Тичахме „както кошута жадува за водни потоци“; ожаднели, с пресъхнала уста, като пресушени. Искаме да пием на този извор на жива вода. Без да правим странни неща, в нашите дни се оставяме да бъдем носени от това щедро и ясно течение на пресни води, които бликат във вечния живот. Думите отпадат, езикът не успява да се изрази; и разумът се успокоява. Не разговаряме, възхищаваме се. И душата изригва още веднъж в нова песен, защото се чувства и знае, че й е отплатено с любящия поглед на Бог, във всеки миг от деня.

Не намеквам за изключителни ситуации. Това са, могат спокойно да бъдат обикновени явления на нашата душа: като лудост от любов, която без показност, без ексцентричности ни учи да страдаме и да живеем, защото Бог ни дава Мъдростта. Упътени по стеснения път, „който води в живота“, колко много ведрост тогава и колко мир!