Списък на параграфи

Много християни вярват, че Спасението ще обхване целия заобикалящ ги свят и че трябва да има души — но не знаят кои — които да сътрудничат на Христос в реализирането му. Виждат това обаче след векове, много векове… може би цяла вечност, ако тази задача би била предоставена на тях.

Така мислеше и ти, докато не те „събудиха“.

Често се питаш защо някои души, имали щастието да познават истинския Исус още от деца, толкова се колебаят да отговорят с най-доброто, което притежават: живота, семейството, благородните стремежи.

Ти пък именно защото си получил всичко „изведнъж“, трябва да изразиш своята благодарност към Христос така, както би направил един слепец, прогледнал неочаквано, докато на зрящите дори на ум не им идва да благодарят за това, че виждат.

Но… това не е достатъчно. Длъжен си всеки ден да помагаш на околните да благодарят за своето положение на чеда Божии. В противен случай не ми казвай, че си признателен.

Колко е прекрасно да обръщаш невярващи, да печелиш души!… Това е така, но още по-угодно на Бога е да им попречиш да погубят душите си.

Каква неугасваща радост ти носи твоето „отдаване на Бога“!… И какво желание, какво нетърпение трябва да имаш, за да приобщиш всички към твоята радост!

Разбирам свръхестествената и човешка радост на онзи, който имаше щастието да бъде пръв в Божествената сеитба.

„Прекрасно е да се чувстваш единствен, за да разбудиш един цял град и неговите околности!“ — повтаряше си с голяма убедителност.

Недей да чакаш момента, в който ще имаш повече средства или повече помощници: душите имат нужда от теб днес, сега.

Докато разговаряхме, видяхме земята на онзи континент. — В твоите очи блесна светлина, душата ти се изпълни с нетърпение и мислейки за онези народи, ми каза: „Възможно ли е от другата страна на морето Христовата благодат да загуби своето въздействие?“.

После си отговори сам: „в Своята безкрайна доброта Христос желае да си служи с послушни инструменти“.

Колко мъка ти причиняват!… Идва ти да извикаш към онези, които си губят времето… Защо са толкова слепи, та не виждат онова, което ти — нищожният — видя? Защо не изберат по-доброто?

Моли се, умъртвявай плътските си страсти, и после — това е твое задължение — разбуди ги един по един, обяснявайки им — пак един по един — че и те като теб могат да открият един чуден път, без да напускат мястото си в обществото.

Започна с голям ентусиазъм. Но малко по малко взе да спадаш… И, ако продължаваш да ограничаваш своя хоризонт, ще завършиш, затваряйки се отново в твоята бедна черупка. Трябва да отваряш сърцето си все повече, с жажда за апостолат! От сто душѝ ни интересуват всичките сто.

Онези, които са повярвали в Христос, не могат да се затворят в своята среда: това би било духовно обедняване! Те трябва да се отворят като ветрило, за да стигнат до всички души. Всеки трябва да създава — и да го разширява — един приятелски кръг, в който да влияе със своя професионален престиж, със своето поведение, със своето дружелюбие, правейки така, че Христос да бъде Онзи, който влияе, чрез този професионален престиж, чрез това поведение, чрез това дружелюбие.

Трябва да бъдеш една разпалена жарава, която разпръсква огъня навсякъде. И в средата, в която липсва топлина, трябва да повишиш духовната „температура“.

Иначе ще си загубиш времето напразно и ще накараш другите да го загубят.

Когато има ревност за спасението на душите, винаги се намират добри хора, винаги се открива благодатна почва. Няма извинения!

Ти разговаряше с този човек, с онзи, с другия, защото те изгаряше ревността за спасението на душите. Онзи се уплаши; другият се посъветва с някой „благоразумен“ човек, който го насочи зле… Упорствай! Никой после да не може да се извини, казвайки: „Quia nemo nos conduxit“ — „…защото никой не ни е повикал“.

Бог иска ние — Неговите чеда — да бъдем атакуваща сила. Не можем да останем само наблюдатели: създадени сме, за да се борим — там, където се намираме — като една ар

мия в боен строй.

Не ти липсва изисканият стил на интелигентен събеседник. Въпреки това си твърде равнодушен. „Щом не ме търсят…“ — казваш за свое извинение.

Ако не се промениш — държа да уточня — и не отидеш при онези, които те очакват, ти никога не ще бъдеш истински апостол.

Хората от този свят — толкова отдалечен от Бога, така дезориентиран — ти напомниха думите на Божественият Учител: „Приличат на овце без пастир“.

Тогава почувства, че ти също се изпълваш със състрадание. Вземи решение: от мястото, което заемаш, да принесеш живота си в жертва за всички.

Възторженият поздрав, който онзи твой брат ти отправи в навалицата, ти напомни, че всички почтени пътища в този свят са отворени за Христос — остава само да се втурнем и да ги извървим, с дух на завоеватели.

Да, Бог е създал света за Своите чеда, за да го обитават и да го осветят. Какво чакаш още?

Дръж се така, сякаш от теб и само от теб зависи климатът на средата, в която живееш: климат, изпълнен с трудолюбие, с радост, с Божието присъствие, със свръхестествен мироглед.

Не разбирам твоето безразличие. Ако попад неш на една група от „по-трудни“ колеги — които може би са станали „трудни“, поради твоята небрежност — ти загубваш интерес към тях, самоосвобождавайки се от отговорност и ги мислиш за мъртъв товар, за ненужен баласт за твоите апостолски амбиции; смяташ, че няма да те разберат…

Как искаш да те слушат, щом твоята обич, изразена в молитва и жертви, не те кара и да им говориш?

Колко ще се изненадаш в деня, в който решиш да го направиш с един, а после и с още един, и с още един! Освен това, ако не се промениш, с право биха могли да възкликнат, посочвайки те с пръст: „Hominem non habeo“ — „Няма човек! Нямам кой да ми помогне!“.