Списък на параграфи

В навечерието на Рождество обичам да гледам изображенията на Младенеца Исус. Тези изображения, които ни представят как Господ се е смалил, ми припомнят, че Бог ни зове, че Всемогъщият е пожелал да се представи безпомощен, че е пожелал да разчита на човешката помощ. Още от яслата във Витлеем Христос ми казва и ти казва, че има нужда от нас, зове ни към християнски живот без компромиси, към един живот на отдаденост, на работа и на радост.

Не ще бъдем никога истински радостни, ако не подражаваме изцяло на Исус, ако не бъдем като Него смирени. И отново ще попитам: видяхте ли къде се крие величието на Бог? То се крие в една ясла, в едни пелени, в една пещера. Нашият живот може да придобие изкупителна стойност само чрез смирението - като престанем да мислим за себе си и почувстваме отговорност да помагаме на останалите.

Често възникват лични конфликти дори между добри люде, които предизвикват сериозни усложнения, но които в същността си са лишени от обективни основания. Обикновено те се коренят в липсата на себепознание, което води до възгордяване – в желанието да станеш център на вниманието и уважението, в усилието да не се изложиш, в грижата да не би да останеш незабелязан след направеното добро, в стремежа към лична осигуреност. И така доста души вместо да се наслаждават на един чудесен мир, на една неизмерима радост стават нещастни и безплодни заради своята горделивост и високо самомнение.

Христос беше смирен по сърце¹⁸. През целия Си живот не поиска за Себе Си нищо по-специално, никаква привилегия. Започва живота Си девет месеца в утробата на майка Си – като всеки човек, напълно естествено. Господ много добре знаеше, че човечеството изпитва належаща нужда от Него. Затова жадуваше да дойде на земята, за да спаси всички души, ала не пришпорваше времето. Дойде, когато Му беше времето - като всички други хора. От зачатието до раждането никой освен свети Йосиф и света Елисавета не забелязва това чудо – Бог идва да обитава между хората.

Рождество е обвеяно от чудна простота – Господ идва без блясък, без никой да го знае. На земята само Мария и Йосиф участват в божественото начинание. После идват пастирите, известени от ангелите. А по-късно – мъдреците от Изток. Така става трансцендентното събитие, с което се съединяват небето и земята, Бог и човекът.

Как е възможно да сме толкова коравосърдечни, че да привикнем към тази картина? Бог се смирява, за да можем да се доближим до Него, за да можем да отговорим на любовта Му с нашата любов, за да Му вречем нашата свобода не само заради великолепието на Неговата мощ, а заради обаянието на Неговото смирение.

Такова е величието на едно Дете, Което е Бог. Независимо, че Баща Му е Творецът на небето и земята, Синът Му е тук, в една ясла, „защото нямаше за тях място в странноприемницата”¹⁹. Защото не се намери друго място на земята за Господаря на всичко сътворено.

Всички християнски празници и особено днешният са празници на мира. Клонките със своята стара символика припомнят следната картина от книга Битие: „И почака още други седем дена, и пак пусна гълъба от ковчега. Гълъбът се върна привечер, и ето, той имаше в човката си пресен лист от маслина; и Ной позна, че водата е спаднала от земята”¹. Сега възпоменаваме, че съюза (завета,б.ред.) между Бог и Неговия народ е потвърден и установен в Христос, „защото Той е нашият мир”². В това чудно единство и резюмиране на старото и новото, което характеризира литургията на нашата свята Католическа църква, ние четем днес следните думи, изпълнени с дълбока радост: „Еврейските деца, носейки маслинови клонки, посрещнаха Господа, като възклицаваха: Осанна във висините!”³.

Този възглас към Исус Христос съживява спомена в нашата душа за приветствието при раждането Му във Витлеем. „И когато минаваше Той – разказва свети Лука – постилаха дрехите си по пътя. А когато наближаваше вече да превали Елеонската планина, цялото множество ученици, възрадвани, почнаха велегласно да славят Бога за всички чудеса, каквито бяха видели, като казваха: благословен Царят, Който иде в име Господне! Мир на небето и слава във висините!”⁴.

Мир на земята

„Мир на небето”. Обаче нека погледнем земята. Защо няма мир на земята? Наистина няма мир. Има само привиден мир – равновесие, дължащо се на страх и нетрайни споразумения. Няма мир и в Църквата, набраздена от разногласия, които раздират бялата дреха на Христовата невеста. Няма мир и в много сърца, които напразно се опитват да компенсират душевното безпокойство с непрекъснато суетене, с малките удоволствия от земното битие, които не засищат, понеже винаги оставят след себе си горчивия привкус на тъгата.

„Палмовите клонки – пише свети Августин – са символ на триумф, защото показват победата. Господ ще победи , умирайки на кръста. Под знака на кръста Той ще възтържествува над Дявола, княза на смъртта”⁵. Христос е нашият мир, защото Той победи. А победи, защото се пребори в трудната битка срещу наслоената лошотия в човешките сърца.

Христос – нашият мир, е също така и „Пътят”⁶. Ако искаме мир, трябва да вървим по стъпките Му. Мирът е последствие от войната, от борбата – от тази вътрешна, духовна борба, която всеки християнин трябва да води срещу всичко, което в живота му не идва от Бог: срещу горделивостта, чувствеността, егоизма, лекомислието, свидливото сърце. Безполезно е да търсим външен покой, щом съвестта не е спокойна, щом дълбоко в душата няма спокойствие, „защото от сърцето излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули”⁷.

Днес и вчера

На литургията за Връбница християните пеят: „Повдигнете, порти, горнището си, повдигнете се, вечни порти, за да влезе Царят на славата”²¹. Онзи, който се е затворил в замъка на своя егоизъм, няма да слезе на бойното поле. Обаче ако вдигне крепостните врати и позволи на Царя на мира да влезе, ще излезе заедно с Него да воюва срещу всичката низост, която замъглява погледа и прави съвестта безчувствена.

Повдигнете вечните порти (горнището си). Този призив към борба не е нещо ново за християнството. Това е една вечна истина – без борба няма победа, а без победа няма да имаш мир. Без мир човешката радост би била само радост привидна, фалшива, безплодна; радост, която не води до подпомагане на хората, нито до дела на братолюбие и справедливост, на прошка и милосърдие, нито до служене на Бог.

В днешно време при клира и миряните в Църквата, при пастирите горе и долу в йерархията й се създава впечатление, че мнозина са се отказали от борбата – от личната борба срещу собствените слабости, за да се предадат изцяло на слугинаж, който унижава душата. Тази опасност ще дебне винаги всички християни.

Заради това е нужно настойчиво да се молим на Света Троица да бъде милостива към всички. Когато говоря по тези въпроси, треперя при споменаването на Божия съд. Обръщам се към Неговото милосърдие, към Неговото състрадание, та да не гледа на нашите грехове, а на заслугите на Христос и тези на Неговата свята майка, която е и наша майка, на тези на свети Йосиф, който Му беше като баща, на заслугите на всички светци.

Християнинът може да бъде сигурен – ако иска да се бори, Бог ще го хване с дясната Си ръка, както се чете в днешната празнична литургия. Исус, Който влиза в Йерусалим, възседнал просто осле, Цар на мира, ни казва: „Царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят”²². Тази сила не се проявява като насилие над другите. Тя представлява твърдост - да се преборват личните слабости и недъзи; мъжество – да не се замазва собствената невярност; смелост – да изповядваш вярата си дори когато обстановката е враждебна.

И днес както вчера от християнина се очаква да прояви героизъм. Героизъм в големи битки – ако е необходимо. Героизъм – и това вече е обичайното – в дребните стълкновения на всекидневието. Когато човек се бори постоянно и с любов - колкото и наглед борбата да е незначителна, Господ е винаги до Своите деца като любящ пастир: „Моите овци Аз ще паса и ще ги отморявам, казва Господ Бог. Изгубената ще намеря и прокудената ще възвърна, ранена ще превържа и болна ще укрепя... И те ще бъдат безопасни на земята си, и ще познаят, че Аз съм Господ, кога скъсам връзките на ярема им и ги освободя от ръцете на техните потисници”²³.

Припомнихме си случилото се в Найн. Сега бихме могли да споменем и други, понеже Евангелията са пълни с подобни сцени. Тези разкази са вълнували и винаги ще вълнуват сърцата на човешките създания, тъй като не само свидетелстват за искрен жест на човек, който съчувства на Своите себеподобни, а главно ни разкриват необятната любов на Господ. Сърцето на Исус е Сърцето на въплътилия се Бог, на Емануил – Бог с нас.

„Църквата, съединена с Христос, се ражда от едно ранено Сърце“³⁷. От това Сърце, пронизано открай докрай, ни се предава животът. Как да не си припомним сега, макар и накратко, тайнствата, посредством които Бог действа в нас и ни прави да участваме в изкупителната сила на Христос? Как да не си помислим с особена благодарност за Светото причастие от Евхаристията, за жертвата на Голгота и постоянното й безкръвно подновяване по време на литургията? Исус ни се дава като храна. Тъй като Исус Христос идва при нас, всичко се променя; и у нас се пробуждат сили – това е подкрепата на Свети Дух, които изпълват душата, ръководят нашите действия, нашия начин на мислене и на чувстване. Сърцето на Исус е извор на мир за християнина.

Себеотдаването, което Господ иска от нас, не се основава само върху нашите желания, нито върху нашите сили, често пъти слаби и недостатъчни и едните, и другите. Преди всичко то е изградено върху благодатите, придобити за нас от любовта на Сърцето на Бог, станал Човек. Затова можем и сме длъжни да постоянстваме в нашия духовен живот на деца на нашия Отец, Който е на небето, без да допускаме да ни обземат униние и обезсърчаване. Обичам да обръщам внимание на това как в своето обичайно всекидневие, как в най-дребните детайли, как в нормалните условия на трудовия ден християнинът привежда в действие вярата, надеждата и любовта, тъй като в това се крие същността на поведението на една душа, подкрепяна от Божията помощ; и как в упражняването на тези богословски добродетели душата намира радост, сили и спокойствие.

Това са плодовете на Христовия мир, на мира, който ни носи Неговото Пресвято Сърце. Защото – нека го кажем още веднъж – любовта на Христос към хората е една непостижима страна на Божията тайна, на любовта на Сина към Отец и към Свети Дух. Свети Дух – тази връзка на обич между Отец и Син, намира в Словото едно човешко Сърце.

Не е възможно да говорим за тези основни положения на нашата вяра, ако не взимаме под внимание ограничеността на нашия ум и безграничността на Откровението. Обаче макар и да не можем да обхванем тези истини, макар и умът ни да се стъписва пред тях, ние вярваме смирено и непоколебимо. Защото знаем, основавайки се на свидетелството на Христос, че всичко е точно така. Че любовта, туптяща в лоното на Света Троица, се излива върху всички хора чрез любовта на Пресвятото Сърце Исусово.

Да живеем в Сърцето на Исус, да се обвържем непосредствено с Него, значи да се превърнем в Божия обител. „Който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми“³⁸ – ни казва Господ. И Христос, и Отец в Свети Дух влизат в душата и правят в нея Свое жилище³⁹.

Когато разберем, макар и непълно, тези основни истини, нашият начин на съществуване се променя. Изпитваме жажда за Бог и се присъединяваме към думите на псалма: Боже мой, упорито Те търся. Жадна е за Теб душата ми, плътта ми Те желае както суха почва без вода⁴⁰. А Исус, Който е събудил тези наши желания, идва насреща и ни казва: „Който е жаден, да дойде при Мене и да пие“⁴¹. Той ни поднася Сърцето Си, та в Него да намерим отдих и сили. Ако приемем Неговия призив, ще се убедим, че словата Му са истинни. И нашият глад и нашата жажда ще се усилят до степен да пожелаем Бог да направи от нашето сърце място за Свой отдих и да не ни лишава от Своята топлина и от Своята светлина.

„Огън дойдох да туря на земята, и колко бих желал да беше вече пламнал!“⁴². Ние се доближихме мъничко до огъня на Божията любов. Нека Нейният пламък раздвижи живота ни. Нека почувстваме копнежа да разнасяме божествения огън от единия до другия край на света, да го покажем на околните, та и те да познаят христовия мир и с него щастието. Християнинът, който живее тясно свързан със Сърцето на Исус, не може да има други цели освен: мир в обществото, мир в Църквата, мир в собствената душа, изобщо Божия мир, който ще дойде, когато тук настъпи Неговото царство.

Света Марийо, Царице на мира, тъй като имаше вяра и повярва, че ще се сбъдне Благата ангелска вест, помогни ни да растем във вярата, да бъдем твърди в надеждата, да напредваме в любовта. Понеже това иска сега от нас твоят Син, сочейки ни Своето Пресвято Сърце.