Не трябва да мислим, че по пътя на съзерцанието страстите са окончателно занемели. Бихме се мамили, ако мислим, че желанието да търсим Христос, реалността, че сме Го намерили и че живеем в общение с Него, и сладостта на Неговата Любов ни превръщат в безупречни хора. Въпреки че го знаете от опит, нека ви го припомня. Врагът на Бог и на човека, сатаната, не се дава за победен, не си дава почивка. И ни обсажда, дори когато душата гори възпламенена от любов към Бог. Бесът знае, че в този случай падението е по-трудно, но че може да отприщи върху тази съвест — ако придобие създанието да обиди Господ, макар и в малкото — тежкото изкушение на обезсърчението.

Ако искате да приемете опита на един беден свещеник, който няма друга претенция, освен да говори за Бог, ви съветвам, когато плътта иска да си възстанови загубените привилегии или надменноста — което е още по-лошо — се бунтува и се инати, да бързате да намирате прибежище в божествените проломи, които в Христовото Тяло са отворили гвоздеите, които Го приковали на кръстното дърво, и копието, което Му проболо ребрата. Идете там по начина, който най-много ви трогва: излейте в раните Господни цялата човешка любов… и цялата божествена любов. Това е да желаем пламенно единението, да се чувстваме Христови братя, Негови родственици, деца на една и съща Майка, защото тя е тази, която ни води към Исус.