Списък на параграфи

Нещо подобно се е случило и с нас. Не би ни било особено трудно да открием в нашето семейство, сред нашите приятели и колеги, да не говоря за безбройното човешко море на света, много други хора, които са по-достойни от нас да получат Божия призив. Хора, които са по-скромни, по-учени, по-влиятелни, по-значими, по-благодарни, по-великодушни.

Когато се замислям върху това, аз се засрамвам. Но също така си давам сметка, че човешката логика не е в състояние да обясни пътищата на благодатта. Обикновено Бог търси слаби инструменти, та ясно да се види, че делото е Негово, а не наше. Свети Павел си спомня с трепет деня на своето призвание: „и най-после от всички яви се и на мене, като на някой изверг. Защото аз съм най-малкият от апостолите и не съм достоен да се нарека апостол, понеже гоних църквата Божия”¹⁵. Така пише Саул от Тарс – със силно лично присъствие и страст, които историята можа само да умножи.

Както винаги съм казвал: това става без никаква заслуга от наша страна. Защото в основата на призванието стоят познаването на нашата окаяност и съзнаването, че светлината, която осветява душата - това е вярата; че обичта, с която обичаме – това е братолюбието; че желанието за живот, което ни крепи – това е надеждата. А те и трите са безвъзмезден Божи дар. Затова, ако не израстваме в смирението, значи сме изгубили от поглед целта, с която Бог ни е избрал: да бъдем свети.

Именно през призмата на смирението можем да разберем чудото на Божия зов. Ръката на Христос ни е взела от едно житно поле - сеячът стиска в изранената си ръка шепа житни зърна. Кръвта на Христос облива зърната, напоява ги. После сеячът хвърля във въздуха това зърно, та като умре, да даде живот, потъвайки в земята, да се умножи в златни класове.

Отговорът на човека

В тази атмосфера на Божие милосърдие живее християнинът. Това е средата, в която той трябва да полага усилия, за да се държи като дете на Отец. А кои са основните средства, за да успеем да затвърдим призванието си? Сега ще посоча само две от тях, които са като животоносни оси на християнското поведение: вътрешният живот и вероучението - дълбокото опознаване на нашата вяра.

На първо място е вътрешният живот. Все още малцина разбират какво значи това! Повечето си представят - когато чуваме да се говори за вътрешен живот - полумрака на храма или застоялия въздух в някои сакристии. Вече повече от четвърт век повтарям, че не е това. Аз говоря за вътрешния живот на обикновените християни, които са сред хората по улиците, в широкия свят; на тези, които на улицата, на работа, вкъщи и в моментите на развлечение винаги се вслушват в Исус. А какво е това, ако не живот в постоянна молитва? Нима не си разбрал необходимостта душата ти непрестанно да се моли и да бъде във връзка с Бог, която те води към богоуподобяване? Това е същността на християнската вяра и така винаги са я разбирали душите, отдадени на молитва. „Такъв човек става Бог - пише свети Климент Александрийски – понеже иска същото, което иска Бог”⁴¹.

Отначало е трудно. Трябва ни усилие да се обръщаме към Господ, да благодарим за бащината Му действена грижа за нас. След това, постепенно, не като сантимент, Божията любов става по осезаема - като дълбока следа в душата. Това е Христос, Който ни следва с обич: „Ето, стоя пред вратата и хлопам”⁴². Ти как си с твоя молитвен живот? Не те ли обзема понякога през деня желание да си поговориш по-продължително с Него? Не Му ли казващ: по-късно ще ти разправям, по-късно ще си говорим за това?

В моментите, посветени специално на този разговор с Господ, сърцето се разкрива, волята укрепва, разумът – подпомогнат от благодатта – изпълва човешката действителност със свръхестествена, духовна реалност. И плодовете няма да закъснеят: ще се оформят конкретни и ясни намерения да подобриш поведението си, да се отнасяш с любов към всички хора, да вложиш всичките си сили – със страстта на добрите спортисти – в християнската битка за любов и мир.

Молитвата става нещо постоянно – като туптенето на сърцето, като пулса. Без това Божие присъствие не може да има съзерцателен живот, а без съзерцателен живот едва ли можеш да работиш за Христос, защото напразно ще се стараят строителите, ако Господ не крепи къщата⁴³.

Христовият мир

Тук смятам да ви предложа и още един довод в тази насока – трябва постоянно да се борим да правим добро и да не униваме именно защото добре знаем, че ние, хората, трудно се решаваме да налагаме сериозно справедливостта, добре знаем колко много още ни трябва, та земното съществуване да бъде вдъхновявано от любовта, а не от омразата и безразличието. Освен това ни е ясно, че дори да постигнем справедливо разпределение на благата и хармонична организация на обществото, пак ще я има болката, причинена от болестите и неразбирането, от самотата, от смъртта на любим човек, от съзнаването на собственото ни ограничение.

Изправен пред тези кошмари, християнинът има само един истински отговор, отговор, който е и окончателен – Христос на кръста, Бог, Който страда и Който умира. Бог, Който ни дава Своето сърце, прободено от копие в името на любовта към всички. Нашият Господ ненавижда неправдите и осъжда техните извършители. Но тъй като уважава свободата на всеки човек, Той допуска да ги има. Бог нашият Господ не причинява болка на Своите създания, но я приема, понеже след първородния грях тя е част от човешката природа. Въпреки това Неговото сърце, пълно с любов към хората, Го накара да приеме кръста и всички мъчения, причинени от нашите страдания, нашата тъга, нашата мъка, нашия глад и жажда за справедливост.

Християнското учение за болката не е някаква програма за лесно утешаване. На първо място това е учение за приемане на страданието като неотделима част от човешкия живот. Няма да скрия - при това с радост, понеже винаги съм проповядвал, че където е кръстът, там е и Христос, въплътената любов, и съм се стремял да го живея – и ще ви кажа, че болката често ме е спохождала и неведнъж ми се е доплаквало. Друг път съм усещал как у мен расте негодуванието от неправдата и злото. И съм вкусвал горчивината, виждайки как не мога да направя нищо – въпреки цялото ми желание и всичките ми усилия не успявах да поправя съществуващата несправедливост.

Говорейки ви за болка, аз не изхождам само от теорията. Също така не се позовавам само на чуждия опит, когато ви съветвам, щом почувствате някога душевни колебания – пред картината на страданието – да обърнете взор към Христос. Няма друг лек. Сцената на Голгота възвестява на всички, че нещастията трябва да бъдат освещавани, живеейки в съюз с кръста.

Ако преживяваме нашите горести по християнски, те придобиват стойност на изкупление, на покаяние, на участие в съдбата и в живота на Исус, Който от любов към хората доброволно изпита всички нюанси на болката и всякакъв вид мъчения. Той се роди, живя и умря беден. Беше нагрубяван, обиждан, поругаван, клеветен и несправедливо осъден. Беше предаден и изоставен от учениците. Изпита горчивината на самотата, изтезанията и смъртта. И сега Христос продължава да страда чрез Своите членове, чрез цялото човечество, населяващо земята, на което Той е Глава, Единороден Син и Изкупител.

Болката влиза в плановете на Бог. Така е, макар и да ни е трудно да го проумеем. И на Христос, като на човек, Му беше трудно да я понесе: „Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша! Но нека бъде не Моята воля, а Твоята“³⁶. И така, притиснат в менгемето на изтезанията и на приемането на волята на Отец, Исус отива спокойно да приеме смъртта, като прощава на тези, които Го разпъват.

Именно признаването на свръхестествения смисъл на болката предполага и най-голямата победа. Умирайки на кръста, Исус побеждава смъртта. Бог извлича живот от смъртта. Едно Божие дете не бива да се държи като човек, примирил се с трагичната си участ; не, то трябва да изпитва задоволството на вече предвкусващия победата. В името на побеждаващата Христова любов ние, християните, трябва да се впуснем по всички земни пътища и с нашето слово и с нашите дела да бъдем сеячи на мир и на радост. Необходимо е да се борим – една мирна борба – срещу злото, срещу неправдата, срещу греха и по този начин да разгласяваме, че сегашното състояние на човека не е окончателно и че Божията любов, която се явява в Пресвятото Сърце Христово, ще донесе славната духовна победа на човечеството.

Школа за молитва

Господ навярно ви е открил и много други страни от предания отговор на Пресветата Дева, като всяка от тях сама за себе си ни подканва да я вземем за пример: нейната невинност, нейното смирение, нейната твърдост,нейната щедрост, нейната вярност... Аз бих искал да поговорим за още една, която обхваща всички страни, понеже е условие за духовния напредък – за молитвения живот.

Ако искаме да се възползваме от благодатите, които нашата майка ни носи в този ден, и да следваме по всяко време внушенията на Свети Дух, Пастир на нашите души, трябва сериозно да се заемем с развиването на съкровена връзка с Бог. Не можем да се крием в анонимността. Вътрешният живот няма да съществува, ако я няма личната среща с Бог. Повърхностното поведение не е християнска черта. Да приемем рутината в нашата аскетична борба, значи да подпишем смъртния акт на съзерцателната душа. Бог търси всеки от нас лично и всеки лично е длъжен да му отговори: „Ето ме! Ти ме повика¹⁷.

Молитвата е разговор с Бог, това го знаем всички. Обаче някой може да попита: разговор, но за какво? Че за какво може да бъде, ако не за Божите работи и за нещата, които изпълват нашето всекидневие? За раждането на Исус, за Неговото присъствие на този свят, за скрития Му живот и за Неговата проповед, за Неговите чудеса, за Неговите изкупителни страдания, за Неговия кръст и за Неговото възкресение. И в присъствието на Триединния и Единия Бог, имайки за посредница Света Мария, а за застъпник - нашия отец и господар свети Йосиф, когото много обичам и почитам, ще говорим за нашата всекидневна работа, за семейството, за приятелите, за големите ни замисли и за малките ни мизерии.

Тема на моята молитва е темата на моя живот. Аз винаги правя така. И имайки предвид моето състояние, съвсем естествено възниква твърдото и окончателно намерение да се променя, да стана по-добър и по-внимателен спрямо Божията любов. Едно искрено и конкретно намерение, което винаги е съпроводено със спешна и доверчива молитва да не ме изоставя Свети Дух, защото „Ти си Бог на моята сила“¹⁸.

Ние сме обикновени християни; работим на различни поприща; цялата ни дейност преминава по отъпкани коловози; всичко се развива по предсказуем начин. Дните си приличат, вървят почти монотонно... Добре, но този живот, наглед толкова обикновен, притежава божествена стойност. Бог се интересува от него, защото Христос иска да се въплъти в нашите дела, да придаде отвътре значимост и на най-незначителните ни действия.

Тази мисъл отразява една свръхестествена, ясна и недвусмислена реалност. Не е някакво утешаващо умозаключение, което да успокоява хората, които не ще успеем да запишем имената си в златната книга на историята. Христос се интересува от нашата работа – умствена или физическа, която сме длъжни да вършим по хиляди пъти в учреждението, в завода, в работилницата, в училището, на полето... когато изпълняваме ръчен или интелектуален занаят. Той се интересува също и от невидимата жертва, която предполага да не изсипваме върху другите жлъчта на нашето лошо настроение.

Замислете се за това в молитвата си. Възползвайте се от случая и кажете на Исус, че Го обожавате и ще продължите да бъдете съзерцателна душа в света - посред шума на улицата, навсякъде... Това е първият урок в училището за общуване с Исус Христос. А в това училище Дева Мария е най-добрата учителка, тъй като винаги запазваше вярата си, свръхестествения поглед върху нещата, особено тези, които й се случваха: „майка Му спазваше всички тия думи в сърцето си“¹⁹.

Нека изпросим от Света Богородица да ни направи съзерцателни и да ни научи да разбираме постоянните призиви, с които Господ обсипва входа на нашето сърце. Нека я помолим: Майко наша, чрез теб на земята дойде Исус, Който ни разкрива любовта на нашия Бог Отец; помогни ни да виждаме тази любов във всекидневните ни занимания; въздействай на нашия ум и на нашата воля, та да успяваме да чуваме гласа на Бог и да долавяме вдъхновението на благодатта.