Църковната година приключва. В святото Приношение на олтара подновяваме поднасянето пред Бог Отец на Жертвата, Христос, Който е – както ще прочетем след малко в префациото на литургията - Цар на светостта и на благодатта, Цар на правдата, на любовта и на мира. Всички вие изпитвате в душата си безгранична радост, замисляйки се за святата човешка природа на нашия Господ – Цар със сърце от плът като нашето. Той, Създателят на вселената и на всички твари, не се налага, демонстрирайки Своята мощ, а проси малко любов, показвайки ни мълчаливо раните на ръцете Си.

Но защо толкова хора не Му обръщат внимание? Защо още се чува този ожесточен протест: „Не искаме той да царува над нас“¹? На земята има милиони, които се изправят по този начин срещу Исус Христос, по-точно казано срещу сянката на Исус Христос, понеже не познават истинския Христос, не са видели красотата на лицето Му, нито познават чудното Му учение.

Гледайки това печално зрелище, се чувствам подтикнат да удовлетворя Господ за обидите. Слушайки тази нескончаема шумотевица – идваща по-скоро от недостойните дела, отколкото от думи, изпитвам нуждата силно да изкрещя: „Той трябва да царува“².

Съпротива срещу Христос

За мнозина е нетърпимо да царува Христос. Те Му оказват съпротива по хиляди начини: в основните насоки на живота и съжителството между хората; в обичаите; в науката и в изкуството. Стигат дори до живота в Църквата! „Аз не говоря – пише свети Августин – за покварените души, които обиждат Христос. Малцина в действителност са онези, които го обиждат с езика си. Обаче мнозина са тези, които го обиждат с поведението си“³.

Някои се дразнят дори от съчетанието Христос Цар – заради един маловажен терминологичен въпрос. Нима царуването на Христос би могло да се сбърка с някакъв политически строй или пък признаването на царствеността на Господ би ги принудило да приемат някакъв закон? Те не възприемат Закона, дори откровеното поучение за взаимната любов, понеже не искат да се доближат до Божията любов. Те искат да служат само на собствения си егоизъм.

От много време Господ ме кара да повтарям този беззвучен вик: ще служа! Нека Той умножи у нас желанията за себеотдаване, за вярно, семпло, без показност и излишен шум следване на Божия призив, където и да се намираме сред хората. Нека Му благодарим от все сърце. И да Му отправим молитва като поданици, като деца. И устата ни ще се изпълни с мляко и мед, и ще ни стане сладко да говорим за Царството Божие, което е Царство на свободата – на свободата, която Той ни спечели⁴.