Христовият мир

Тук смятам да ви предложа и още един довод в тази насока – трябва постоянно да се борим да правим добро и да не униваме именно защото добре знаем, че ние, хората, трудно се решаваме да налагаме сериозно справедливостта, добре знаем колко много още ни трябва, та земното съществуване да бъде вдъхновявано от любовта, а не от омразата и безразличието. Освен това ни е ясно, че дори да постигнем справедливо разпределение на благата и хармонична организация на обществото, пак ще я има болката, причинена от болестите и неразбирането, от самотата, от смъртта на любим човек, от съзнаването на собственото ни ограничение.

Изправен пред тези кошмари, християнинът има само един истински отговор, отговор, който е и окончателен – Христос на кръста, Бог, Който страда и Който умира. Бог, Който ни дава Своето сърце, прободено от копие в името на любовта към всички. Нашият Господ ненавижда неправдите и осъжда техните извършители. Но тъй като уважава свободата на всеки човек, Той допуска да ги има. Бог нашият Господ не причинява болка на Своите създания, но я приема, понеже след първородния грях тя е част от човешката природа. Въпреки това Неговото сърце, пълно с любов към хората, Го накара да приеме кръста и всички мъчения, причинени от нашите страдания, нашата тъга, нашата мъка, нашия глад и жажда за справедливост.

Християнското учение за болката не е някаква програма за лесно утешаване. На първо място това е учение за приемане на страданието като неотделима част от човешкия живот. Няма да скрия - при това с радост, понеже винаги съм проповядвал, че където е кръстът, там е и Христос, въплътената любов, и съм се стремял да го живея – и ще ви кажа, че болката често ме е спохождала и неведнъж ми се е доплаквало. Друг път съм усещал как у мен расте негодуванието от неправдата и злото. И съм вкусвал горчивината, виждайки как не мога да направя нищо – въпреки цялото ми желание и всичките ми усилия не успявах да поправя съществуващата несправедливост.

Говорейки ви за болка, аз не изхождам само от теорията. Също така не се позовавам само на чуждия опит, когато ви съветвам, щом почувствате някога душевни колебания – пред картината на страданието – да обърнете взор към Христос. Няма друг лек. Сцената на Голгота възвестява на всички, че нещастията трябва да бъдат освещавани, живеейки в съюз с кръста.

Ако преживяваме нашите горести по християнски, те придобиват стойност на изкупление, на покаяние, на участие в съдбата и в живота на Исус, Който от любов към хората доброволно изпита всички нюанси на болката и всякакъв вид мъчения. Той се роди, живя и умря беден. Беше нагрубяван, обиждан, поругаван, клеветен и несправедливо осъден. Беше предаден и изоставен от учениците. Изпита горчивината на самотата, изтезанията и смъртта. И сега Христос продължава да страда чрез Своите членове, чрез цялото човечество, населяващо земята, на което Той е Глава, Единороден Син и Изкупител.

Болката влиза в плановете на Бог. Така е, макар и да ни е трудно да го проумеем. И на Христос, като на човек, Му беше трудно да я понесе: „Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша! Но нека бъде не Моята воля, а Твоята“³⁶. И така, притиснат в менгемето на изтезанията и на приемането на волята на Отец, Исус отива спокойно да приеме смъртта, като прощава на тези, които Го разпъват.

Именно признаването на свръхестествения смисъл на болката предполага и най-голямата победа. Умирайки на кръста, Исус побеждава смъртта. Бог извлича живот от смъртта. Едно Божие дете не бива да се държи като човек, примирил се с трагичната си участ; не, то трябва да изпитва задоволството на вече предвкусващия победата. В името на побеждаващата Христова любов ние, християните, трябва да се впуснем по всички земни пътища и с нашето слово и с нашите дела да бъдем сеячи на мир и на радост. Необходимо е да се борим – една мирна борба – срещу злото, срещу неправдата, срещу греха и по този начин да разгласяваме, че сегашното състояние на човека не е окончателно и че Божията любов, която се явява в Пресвятото Сърце Христово, ще донесе славната духовна победа на човечеството.