Нещо подобно се е случило и с нас. Не би ни било особено трудно да открием в нашето семейство, сред нашите приятели и колеги, да не говоря за безбройното човешко море на света, много други хора, които са по-достойни от нас да получат Божия призив. Хора, които са по-скромни, по-учени, по-влиятелни, по-значими, по-благодарни, по-великодушни.

Когато се замислям върху това, аз се засрамвам. Но също така си давам сметка, че човешката логика не е в състояние да обясни пътищата на благодатта. Обикновено Бог търси слаби инструменти, та ясно да се види, че делото е Негово, а не наше. Свети Павел си спомня с трепет деня на своето призвание: „и най-после от всички яви се и на мене, като на някой изверг. Защото аз съм най-малкият от апостолите и не съм достоен да се нарека апостол, понеже гоних църквата Божия”¹⁵. Така пише Саул от Тарс – със силно лично присъствие и страст, които историята можа само да умножи.

Както винаги съм казвал: това става без никаква заслуга от наша страна. Защото в основата на призванието стоят познаването на нашата окаяност и съзнаването, че светлината, която осветява душата - това е вярата; че обичта, с която обичаме – това е братолюбието; че желанието за живот, което ни крепи – това е надеждата. А те и трите са безвъзмезден Божи дар. Затова, ако не израстваме в смирението, значи сме изгубили от поглед целта, с която Бог ни е избрал: да бъдем свети.

Именно през призмата на смирението можем да разберем чудото на Божия зов. Ръката на Христос ни е взела от едно житно поле - сеячът стиска в изранената си ръка шепа житни зърна. Кръвта на Христос облива зърната, напоява ги. После сеячът хвърля във въздуха това зърно, та като умре, да даде живот, потъвайки в земята, да се умножи в златни класове.