Всички християнски празници и особено днешният са празници на мира. Клонките със своята стара символика припомнят следната картина от книга Битие: „И почака още други седем дена, и пак пусна гълъба от ковчега. Гълъбът се върна привечер, и ето, той имаше в човката си пресен лист от маслина; и Ной позна, че водата е спаднала от земята”¹. Сега възпоменаваме, че съюза (завета,б.ред.) между Бог и Неговия народ е потвърден и установен в Христос, „защото Той е нашият мир”². В това чудно единство и резюмиране на старото и новото, което характеризира литургията на нашата свята Католическа църква, ние четем днес следните думи, изпълнени с дълбока радост: „Еврейските деца, носейки маслинови клонки, посрещнаха Господа, като възклицаваха: Осанна във висините!”³.

Този възглас към Исус Христос съживява спомена в нашата душа за приветствието при раждането Му във Витлеем. „И когато минаваше Той – разказва свети Лука – постилаха дрехите си по пътя. А когато наближаваше вече да превали Елеонската планина, цялото множество ученици, възрадвани, почнаха велегласно да славят Бога за всички чудеса, каквито бяха видели, като казваха: благословен Царят, Който иде в име Господне! Мир на небето и слава във висините!”⁴.

Мир на земята

„Мир на небето”. Обаче нека погледнем земята. Защо няма мир на земята? Наистина няма мир. Има само привиден мир – равновесие, дължащо се на страх и нетрайни споразумения. Няма мир и в Църквата, набраздена от разногласия, които раздират бялата дреха на Христовата невеста. Няма мир и в много сърца, които напразно се опитват да компенсират душевното безпокойство с непрекъснато суетене, с малките удоволствия от земното битие, които не засищат, понеже винаги оставят след себе си горчивия привкус на тъгата.

„Палмовите клонки – пише свети Августин – са символ на триумф, защото показват победата. Господ ще победи , умирайки на кръста. Под знака на кръста Той ще възтържествува над Дявола, княза на смъртта”⁵. Христос е нашият мир, защото Той победи. А победи, защото се пребори в трудната битка срещу наслоената лошотия в човешките сърца.

Христос – нашият мир, е също така и „Пътят”⁶. Ако искаме мир, трябва да вървим по стъпките Му. Мирът е последствие от войната, от борбата – от тази вътрешна, духовна борба, която всеки християнин трябва да води срещу всичко, което в живота му не идва от Бог: срещу горделивостта, чувствеността, егоизма, лекомислието, свидливото сърце. Безполезно е да търсим външен покой, щом съвестта не е спокойна, щом дълбоко в душата няма спокойствие, „защото от сърцето излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули”⁷.