Господ действа така. Когато онзи син се завръща, след като пропилял парите си в разврат и най-вече, след като забравил за баща си, бащата казва: „Изнесете най-хубавата премяна и го облечете и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете; па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим“. Господ, наш Отец, когато тичаме към Него с разкаяние, извлича богатство от нашата бедност; сила от нашата немощ. Какво ще ни приготви, ако не Го изоставяме, ако непрестанно живеем в общение с Него, ако Му отправяме думи на обич, потвърдена от дела, ако Го молим за всичко, уповаващи се на Неговото всемогъщество и на Неговото милосърдие? Само защото синът Му — който Го бил предал — се е завърнал, Той подготвя празник: какво ще ни даде, ако сме се старали да останем винаги до Него?

Следователно, да не се оставяме да бъдем повлияни от спомена за обидите, които може да сме получили, от униженията, които сме понесли — колкото и несправедливи, нецивилизовани и кисели да са били — защото не е присъщо на Божието чедо да държи подготвен регистър със списък на щетите. Не можем да забравяме Христовия пример и нашата християнска вяра не може да се сменя като дреха: може да отслабне или да укрепне или да се загуби. Благодарение на този духовен живот, вярата се подсилва и душата се плаши, разглеждайки окаяната човешка бедност, когато се отделяме от божественото. И прощава и благодари: Боже мой, ако съзерцавам своя беден живот, не намирам никакъв мотив за суета и още по-малко за надменност; намирам само много причини да живея винаги в смирение и разкаяние. Знам добре, че най-високото достойнство е да служа.