за водни потоци“; ожаднели, с пресъхнала уста, като пресушени. Искаме да пием на този извор на жива вода. Без да правим странни неща, в нашите дни се оставяме да бъдем носени от това щедро и ясно течение на пресни води, които бликат във вечния живот. Думите отпадат, езикът не успява да се изрази; и разумът се успокоява. Не разговаряме, възхищаваме се. И душата изригва още веднъж в нова песен, защото се чувства и знае, че й е отплатено с любящия поглед на Бог, във всеки миг от деня.

Не намеквам за изключителни ситуации. Това са, могат спокойно да бъдат обикновени явления на нашата душа: като лудост от любов, която без показност, без ексцентричности ни учи да страдаме и да живеем, защото Бог ни дава Мъдростта. Упътени по стеснения път, „който води в живота“, колко много ведрост тогава и колко мир!

Аскеза? Мистика? Не се безпокоя за това. Каквото и да е, аскеза или мистика, какво значение има? Това е Божия благодат. Ако ти се опитваш да размишляваш, Господ няма да ти откаже Своята помощ. Вяра и дела на вяра: факти, защото Господ — проверил си го още отначало и вече ти го подчертах — е все по-взискателен. Това е вече съзерцание, това е единение; този трябва да бъде животът на много християни, които напредват по собствения си духовен път — пътищата са безкрайни — сред заниманията на света, може би без дори да си дават сметка за това.

Молитва и поведение, които не ни отделят от нашите обичайни дейности, които ни водят към Бог сред благородно земните ангажименти. Издигайки към Бог цялото действие, създанието обожествява света. Говорил съм ви толкова много пъти за мита за цар Мидас, който превръщал в злато всичко, което докоснел! Въпреки нашите лични грешки, можем да превръщаме всичко, което докосваме, в злато от свръхестествени заслуги.

Господ действа така. Когато онзи син се завръща, след като пропилял парите си в разврат и най-вече, след като забравил за баща си, бащата казва: „Изнесете най-хубавата премяна и го облечете и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете; па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим“. Господ, наш Отец, когато тичаме към Него с разкаяние, извлича богатство от нашата бедност; сила от нашата немощ. Какво ще ни приготви, ако не Го изоставяме, ако непрестанно живеем в общение с Него, ако Му отправяме думи на обич, потвърдена от дела, ако Го молим за всичко, уповаващи се на Неговото всемогъщество и на Неговото милосърдие? Само защото синът Му — който Го бил предал — се е завърнал, Той подготвя празник: какво ще ни даде, ако сме се старали да останем винаги до Него?

Следователно, да не се оставяме да бъдем повлияни от спомена за обидите, които може да сме получили, от униженията, които сме понесли — колкото и несправедливи, нецивилизовани и кисели да са били — защото не е присъщо на Божието чедо да държи подготвен регистър със списък на щетите. Не можем да забравяме Христовия пример и нашата християнска вяра не може да се сменя като дреха: може да отслабне или да укрепне или да се загуби. Благодарение на този духовен живот, вярата се подсилва и душата се плаши, разглеждайки окаяната човешка бедност, когато се отделяме от божественото. И прощава и благодари: Боже мой, ако съзерцавам своя беден живот, не намирам никакъв мотив за суета и още по-малко за надменност; намирам само много причини да живея винаги в смирение и разкаяние. Знам добре, че най-високото достойнство е да служа.

Жива молитва

„Ще стана, ще тръгна по града, по улици и стъгди и ще търся тогова, когото душата ми люби“… И не само по града: ще измина целия свят — ще прекося всички нации, всички народи, по пътеки и широки друмища — за да придобия мира на душата. И го откривам в ежедневните занимания, които не са ми препятствие; нещо повече, те са водител и повод да обичам все повече, да се присъединявам все повече към моя Бог.

И когато ни поставя засада, яростно, изкушението на обезсърчението, изпитанието на конфликтите, на борбата, на страданието, на една нова нощ в душата, псалмопевецът ни слага на устните и в разума тези думи: „С Него съм в скърби“. Какво струва, Исусе, моят кръст пред Твоя? Какво са моите драскотини пред Твоите рани? Какво струва пред Твоята безширна, чиста и безкрайна Любов малката тежест, която Ти натовари на моите рамене? И вашите сърца и моето се изпълват със свята ненаситност, докато Му признаваме — с дела — че „изнемогваме от Любов“.

Поражда се жажда за Бог, съкровено желание да разбираме Неговите сълзи, да видим Неговата усмивка, Неговия лик… Мисля, че най-добрият начин да се изразя е да повторя пак с думите от Писанието: „Както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми, Боже, копнее за Тебе!“. И душата напредва в Бог „обожена“: християнинът се превръща тогава в ожаднелия пътник, който най-накрая открехва устни над водата от извора.

В това даряване апостолската ревност се разпалва, увеличава се от ден на ден, заразявайки другите с това желание, защото доброто е дифузно. Невъзможно е нашата бедна природа, така близка до Бог, да не гори от жажда да сее в целия свят радост и мир, да полива всичко с изкупителните води, които извират от отворените ребра на Христос, да започва и да довежда до край от Любов всички задължения.

Преди говорих за болка, за страдания, за сълзи. Не си противореча, ако сега твърдя, че за един ученик, който търси любящо Божествения Учител, вкусът на тъгата, на мъките, на скърбите е много различен: изчезват, когато приемем наистина Божията воля, когато изпълняваме с удоволствие Неговите планове, като верни чеда, въпреки че нервите сякаш са на път да се скъсат, а мъчението изглежда непоносимо.

Ежедневен живот

Отново потвърждавам, че не намеквам за някакъв изключителен начин да живеем по християнски. Всеки от нас да размишлява върху това, което Бог е направил за него, и как е отговорил. Ако сме смели в този личен изпит, ще си дадем сметка за това, което още ни липсва. Вчера се трогнах, чувайки да се говори за един японски катехумен, който преподава вероучение на приятели, които още не познават Христос. И се почувствах виновен. Имаме нужда да имаме повече вяра: голяма вяра! И с вярата ще имаме съзерцание.

Размишлявайте отново спокойно върху онова божествено твърдение, което безпокои душата и в същото време я кара да вкусва сладостта на меда: „Redemi te, et vocavi te nomine tuo: meus es tu“; Аз те изкупих, нарекох те по името ти; ти си Мой. Да не крадем от Бог това, което е Негово. Бог, Който ни обикна дотам да умре за нас, Който ни избра от цялата вечност, преди сътворението на света, за да бъдем святи пред Него; и постоянно ни предлага поводи за пречистване и за ангажиране.

Но ако имаме още някакво съмнение, ето друго доказателство от Неговите устни: „Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах и ви поставих да идете и да принасяте плод и плодът ви да пребъдва“, плодът на вашия труд на съзерцателни души.

Значи, вяра, свръхестествена вяра. Когато вярата се колебае, човекът има склонност да си представя един далечен Бог, Който почти не се грижи за чедата. Мисли за религията като за нещо чуждо, от което да черпи, когато няма други ресурси; тогава очаква, и не се разбира на каква основа, зрелищни прояви, необичайни събития. Когато вярата трепти в душата обаче, забелязваме, че стъпките на християнина не се отдалечават от нормалния и ежедневен живот на всеки човек. И че голямата святост, която Бог изисква от нас, е събрана в малките всекидневни неща, тук и сега.

Обичам да говоря за път, за вървене, защото пътуваме, отправени към небесния дом, към нашата родина. Но знайте, че един път, макар че може да представя някои участъци от особена трудност, въпреки че ни кара да преброждаме някоя река от време на време или да прекосяваме някоя малка, почти непроходима гора, по-често е нещо обикновено, без изненади. Опасността тогава е рутината, мисленето, че в обичайните неща, от всеки миг, Бог Го няма, защото са толкова прости, толкова „обикновени“!

Онези двама ученици, за които разказва св. Лука, били отправени към Емаус. Крачката им била естествена, като тази на толкова много други, които изминавали същия път. И там, със същата естественост, им се явява Исус и върви до тях, занимавайки ги в разговор, който облекчава умората. Обичам да си представям сцената: късна вечер е и духа лек бриз. Наоколо поля с вече високо жито и стари маслинени дървета с посребрени клони в полусянката.

Исус по пътя. Господи, винаги си толкова велик! Но ме трогваш, когато благоволяваш да ни следваш, да ни търсиш сред нашето ежедневно ходене напред-назад. Господи, дай ми свежест на духа, чист поглед, ясен ум, за да мога да Те разпознавам, когато идваш без никакъв външен знак на славата Си.

Пътят приключва близо до селото и двамата ученици, които без да са се усетили, са били ранени най-дълбоко в сърцето от словото и от любовта на Бог, станал Човек, съжаляват, че Той си отива. Действително, Исус се сбогува с тях, като „показваше вид, че иска да върви по-нататък“. Той, Господ, не иска никога да се налага. Иска да Го викаме свободно, когато сме забелязали чистотата на Любовта, която Той ни е положил в душата. Трябва да Го задържим почти насила: „Остани с нас, понеже е привечер и денят се превали“.

Все същите сме: малко смели, може би от неискреност или може би от свян. Но вътре в нас ние мислим: остани с нас, защото мракът ни завладява душата, а само Ти си светлината. Само Ти можеш да успокоиш тревогата, която ни изгаря. Защото „сред всички прекрасни и честни неща знаем добре кое е първото: да притежаваме винаги Бог“ [св. Григорий Богослов, Epistolae, 212].

И Исус остава. Нашите очи се отварят като тези на Клеопа и на неговия другар, когато Исус преломява хляба; и въпреки че Той отново изчезва за нашия поглед, ще бъдем способни като тях да поемем отново по пътя — вече е нощ, — за да говорим за Него на другите, защото за толкова много радост само едно сърце не стига. Към Емаус. Господ направи пресладко това име. И Емаус е целият свят, защото Господ отвори божествените пътища на земята.

С ангелите

Моля Господ да ни дава, докато сме на земята, да не се отделяме никога от божествения Пътник. Затова трябва да насърчаваме и нашето приятелство с ангелите хранители. Всички имаме нужда от компания: небесна и земна компания. Бъдете набожни към ангелите хранители! Много е човешко приятелството, но е и много божествено: като нашия живот, който е божествен и човешки. Помните словото на Господ: „Не ви наричам вече слуги…, а ви нарекох приятели“. Той ни учи да сме близки с приятелите на Бог, които вече са на Небето, и със създанията, които живеят до нас, дори тези, които изглеждат далеч от Господ, за да предизвикваме у тях желание да следват добрия път.

Искам да приключа, повтаряйки думите на св. Павел към колосяни: „Не преставаме да се молим за вас и да просим, щото вие да имате пълно познание на волята Му във всяка премъдрост и духовно разбиране“. Премъдрост, която ни бива предлагана от молитвата, от съзерцанието, от изливането на Утешителя в душата. „Та да постъпвате достойно за Бога, като Му угождавате във всичко, като принасяте плод във всяко добро дело и растете в познаването на Бога, като се укрепявате с всякаква сила чрез Неговата славна мощ за всяко търпение и великодушие с радост, като благодарите на Бога и Отца, Който ни направи способни да участвуваме в наследството на светиите в светлината, избави ни от властта на тъмнината и ни премести в царството на възлюбения Си Син“.

Да ни закриля Богородица, Божия Майка и наша Майка, за да може всеки от нас да служи на Църквата в пълнотата на вярата, посредством даровете на Светия Дух и съзерцателния живот. Всеки от нас, изпълнявайки личните задължения, който са свойствени за него, в своята професия или в своя занаят, и изпълнявайки задълженията на собственото си състояние, да отдава слава с радост на Господ.

Обичайте Църквата, служете й със съзнателната радост на този, който е съумял да се реши на това служение от Любов. И ако видим някой, който върви без надежда, като двамата мъже от Емаус, да се приближим с вяра — не в наше име, а в името на Христос, — за да уверим, че Исусовото обещание не може да отпадне, че Той бди винаги за Своята невеста: няма да я изостави никога. Тъмнината ще премине, защото сме чеда на светлината и сме призвани към вечен живот.

„И ще отрие Бог всяка сълза от очите им и смърт не ще има вече; ни жалейка, ни писък, нито болка няма да има вече, защото предишното се мина. И Седящият на престола рече: „Ето, всичко ново творя““. И ми казва: „Напиши, защото тия думи са истински и верни“. След това ми рече: „Свърши се! Аз съм Алфа и Омега, началото и краят; на жадния Аз ще дам даром от извора на живата вода. Който побеждава, ще наследи всичко и ще му бъда Бог, а той ще ми бъде син“.