Смъртта на Христос ни приканва към пълноценен християнски живот

Току-що отново преживяхме драмата на Голгота – бих се осмелил да я назова първата и главна литургия, отслужена от Христос. Бог Отец предава Сина Си на смърт. Исус, Единородният син, прегръща дървото, на което ще понесе присъдата, и Неговата жертва е приета от Отец. Като плод на кръста върху човечеството слиза Свети Дух⁶.

В трагедията на Христовите страдания се изпълва със смисъл личният ни живот и цялата човешка история. Страстната седмица не може да се принизи до обикновен спомен, тъй като е едно съзерцание на тайната на Исус Христос, което се пренася и продължава в нашите души. Християнинът е длъжен да бъде един друг Христос, един същ Христос (alter Christius, ipse Christus). Всички ние чрез кръщението сме въздигнати за свещеници на своето собствено битие, „за да принесете духовни жертви, благоприятни Богу чрез Исуса Христа”⁷, за да вършим всички свои дела в дух на послушание на Божията воля, продължавайки по този начин мисията на въплътилия се Богочовек.

Тази истина ни кара да се замислим като контраст - за нашата окаяност, за нашите лични грешки. Взетото под внимание не бива да ни обезсърчава, нито да ни превръща в скептици, които са се отказали от великите идеали. Понеже Господ ни иска такива, каквито сме, за да вземем участие в Неговия живот, за да се борим да станем светци. Святост – колко пъти само произнасяме тази дума, сякаш е единствено набор от звуци! За мнозина това е дори непостижим идеал, идея, присъща на аскетизма, но не и конкретна цел, осъществима реалност. Не така са мислели първите християни, които често и съвсем естествено са се обръщали един към друг с обръщението „свети”: „Поздравете... Нирея и сестра му, и Олимпана, и всички с тях светии”⁸, „поздравете всеки светия в Христа Исуса”⁹.

Сега, изправени пред Голгота, където Исус вече е умрял, а славата на Неговата победа още не се явила, имаме добра възможност да изпитаме нашите желания за християнски живот, за святост и да се противопоставим с дела на вяра срещу нашите слабости. Уповавайки се на мощта на Бог, да си поставим за цел да влагаме любов във всекидневните си занимания. Опита от греха трябва да ни причинява болка, трябва да ни подбужда към по-зряло и задълбочено решение да бъдем верни, да се уподобим истински на Христос, да постоянстваме – каквото и да ни струва – в свещеническата мисия, която Той е поверил без изключение на всички Свои ученици и която ни кара да бъдем солта и светлината на света¹⁰.