Обичам да говоря за път, за вървене, защото пътуваме, отправени към небесния дом, към нашата родина. Но знайте, че един път, макар че може да представя някои участъци от особена трудност, въпреки че ни кара да преброждаме някоя река от време на време или да прекосяваме някоя малка, почти непроходима гора, по-често е нещо обикновено, без изненади. Опасността тогава е рутината, мисленето, че в обичайните неща, от всеки миг, Бог Го няма, защото са толкова прости, толкова „обикновени“!

Онези двама ученици, за които разказва св. Лука, били отправени към Емаус. Крачката им била естествена, като тази на толкова много други, които изминавали същия път. И там, със същата естественост, им се явява Исус и върви до тях, занимавайки ги в разговор, който облекчава умората. Обичам да си представям сцената: късна вечер е и духа лек бриз. Наоколо поля с вече високо жито и стари маслинени дървета с посребрени клони в полусянката.

Исус по пътя. Господи, винаги си толкова велик! Но ме трогваш, когато благоволяваш да ни следваш, да ни търсиш сред нашето ежедневно ходене напред-назад. Господи, дай ми свежест на духа, чист поглед, ясен ум, за да мога да Те разпознавам, когато идваш без никакъв външен знак на славата Си.