Празникът Възнесение Христово ни говори и нещо друго – Христос, Който ни призовава да вършим това дело сред света, ни чака на небето. С други думи: животът на земята, който обичаме, не е окончателен, „защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим”⁴¹, търсим нетленния град.

Нека внимаваме да не тълкуваме Божието слово в рамките на нашия ограничен хоризонт. Господ не ни кара да бъдем нещастни по земния път, надявайки се единствено на утешение в отвъдния живот. Бог иска и тук да бъдем щастливи, ала стремейки се към онова окончателно щастие, с което само Той може да ни изпълни.

Тук, на земята, съзерцанието на свръхестествената реалност, действието на благодатта в душите ни, любовта към ближния – сладък плод от любовта към Бог, предполагат едно предусещане на небето, началото на едно постоянно, ден след ден, израстване. Ние, християните, не понасяме двойствения живот. Ние поддържаме в живота си едно обикновено и непоклатимо единство, в което се коренят и преплитат всички наши постъпки.

Христос ни очаква. „Нашето живелище е на небесата”⁴², но в същото време сме пълноправни жители на земята, живеещи сред трудности, неправди, неразбирателства, както и сред радости, обаче спокойни от осъзнаването, че сме обичани Божи деца. Нека постоянстваме в нашата служба на Бог и ще видим как се увеличава по брой и святост християнското мирно войнство, това множество от съизкупители. Нека бъдем съзерцателни души, които поддържат постоянен разговор с Господ по всяко време - от първата мисъл сутрин до последната вечер. Нека нашето сърце бъде непрекъснато отправено към Исус Христос, нашия Господ, достигайки до Него чрез нашата майка Дева Мария, а от Него – до Отец и до Свети Дух.

Но ако въпреки всичко възнасянето на Исус в небето оставя в душата ни един горчив привкус на печал, нека се обърнем към Неговата майка, както сториха апостолите: „Тогава те се върнаха в Иерусалим... единодушно прекарваха в молитва... с Мария, майка на Исуса”⁴³.