Списък на параграфи

За момент ще разгледаме четивата от днешната литургия за Велики вторник, за да можем да различаваме истинското богоуподобяване от мнимото богоуподобяване. Ще говорим за смирението, защото това е добродетелта, която ни помага да разпознаваме едновременно нашата нищета и нашето величие.

Нашата нищета изпъква прекалено ясно. Не говоря за естествените ограничители, за многото грандиозни планове, които си прави човек и които обаче никога няма да осъществи дори заради простата липса на време. Говоря за това, което вършим лошо, за паденията, за грешките, които биха могли да се избягнат, но не се избягват. Постоянно изпитваме нашата собствена неефикасност. Понякога обаче сякаш ни се струпват всички тези неща, сякаш изпъкват по-релефно, за да си дадем сметка колко сме незначителни. Какво да правим?

„Надявай се на Господа”^[1], живей с надежда, с любов и вяра – ни съветва Църквата.„Бъди мъжествен”^[2]. Какво значение има, че сме създадени от пръст, щом имаме надежда, положена в Бог? И ако в даден момент някоя душа преживява отстъпление, падение – това не е задължително да се случва, се пристъпва към лечение, както се постъпва обикновено във всекидневния живот при телесното здраве, и всичко започва отначало!

⃰ Проповед, произнесена на 6 април 1965 г.

[1] Пс. 26(27):14, който се чете в началото на литургията.

^[2] Пак там.

Не сте ли обръщали внимание на семейства, които притежават някаква чуплива декоративна вещ с висока стойност, например ваза, как я пазят, за да не се строши? Докато един ден детето, играейки си, я бута на земята и скъпият спомен става на парчета. Огорчението е голямо, но веднага се пристъпва към оправянето на нещата. Парчетата се сглобяват, залепват се внимателно и накрая поправената ваза отново е така красива както преди.

Но когато предметът е от фаянс или просто от печена глина, са достатъчни няколко железни скоби, които да държат парчетата събрани. И така поправената съдинка придобива съвсем оригинален вид.

Нека пренесем примера в духовния живот. Виждайки нашата нищета и нашите грехове, виждайки нашите грешки – независимо че по Божията милост те са маловажни – нека пристъпим към молитва и кажем на нашия Отец: „Господи, постави на моята окаяност, на моята крехкост, на моето естество от пръст от строшен съд няколко железни скоби и аз – чрез моето съкрушение и Твоята прошка, ще стана по-силен и по-красив отпреди.” Това е една утешителна молитва, която да повтаряме, когато се строши нашият окаян глинен съд.

Нека не ни изненадва, че сме чупливи; нека не се стряскаме, ако установим, че нашето поведение се скършва от едното нищо. Да се уповаваме на Господ, Който ни предлага винаги Своята помощ. „Господ е моя светлина и мое спасение; от кого ще се боя?”^[1] От никого! Ако връзката ни с нашия Небесен Отец е такава, не може да ни е страх от никого и от нищо.

^[1] Пак там.

Как да се молим

Как да се молим? Мога да уверя без страх, че бъркам, че има много, бих казал дори безкрайни начини да се молим. Но аз бих искал за всички нас истинската молитва на Божиите чеда, не многословието на лицемерите, към които е отправено Исусовото предупреждение: „Не всеки, който Ми казва „Господи, Господи“, ще влезе в царството небесно“. Онези, които са подтиквани от лицемерие, ще могат може би да добият „шума на молитвата“ — пишел св. Августин — „но не нейния глас, защото в тях липсва живот“ [св. Августин, Enarrationes in Psalmos, 139, 10], защото липсва разположението на духа да се изпълнява волята на Отца. Нашето призоваване на Господ нека, прочее, да е единено с резултатното желание да привеждаме в реалност вътрешните подтици, които Светият Дух предизвиква в душата ни.

Трябва да извършваме усилие, за да не остава в нас дори сянката на двуличие. Първото условие, за да прогоним това зло, така тежко осъдено от Господ, е да търсим в собственото си поведение ясното, обичайно и актуално разположение на духа на отвращение от греха. Трябва да чувстваме в сърцето и в ума силен и искрен ужас от тежкия грях. Трябва също да си присвоим едно дълбоко и вкоренено разположение на духа да презираме преднамерения малък грях, да презираме онези отстъпления, които не ни лишават от божествената благодат, но похабяват пътищата, които ни я предават.