Списък на параграфи

Трудът неизбежно съпровожда живота на човека на земята. С него са свързани усилията, умората, изтощението. Те са прояви на болката и борбата – част от сегашното ни човешко съществуване, знаци за присъствието на греха и за нуждата от изкупление. Обаче трудът сам по себе си не е страдание, нито проклятие или наказание. Онези, които го говорят, не са чели добре Свещеното писание.

Време е ние, християните, високо да заявим, че трудът е дар Божи и няма никакъв смисъл да разделяме хората на разни категории според вида на извършваната работа, окачествявайки едни занимания за по-благородни от други. Трудът - и то всеки труд - е свидетелство за достойнството на човека, за неговото господстване над творението. Той дава възможност за развитие на човешката личност. Той е обединяващата връзка с другите същества, извор на средства за издръжка на семейството, начин да се спомага за усъвършенстване на обществото, в което се живее, както и за прогреса на цялото човечество.

За християнина тези перспективи се разширяват и задълбочават, тъй като трудът се явява едно участие в съзидателното дело на Бог, който, като създаде човека, го благослови и рече: „Плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте над морските риби (и над зверовете), над небесните птици (и над всякакъв добитък, над цялата земя)”¹⁵. А и защото - освен това - след като самият Христос е работел, то труда го възприемаме като едно изкупено и изкупващо дело и вече не представлява само средата, в която човек живее, а е и средство, и път към светостта, една реалност, която може да бъде осветена и същевременно освещаваща.

Фактът, че сме грешни, не бива да ни кара да се съмняваме в нашата мисия. Вярно е, че нашите грехове могат да затруднят другите да разпознават в нас Христос. Следователно е нужно да се борим срещу нашите собствени пороци, да се пречистваме. Обаче следва да сме наясно и че Бог не ни е обещал пълна победа над злото в този живот, Той иска да се борим. „Стига ти Моята благодат”³⁴ – отговаря Бог на Павел, който моли да бъде освободен от жилото в плътта, което го унижава.

Силата на Бог се проявява в нашата немощ и ни подбужда да се борим, да се сражаваме срещу нашите недостатъци, независимо че знаем, че никога няма да постигнем пълна победа по време на нашето земно преминаване. Животът на християнина е едно непрекъснато започване и тръгване, едно всекидневно обновяване.

Христос възкръсва в нас, когато участваме заедно с Него в страданията и в смъртта Му. Трябва да обичаме кръста, саможертвата, умъртвлението. Християнският оптимизъм не е някакъв сладникав оптимизъм, нито човешката лекомислена увереност, че всичко ще се нареди. Това е оптимизъм, който се корени в осъзнаването на свободата и във вярата в благодатта; оптимизъм, който изисква от нас самите да се стремим да отговорим на Божия призив.

По този начин – въпреки нашата окаяност, а до известна степен чрез нашата окаяност, чрез нашия живот на хора от плът и кал – се явява Христос. Той се явява в усилието да ставаме по-добри, да проявяваме безкористна обич, да овладяваме егоизма, та да се посветим изцяло на другите, превръщайки нашето съществуване в постоянно служение.

Празникът Възнесение Христово ни говори и нещо друго – Христос, Който ни призовава да вършим това дело сред света, ни чака на небето. С други думи: животът на земята, който обичаме, не е окончателен, „защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим”⁴¹, търсим нетленния град.

Нека внимаваме да не тълкуваме Божието слово в рамките на нашия ограничен хоризонт. Господ не ни кара да бъдем нещастни по земния път, надявайки се единствено на утешение в отвъдния живот. Бог иска и тук да бъдем щастливи, ала стремейки се към онова окончателно щастие, с което само Той може да ни изпълни.

Тук, на земята, съзерцанието на свръхестествената реалност, действието на благодатта в душите ни, любовта към ближния – сладък плод от любовта към Бог, предполагат едно предусещане на небето, началото на едно постоянно, ден след ден, израстване. Ние, християните, не понасяме двойствения живот. Ние поддържаме в живота си едно обикновено и непоклатимо единство, в което се коренят и преплитат всички наши постъпки.

Христос ни очаква. „Нашето живелище е на небесата”⁴², но в същото време сме пълноправни жители на земята, живеещи сред трудности, неправди, неразбирателства, както и сред радости, обаче спокойни от осъзнаването, че сме обичани Божи деца. Нека постоянстваме в нашата служба на Бог и ще видим как се увеличава по брой и святост християнското мирно войнство, това множество от съизкупители. Нека бъдем съзерцателни души, които поддържат постоянен разговор с Господ по всяко време - от първата мисъл сутрин до последната вечер. Нека нашето сърце бъде непрекъснато отправено към Исус Христос, нашия Господ, достигайки до Него чрез нашата майка Дева Мария, а от Него – до Отец и до Свети Дух.

Но ако въпреки всичко възнасянето на Исус в небето оставя в душата ни един горчив привкус на печал, нека се обърнем към Неговата майка, както сториха апостолите: „Тогава те се върнаха в Иерусалим... единодушно прекарваха в молитва... с Мария, майка на Исуса”⁴³.

Да носим Христовата любов и на другите

Забележете обаче, че Бог не ни казва: вместо вашето сърце, ще ви дам воля на чист дух. Не. Той ни дава сърце, едно сърце от плът – като сърцето на Христос. Аз не разполагам с едно сърце - за да обичам Бог, и с друго – за да обичам хората на земята. Със сърцето, с което обичам родителите си и приятелите си, със същото сърце обичам Христос, Бог Отец, Свети Дух и Дева Мария. Няма никога да се уморя да повтарям: трябва да бъдем истински човешки, иначе не ще можем да станем Божи деца.

Човешката любов, любовта тук долу, на земята, когато е истинска, ни помага да вкусваме от Божията любов. И предчувстваме любовта, с която ще се наслаждаваме на Бог и която ще царува между нас горе, на небето, когато „бъде Бог всичко у всички“²⁹. Когато започнем да разбираме какво нещо е Божията любов, тя ще ни подбуди да проявяваме повече състрадателност, повече великодушие, повече себеотдаване.

Длъжни сме да даваме на другите това, което получаваме, да ги учим на това, което научаваме. Трябва да ги направим съучастници – простичко, без себеизтъкване – в познаването на Христовата любов. Всеки със своя труд и на своето място в обществото може и трябва да превърне работата си във възможност за служение. Добре свършената работа, която преуспява и води до прогрес, която отчита напредъка на културата и техниката, има важна роля и е полезна за цялото човечество само ако сме били водени от великодушието, а не от егоизма, от общото благо, а не от личната облага. Т.е. ако е изпълнена с християнския дух на живот.

При изпълнението на тази работа и в създадените разнообразни отношения с другите хора вие трябва да свидетелствате за Христовата любов и нейните плодове: приятелство, разбирателство, дружба, мир. Както Христос мина, „правейки добрини“³⁰ по всички пътища на Палестина, така и вие по човешките пътища – в семейството, в обществото, на работното място, в културните си предпочитания и по време на своя отдих, трябва да бъдете активни сеячи на мир. Това ще бъде най-доброто доказателство, че във вашето сърце е настъпило Божието царство: „Ние знаем, че преминахме от смърт в живот – пише свети апостол Йоан – защото обичаме братята“³¹.

Обаче никой не може да живее с такава любов, ако не е минал през школата на Сърцето на Исус. Само при положение че постоянно съзерцаваме Сърцето на Христос, нашето сърце ще се освободи от омразата и безразличието и ще знаем как да действаме по християнски, изправени пред страданията и болките на другите.

Припомнете си сцената, разказана от свети Лука, когато Христос минава край град Найн³². Исус вижда мъката на хората, които случайно среща по пътя си. Той можеше просто да отмине или да изчака да Го извикат, да Го помолят. Ала нито отминава, нито изчаква. Той взима инициативата, развълнуван от скръбта на вдовицата, изгубила сина си - единственото, което й беше останало. Евангелистът казва само, че Исус се е смилил; може би вълнението Му е личало и външно - както при смъртта на Лазар. Исус Христос нито е бил, нито е безчувствен към страданието, родено от любовта. Не изпитва радост при разделянето на децата от родителите им. Затова упражнява Своята власт над смъртта - за да даде живот, за да бъдат един до друг тези, които се обичат, обаче изисквайки преди това и същевременно дължимото първенство на Божията любов, която следва да е основата на истинския християнски живот.

Христос знае, че множеството около Него ще се изуми от чудото и ще разправя за станалото из цялата околност. Обаче не действа показно, за да привлече вниманието. Той просто е докоснат от мъката на тази жена и не може да мине, без да я утеши. Приближава се до нея и й казва: „Не плачи“³³. Но сякаш иска да й каже: не искам да те виждам обляна в сълзи, защото дойдох да донеса на земята радостта и мира. След това става чудото, проява на мощта на Христос Бог. Ала преди чудото е душевното Му вълнение, явен знак за нежността на Сърцето на Христос – човека.

Христовият мир

Тук смятам да ви предложа и още един довод в тази насока – трябва постоянно да се борим да правим добро и да не униваме именно защото добре знаем, че ние, хората, трудно се решаваме да налагаме сериозно справедливостта, добре знаем колко много още ни трябва, та земното съществуване да бъде вдъхновявано от любовта, а не от омразата и безразличието. Освен това ни е ясно, че дори да постигнем справедливо разпределение на благата и хармонична организация на обществото, пак ще я има болката, причинена от болестите и неразбирането, от самотата, от смъртта на любим човек, от съзнаването на собственото ни ограничение.

Изправен пред тези кошмари, християнинът има само един истински отговор, отговор, който е и окончателен – Христос на кръста, Бог, Който страда и Който умира. Бог, Който ни дава Своето сърце, прободено от копие в името на любовта към всички. Нашият Господ ненавижда неправдите и осъжда техните извършители. Но тъй като уважава свободата на всеки човек, Той допуска да ги има. Бог нашият Господ не причинява болка на Своите създания, но я приема, понеже след първородния грях тя е част от човешката природа. Въпреки това Неговото сърце, пълно с любов към хората, Го накара да приеме кръста и всички мъчения, причинени от нашите страдания, нашата тъга, нашата мъка, нашия глад и жажда за справедливост.

Християнското учение за болката не е някаква програма за лесно утешаване. На първо място това е учение за приемане на страданието като неотделима част от човешкия живот. Няма да скрия - при това с радост, понеже винаги съм проповядвал, че където е кръстът, там е и Христос, въплътената любов, и съм се стремял да го живея – и ще ви кажа, че болката често ме е спохождала и неведнъж ми се е доплаквало. Друг път съм усещал как у мен расте негодуванието от неправдата и злото. И съм вкусвал горчивината, виждайки как не мога да направя нищо – въпреки цялото ми желание и всичките ми усилия не успявах да поправя съществуващата несправедливост.

Говорейки ви за болка, аз не изхождам само от теорията. Също така не се позовавам само на чуждия опит, когато ви съветвам, щом почувствате някога душевни колебания – пред картината на страданието – да обърнете взор към Христос. Няма друг лек. Сцената на Голгота възвестява на всички, че нещастията трябва да бъдат освещавани, живеейки в съюз с кръста.

Ако преживяваме нашите горести по християнски, те придобиват стойност на изкупление, на покаяние, на участие в съдбата и в живота на Исус, Който от любов към хората доброволно изпита всички нюанси на болката и всякакъв вид мъчения. Той се роди, живя и умря беден. Беше нагрубяван, обиждан, поругаван, клеветен и несправедливо осъден. Беше предаден и изоставен от учениците. Изпита горчивината на самотата, изтезанията и смъртта. И сега Христос продължава да страда чрез Своите членове, чрез цялото човечество, населяващо земята, на което Той е Глава, Единороден Син и Изкупител.

Болката влиза в плановете на Бог. Така е, макар и да ни е трудно да го проумеем. И на Христос, като на човек, Му беше трудно да я понесе: „Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша! Но нека бъде не Моята воля, а Твоята“³⁶. И така, притиснат в менгемето на изтезанията и на приемането на волята на Отец, Исус отива спокойно да приеме смъртта, като прощава на тези, които Го разпъват.

Именно признаването на свръхестествения смисъл на болката предполага и най-голямата победа. Умирайки на кръста, Исус побеждава смъртта. Бог извлича живот от смъртта. Едно Божие дете не бива да се държи като човек, примирил се с трагичната си участ; не, то трябва да изпитва задоволството на вече предвкусващия победата. В името на побеждаващата Христова любов ние, християните, трябва да се впуснем по всички земни пътища и с нашето слово и с нашите дела да бъдем сеячи на мир и на радост. Необходимо е да се борим – една мирна борба – срещу злото, срещу неправдата, срещу греха и по този начин да разгласяваме, че сегашното състояние на човека не е окончателно и че Божията любов, която се явява в Пресвятото Сърце Христово, ще донесе славната духовна победа на човечеството.