Списък на параграфи

Тази седмица, която по традиция християните наричат Страстна, ни предлага още веднъж възможността да съзерцаваме и да преживеем последните моменти от земния живот на Исус. Различните благочестиви практики през тези дни са насочени и ни водят към Възкресението, което е основата на нашата вяра, както пише свети Павел¹. Обаче нека много да не бързаме да изминем този път. Нека не забравяме нещо много просто, което понякога може би пропускаме – не можем да участваме във Възкресението на Господ, ако не се присъединим към Неговите страдания и към Неговата смърт². За да бъдем заедно с Христос в Славата Му в края на Страстната седмица, преди това е нужно да преминем през Неговата саможертва и да станем едно с Него – умрял на Голгота.

Щедрият дар на Христос противостои на греха – тази трудна за приемане, но съществуваща действителност (mysterium iniquitatis), последица от необяснимата злоба на създанието, което от гордост въстава срещу Бог. Това е една история, стара като човечеството. Нека си припомним падението на нашите прародители; също така дългата верига от провали, които бележат пътя на хората, а най-накрая и нашите лични бунтове. Не е лесно за преценим покварата, която се крие в греха, а и да разберем всичко, което ни казва вярата. Трябва да си дадем сметка дори в човешки план, че тежестта на оскърблението е в зависимост от състоянието на оскърбения - от неговото място в обществото, от неговото достойнство, от неговите лични качества. И можете ли да си представите - човек обижда Бог! Създанието се отрича от своя Създател!

Но „Бог е любов”³. Пропастта от злоба, която винаги съпровожда греха, е преодоляна от една безкрайна любов. Бог не е изоставя хората. Според Божия замисъл за изкупване на нашите грехове, за възстановяване на изгубения съюз не бяха достатъчни приношенията на Стария завет. Беше необходима жертвата на Човек, Който да е Бог.За да се доближим по някакъв начин до тази непостижима тайна, нека си представим, че Пресвета Троица в Своята постоянна съкровена връзка на безкрайна любов от вечността решава Единородният син на Бог Отец да приеме нашето човешко естество, поемайки върху Себе си нашите слабости и скърби за да свърши, прикован с гвоздеи върху едно дърво.

Тази жар, това желание да изпълни спасителната повеля на Бог Отец изпълва живота на Христос от самото Му раждане във Витлеем. През трите години, когато учениците Му са заедно с Него, те Го чуват постоянно да повтаря, че Неговата храна е да изпълнява волята на Онзи, Който Го е пратил⁴. До момента, когато в ранния следобед на първия Велики петък се изпълва Неговата саможертва: „И като наведе глава, предаде дух”⁵. С тези думи свети апостол Йоан ни описва смъртта на Христос. Исус – под тежестта на кръста и на всички човешки беззакония, умира заради яростта и мерзостта на нашите грехове.

Нека се замислим за Господ, Който е изранен от главата до петите заради любовта Си към нас. Можем да кажем заедно с известен писател отпреди няколко века една фраза, която се доближава до реалността,, въпреки че не успява да опише всичко - върху Христовото тяло са се струпали всички беди. Виждайки един смазан Христос, едно безжизнено тяло, свалено от кръста и предадено на майка Му, би могло да се заключи, че тази картина е направо образец за поражение. Къде са тълпите, които Го следваха? Къде е Царството, чието пришествие Той вещаеше? Въпреки всичко това не е поражение, а победа. Сега по-близо от всякога е часът на Възкресението, на прославянето, което Той завоюва със Своето послушание.

Смъртта на Христос ни приканва към пълноценен християнски живот

Току-що отново преживяхме драмата на Голгота – бих се осмелил да я назова първата и главна литургия, отслужена от Христос. Бог Отец предава Сина Си на смърт. Исус, Единородният син, прегръща дървото, на което ще понесе присъдата, и Неговата жертва е приета от Отец. Като плод на кръста върху човечеството слиза Свети Дух⁶.

В трагедията на Христовите страдания се изпълва със смисъл личният ни живот и цялата човешка история. Страстната седмица не може да се принизи до обикновен спомен, тъй като е едно съзерцание на тайната на Исус Христос, което се пренася и продължава в нашите души. Християнинът е длъжен да бъде един друг Христос, един същ Христос (alter Christius, ipse Christus). Всички ние чрез кръщението сме въздигнати за свещеници на своето собствено битие, „за да принесете духовни жертви, благоприятни Богу чрез Исуса Христа”⁷, за да вършим всички свои дела в дух на послушание на Божията воля, продължавайки по този начин мисията на въплътилия се Богочовек.

Тази истина ни кара да се замислим като контраст - за нашата окаяност, за нашите лични грешки. Взетото под внимание не бива да ни обезсърчава, нито да ни превръща в скептици, които са се отказали от великите идеали. Понеже Господ ни иска такива, каквито сме, за да вземем участие в Неговия живот, за да се борим да станем светци. Святост – колко пъти само произнасяме тази дума, сякаш е единствено набор от звуци! За мнозина това е дори непостижим идеал, идея, присъща на аскетизма, но не и конкретна цел, осъществима реалност. Не така са мислели първите християни, които често и съвсем естествено са се обръщали един към друг с обръщението „свети”: „Поздравете... Нирея и сестра му, и Олимпана, и всички с тях светии”⁸, „поздравете всеки светия в Христа Исуса”⁹.

Сега, изправени пред Голгота, където Исус вече е умрял, а славата на Неговата победа още не се явила, имаме добра възможност да изпитаме нашите желания за християнски живот, за святост и да се противопоставим с дела на вяра срещу нашите слабости. Уповавайки се на мощта на Бог, да си поставим за цел да влагаме любов във всекидневните си занимания. Опита от греха трябва да ни причинява болка, трябва да ни подбужда към по-зряло и задълбочено решение да бъдем верни, да се уподобим истински на Христос, да постоянстваме – каквото и да ни струва – в свещеническата мисия, която Той е поверил без изключение на всички Свои ученици и която ни кара да бъдем солта и светлината на света¹⁰.

Посред ограниченията, неизбежни при нашето сегашно положение –защото грехът все още живее по някакъв начин у нас, християнинът забелязва още по-ясно цялото богатство на своето богоосиновение: защото открива, че е съвсем свободен, тъй като работи в делата на своя Отец; защото радостта му става постоянна, тъй като нищо не е способно да съкруши неговата надежда.

Защото той може също така да се възхищава на всички земни красоти и чудеса, да оценява всички богатства и всичката доброта на душата, да обича с цялата всеотдайност и с цялата чистота, на които е способно човешкото сърце. Защото болката от греха никога няма да се изроди в постъпки на огорчение, на отчаяние или високомерие, понеже разкаянието и познанието на човешката слабост насочват човека отново да се отъждестви с изкупителното дело на Христос и да усети по-надълбоко своята солидарност с всички хора. Защото - най-накрая - християнинът усеща у себе си силата на Свети Дух и вече неговите падения не го сломяват, тъй като са своеобразна покана да започне отново и да продължи да бъде верен свидетел на Христос по всички пътища на земята независимо от личните прегрешения. В подобни случаи те често са леки пропуски, които едва загрозяват душата, а и да са тежки - като прибегне с разкаяние към тайнството на помирението, той отново добива Божия мир и отново става надежден свидетел на Неговото милосърдие.

Такова е – казано накратко със слова, които са твърде бедни, за да го изразят – богатството на вярата. Такъв е животът на християнина, ако се остави да бъде воден от Свети Дух. И затова не мога да завърша другояче, освен като се присъединя към прошението в една от литургичните песни за празника Петдесетница, която е като отглас от непрекъснатата молитва на цялата Църква: „Ела Създател, Дух Свети, и умовете ни посети, влей небесна благодат във сърцата, що сътвори... Чрез Теб да видим ний Отца и покажи ни Ти Сина, вечно да вярваме стори в Тебе, изхождащ от Две лица.“³⁸