Личната свобода

Когато християнинът работи – което е негово задължение, той не бива да избягва или да се измъква от изискванията, свойствени за дейността. Ако под израза „благославяне на човешката дейност“ се разбираше прекратяване или изопачаваме на нейната присъща насоченост, бих се отказал от неговата употреба. Лично аз никога не съм смятал, че обичайните човешки занимания трябва да развяват – като избеляла табелка – някаква верска принадлежност. Въпреки че уважавам обратното мнение, на мен ми се струва, че рискуваме да бъде напразно използвано името на нашата свята вяра, а и освен това защото се е случвало етикетът „католически“ да е влизал в употреба даже за оправдаване на поведения и постъпки, които понякога дори от човешка гледна точка са по-скоро съмнителни.

След като светът и всичко в него, ала без греха, е добро, тъй като е дело на Бог, нашия Господ, християнинът трябва да се посвети редом с другите хора на всички земни дейности, като се бори непрекъснато - но излъчвайки любов – за да предотвратява оскърбяването на Бог. Той е длъжен да защищава всички ценности, присъщи на човешкото достойнство.

Има обаче една ценност, на която е необходимо винаги да обръща особено внимание – личната свобода. Само ако брани индивидуалната свобода на другите със съответната им лична отговорност, той ще може честно – от човешка и от християнска гледна точка – да брани собствената си свобода. Повтарям и ще продължавам непрекъснато да го повтарям: Господ безвъзмездно ни е дал един велик свръхестествен подарък – Божията благодат; и още един чуден дар – човешката свобода. А тя изисква от нас – за да не се преиначи и да се превърне в свободия – една вътрешна завършеност, едно удачно усилие да направляваме поведението си според Божия закон, защото „дето пък е Духът Господен, там има свобода“⁴².

Царството Христово е царство на свободата. В него няма други роби освен онези, които доброволно се оковават от любов към Бог. Благословено робство! Робство от любов, което ни прави свободни! Без свобода не можем да откликнем на благодатта; без свобода не можем да се отдадем свободно на Господ с най-свръхестествената причина – правим го, защото така ни се иска.

Някои от тук присъстващите ме познават от дълги години и могат да свидетелстват, че през целия си живот проповядвам личната свобода, придружена от лична отговорност. Аз я търсех и продължавам да я търся по цялата земя – както Диоген търсеше човека. И от ден на ден я заобичвам все повече; обичам я над всичко земно. Това е едно богатство, което никога няма да оценим подобаващо.

Когато говоря за лична свобода, аз не взимам отношение по свързани с нея проблеми – може би заслужаващи внимание, които обаче не касаят моето свещеническо служение. Знам, че не е моя работа да се занимавам със злободневни земни теми, влизащи в сферата на преходното и светското, която Господ е оставил на свободната и спокойна преценка на хората. Знам също, че свещеникът – за да избягва поводи за разделения – трябва да отваря устата си само за да води душите към Бог, към Неговото спасително духовно учение, към тайнствата, установени от Исус Христос, към вътрешния живот, който ни доближава до Господ и ни прави Негови деца, следователно братя на всички хора без изключение.

Днес честваме празника Христос Цар. И аз не излизам от рамките на свещеническото служение, когато казвам, че ако някой разглежда царството на Христос като политическа програма, значи не е вникнал в свръхестествената същност на вярата и е на крачка да прикачи на съзнанието на хората бреме, което не е от Исус, защото „игото Ми е благо, а бремето Ми леко“⁴³. Нека истински заобичаме хората, нека над всичко заобичаме Христос. И тогава съвсем естествено ще заобичаме законната свобода на другите и ще заживеем с тях в мирно и благоразумно съжителство.