Пътят приключва близо до селото и двамата ученици, които без да са се усетили, са били ранени най-дълбоко в сърцето от словото и от любовта на Бог, станал Човек, съжаляват, че Той си отива. Действително, Исус се сбогува с тях, като „показваше вид, че иска да върви по-нататък“. Той, Господ, не иска никога да се налага. Иска да Го викаме свободно, когато сме забелязали чистотата на Любовта, която Той ни е положил в душата. Трябва да Го задържим почти насила: „Остани с нас, понеже е привечер и денят се превали“.

Все същите сме: малко смели, може би от неискреност или може би от свян. Но вътре в нас ние мислим: остани с нас, защото мракът ни завладява душата, а само Ти си светлината. Само Ти можеш да успокоиш тревогата, която ни изгаря. Защото „сред всички прекрасни и честни неща знаем добре кое е първото: да притежаваме винаги Бог“ [св. Григорий Богослов, Epistolae, 212].

И Исус остава. Нашите очи се отварят като тези на Клеопа и на неговия другар, когато Исус преломява хляба; и въпреки че Той отново изчезва за нашия поглед, ще бъдем способни като тях да поемем отново по пътя — вече е нощ, — за да говорим за Него на другите, защото за толкова много радост само едно сърце не стига. Към Емаус. Господ направи пресладко това име. И Емаус е целият свят, защото Господ отвори божествените пътища на земята.