Да започнем с гласните молитви, същите, които мнозина са научили като деца: пламенни и простодушни фрази, отправени към Бог и към Неговата майка, която е и наша Майка. И днес, сутрин и вечер, а не веднъж от време на време, а обичайно подновявам деянието на жертвоприношение, на което моите родители са ме учили: „Сладка моя Господарке и Майко моя, аз се принасям изцяло на теб. И в залог на своята синовна обич ти посвещавам в този ден очите си, езика си, сърцето си…“. Да не би да е това — в някаква степен — начало на съзерцание, очевидна демонстрация на доверчиво себеотдаване? Какво казват онези, които се обичат, когато се срещат? Как се държат? Жертват това, което са, и това, което притежават, за любимия човек.

Отначало някоя кратка молитва, после друга и още друга… докато този плам изглежда недостатъчен, защото думите са бедни… и тогава следва божествената задушевност, прикованият в Бог поглед, безспир и без никога да се уморява. Тогава живеем като в плен, като затворници. Докато изпълняваме с възможно най-голямо съвършенство, макар и с грешките си и с ограниченията си, задачите, свойствени за нашето положение и за нашата работа, душата би искала да избяга. Обръщаме се към Бог, като желязото, привлечено от силата на магнита. Започваме да обичаме Исус по по-резултатен начин, със сладък трепет.