Списък на параграфи

Бог обича онзи, който дава с радост

Във връзка с пълното отричане, което Господ иска от нас, ще ви посоча още една особено важна точка – здравето. Сега мнозинството от вас са млади; преминавате през този чудесен етап на жизнен разцвет, когато преливате от енергия. Ала времето минава и неизбежно започва да се проявява физическата умора, постепенно идват ограниченията на зрелостта и накрая – неразположенията на старостта. Освен това всеки от нас във всеки момент може да се разболее или да се сдобие със сериозни здравословни проблеми.

Само ако използваме правилно – по християнски – времето на добро здраве, добрите години, ще приемаме със свръхестествена радост случаите, които хората погрешно определят като лоши. Без да изпадам прекомерно в детайли, искам да ви предам моя личен опит. Докато сме болни, можем да бъдем доста досадни: „Не се грижат добре за мен, никой не ми обръща внимание, не се отнасят към мен, както заслужавам, никой не ме разбира…” Дяволът, който винаги дебне, атакува по всякакъв повод. По време на болест тактиката му е да подбужда един вид психоза, която да ни отдалечи от Бог, която да отрови обстановката или да разруши това съкровище от заслуги, което – за благото на всички души – се постига, когато понасяме със свръхестествен оптимизъм болката – при положение, че обичаме. Така че ако Божията воля е да ни стигне нещастието, приемете го като знак, че Бог ни смята за узрели да се присъединим по-отблизо към Неговия изкупителен кръст.

И така, за това е нужна подготовка, започната отдавна, вършена всеки ден с едно свято себеотрицание, та да бъдем подготвени да понесем достойно, ако Господ ни го позволи, болестта или несполуката. Още сега се възползвайте от получените всекидневни възможности – от някое лишение, от обичайните леки проявления на болката, от умъртвленията и прилагайте на дело християнските добродетели.

С поглед, вперен в целта

Припомням ви тези сурови истини, за да ви приканя да огледате внимателно подбудите, които направляват вашето поведение, с цел да поправите това, което има нужда от поправяне, насочвайки всичко в служба на Бог и на вашите братя, хората. Забележете, че Господ е минал покрай нас, погледнал ни е с любов и „и повика към свето звание, не заради нашите дела, а по Свое благоволение и благодат, дадена нам в Христа Иисуса преди вечни времена”^[1].

Пречистете намеренията си, вършете всичките си работи от любов към Бог, прегръщайки кръста на всеки ден с радост. Казвал съм го хиляди пъти, понеже смятам, че тези мисли трябва да са запечатани в сърцата на християните – не само да приемаме несгодите, а напротив – дори да ги обичаме; да обичаме физическата или духовната болка и да я поднасяме на Бог като удовлетворение за нашите лични грехове и за греховете на всички хора. При това положение, уверявам ви, тази мъка няма да ви тежи.

И вече човек не носи какъв да е кръст, той открива Кръста на Христос и придобива утехата, че Изкупителят се нагърбва да носи товара. Ние сътрудничим като Симон Киринеец, който - когато се връща от работа на нивата си и мисли вече за заслужена почивка - е принуден да вземе кръста на раменете си, за да помогне на Исус^[2]. Да бъдеш доброволен Христов киринеец, да придружаваш съвсем отблизо Неговото страдащо човешко естество, приравнено на един престъпник – това не представлява нещастие за една влюбена душа, а носи увереност, че Бог е близо и ни благославя, като ни е избрал за това.

Доста често немалко хора са ми говорили с удивление за радостта, която благодарение на Бог изпитват и разпръскват моите деца в Опус Деи. Пред този очевиден факт винаги давам едно и също обяснение, защото не знам друго: основата на тяхното щастие се състои в това, че не се боят нито от живота, нито от смъртта, че не се плашат от трудностите; състои се във всекидневното им усилие да живеят с жертвоготовен дух, винаги готови - независимо от личната си нищета и слабост - да се отрекат от себе си, за да направят по-поносим за другите пътя на християнина.

^[1] 2 Тим. 1:9.

^[2] Срв. Марк. 15:21.

„Всичко мога“

Ако не се бориш, не ми казвай, че се опитваш да се отъждествяваш все повече с Христос, да Го опознаваш, да Го обичаш. Когато поемаме по „царския път“ да следваме Христос, да се държим като Божии чеда, не ни остава скрито това, което ни очаква: святият кръст, който трябва да съзерцаваме като централна точка, на която се опира нашата надежда да се присъединим към Господ.

Казвам ти веднага, че тази програма не е удобно начинание; че да живееш по начина, посочен от Господ, изисква усилие. Чета ви думите на апостола, когато изброява своите перипетии и своите страдания, за да изпълни Исусовата воля: „Иудеите ми удариха пет пъти по четирийсет удара без един; три пъти са ме с тояги били, веднъж — с камъни, три пъти съм корабокрушение претърпял, нощ и ден съм прекарал в дълбинето морско; много пъти съм пътувал, бил съм в опасност от реки, в опасност от разбойници, в опасност от сънародници, в опасност от езичници, в опасност по градове, в опасност по пустини, в опасност по море, в опасност между лъжебратя, в труд и мъка, често в бдение, в глад и жажда, често в пост, на студ и в голота. Освен външните злополуки, прибавяха се всекидневните против мене нападения и грижата за всички Църкви“.

Обичам в тези разговори с Господ да оставам прилепен към действителността, в която се намираме, без да измислям теории, нито да мечтая за големи откази или героизми, които обичайно не се състоят. Важното е да се използва добре времето, което ни бяга из ръцете и което за този, който има християнски разум, струва повече от златото, защото представлява аванс на славата, която Бог ще ни въздаде.

Разбира се, в хода на нашия ден няма да се натъкнем на толкова много и такива препятствия като онези от живота на Савел. Там ще открием обаче низостта на нашия егоизъм, драскотините на чувствеността, шамарите на една ненужна и смешна гордост и много други липси: толкова много, толкова много немощи. Да се обезсърчаваме? Не. Със св. Павел да повтаряме на Господ: „Добре ми е в немощи, в обиди, в нужди, в гонения, в притеснения заради Христа, понеже, кога съм немощен, тогава съм силен“.

Поставяйте се често сред героите от Новия Завет. Вкусвайте трогателните сцени, в които Божественият Учител действа с божествени и човешки жестове или предава с божествени и човешки изрази възвишената история на опрощението, непрекъснатата Си Любов към Своите чеда. Този отговор на Небето се подновява и сега, във вечната актуалност на Евангелието: усеща се, забелязва се, докосва се с ръце божествената закрила. И това е защита, която расте по сила, когато вървим напред, въпреки спъванията, когато започваме отново и отново, защото такъв е духовният живот, когато го живеем с надежда в Бог.

Ако липсва устремът да преодоляваме вътрешните и външни препятствия, няма да получим награда. „Ако пък някой се и състезава, той не бива увенчан, щом се не състезава по правилата“ „и не би било автентично сражението, ако липсва противникът, с когото да се борим. Затова, ако няма противник, няма венец, защото не може да има победител там, където няма победен“ [св. Григорий Нисийски, De perfecta christiani forma].

Далеч от това да се обезкуражаваме, препятствията трябва да бъдат стимул, за да растем като християни: в тази борба се усъвършенстваме духовно и нашият апостолски труд придобива по-голяма резултатност. Размишлявайки върху онези моменти, в които Исус — в маслинената горичка и по-късно в изоставеността и в безславието на кръста — приема и обича волята на Отца, докато понася огромната тежест на страданията, трябва да бъдем убедени, че за да подражаваме на Христос, за да бъдем добри Негови ученици, е нужно да прегърнем Неговия съвет: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“. Затова обичам да моля Исус, за себе си: „Господи, да няма ден без кръст!“. Така, с божествената благодат, ще се укрепи нашият характер и ще служим за опора на нашия Бог, над нашите лични несъвършенства.

Опитайте се да разберете: ако забивайки гвоздей в стената, не срещате съпротивление, какво бихте могли да окачите там? Ако не заякваме с божествената помощ посредством жертвата, няма да можем да станем инструменти на Господ. Ако обаче заради Бог се решим да извличаме полза с веселие от препятствията, няма да ни коства усилие в трудните и неприятни ситуации, в тежките и неудобни случаи да възклицаваме като апостолите Яков и Йоан: „Можем!“.

Възхищавайки се и обичайки наистина пресвятата човешкост на Господ, ще открием една по една Неговите рани. И в тези времена на пасивно пречистване, угнетени, силни, със сладки и горчиви сълзи, които се опитваме да скрием, ще чувстваме нуждата да заставаме във всяка от Неговите пресвяти рани: за да се пречистим, за да се наслаждаваме на Неговата изкупителна Кръв, за да укрепваме. Ще притичваме като гълъбите, които, както казва Писанието, се приютяват в скалните проломи, когато настъпва буря. Крием се в това прибежище, за да намерим Христовата задушевност: и забелязваме, че Неговото говорене е сладко, а Неговото лице - приятно, защото „онези, които знаят, че Неговият глас е сладък и приятен, са онези, които са получили благодатта на Евангелието, което ги кара да казват: „Само Ти имаш думи за вечен живот““ [св. Григорий Нисийски, In Canticum homiliae, 5].

В това даряване апостолската ревност се разпалва, увеличава се от ден на ден, заразявайки другите с това желание, защото доброто е дифузно. Невъзможно е нашата бедна природа, така близка до Бог, да не гори от жажда да сее в целия свят радост и мир, да полива всичко с изкупителните води, които извират от отворените ребра на Христос, да започва и да довежда до край от Любов всички задължения.

Преди говорих за болка, за страдания, за сълзи. Не си противореча, ако сега твърдя, че за един ученик, който търси любящо Божествения Учител, вкусът на тъгата, на мъките, на скърбите е много различен: изчезват, когато приемем наистина Божията воля, когато изпълняваме с удоволствие Неговите планове, като верни чеда, въпреки че нервите сякаш са на път да се скъсат, а мъчението изглежда непоносимо.