Тази седмица, която по традиция християните наричат Страстна, ни предлага още веднъж възможността да съзерцаваме и да преживеем последните моменти от земния живот на Исус. Различните благочестиви практики през тези дни са насочени и ни водят към Възкресението, което е основата на нашата вяра, както пише свети Павел¹. Обаче нека много да не бързаме да изминем този път. Нека не забравяме нещо много просто, което понякога може би пропускаме – не можем да участваме във Възкресението на Господ, ако не се присъединим към Неговите страдания и към Неговата смърт². За да бъдем заедно с Христос в Славата Му в края на Страстната седмица, преди това е нужно да преминем през Неговата саможертва и да станем едно с Него – умрял на Голгота.

Щедрият дар на Христос противостои на греха – тази трудна за приемане, но съществуваща действителност (mysterium iniquitatis), последица от необяснимата злоба на създанието, което от гордост въстава срещу Бог. Това е една история, стара като човечеството. Нека си припомним падението на нашите прародители; също така дългата верига от провали, които бележат пътя на хората, а най-накрая и нашите лични бунтове. Не е лесно за преценим покварата, която се крие в греха, а и да разберем всичко, което ни казва вярата. Трябва да си дадем сметка дори в човешки план, че тежестта на оскърблението е в зависимост от състоянието на оскърбения - от неговото място в обществото, от неговото достойнство, от неговите лични качества. И можете ли да си представите - човек обижда Бог! Създанието се отрича от своя Създател!

Но „Бог е любов”³. Пропастта от злоба, която винаги съпровожда греха, е преодоляна от една безкрайна любов. Бог не е изоставя хората. Според Божия замисъл за изкупване на нашите грехове, за възстановяване на изгубения съюз не бяха достатъчни приношенията на Стария завет. Беше необходима жертвата на Човек, Който да е Бог.За да се доближим по някакъв начин до тази непостижима тайна, нека си представим, че Пресвета Троица в Своята постоянна съкровена връзка на безкрайна любов от вечността решава Единородният син на Бог Отец да приеме нашето човешко естество, поемайки върху Себе си нашите слабости и скърби за да свърши, прикован с гвоздеи върху едно дърво.

Тази жар, това желание да изпълни спасителната повеля на Бог Отец изпълва живота на Христос от самото Му раждане във Витлеем. През трите години, когато учениците Му са заедно с Него, те Го чуват постоянно да повтаря, че Неговата храна е да изпълнява волята на Онзи, Който Го е пратил⁴. До момента, когато в ранния следобед на първия Велики петък се изпълва Неговата саможертва: „И като наведе глава, предаде дух”⁵. С тези думи свети апостол Йоан ни описва смъртта на Христос. Исус – под тежестта на кръста и на всички човешки беззакония, умира заради яростта и мерзостта на нашите грехове.

Нека се замислим за Господ, Който е изранен от главата до петите заради любовта Си към нас. Можем да кажем заедно с известен писател отпреди няколко века една фраза, която се доближава до реалността,, въпреки че не успява да опише всичко - върху Христовото тяло са се струпали всички беди. Виждайки един смазан Христос, едно безжизнено тяло, свалено от кръста и предадено на майка Му, би могло да се заключи, че тази картина е направо образец за поражение. Къде са тълпите, които Го следваха? Къде е Царството, чието пришествие Той вещаеше? Въпреки всичко това не е поражение, а победа. Сега по-близо от всякога е часът на Възкресението, на прославянето, което Той завоюва със Своето послушание.