Посред ограниченията, неизбежни при нашето сегашно положение –защото грехът все още живее по някакъв начин у нас, християнинът забелязва още по-ясно цялото богатство на своето богоосиновение: защото открива, че е съвсем свободен, тъй като работи в делата на своя Отец; защото радостта му става постоянна, тъй като нищо не е способно да съкруши неговата надежда.

Защото той може също така да се възхищава на всички земни красоти и чудеса, да оценява всички богатства и всичката доброта на душата, да обича с цялата всеотдайност и с цялата чистота, на които е способно човешкото сърце. Защото болката от греха никога няма да се изроди в постъпки на огорчение, на отчаяние или високомерие, понеже разкаянието и познанието на човешката слабост насочват човека отново да се отъждестви с изкупителното дело на Христос и да усети по-надълбоко своята солидарност с всички хора. Защото - най-накрая - християнинът усеща у себе си силата на Свети Дух и вече неговите падения не го сломяват, тъй като са своеобразна покана да започне отново и да продължи да бъде верен свидетел на Христос по всички пътища на земята независимо от личните прегрешения. В подобни случаи те често са леки пропуски, които едва загрозяват душата, а и да са тежки - като прибегне с разкаяние към тайнството на помирението, той отново добива Божия мир и отново става надежден свидетел на Неговото милосърдие.

Такова е – казано накратко със слова, които са твърде бедни, за да го изразят – богатството на вярата. Такъв е животът на християнина, ако се остави да бъде воден от Свети Дух. И затова не мога да завърша другояче, освен като се присъединя към прошението в една от литургичните песни за празника Петдесетница, която е като отглас от непрекъснатата молитва на цялата Църква: „Ела Създател, Дух Свети, и умовете ни посети, влей небесна благодат във сърцата, що сътвори... Чрез Теб да видим ний Отца и покажи ни Ти Сина, вечно да вярваме стори в Тебе, изхождащ от Две лица.“³⁸