Списък на параграфи

Ще продължа този момент от беседата с един цитат, който записах преди години и който и днес е все още актуален. Тогава си записах едни размишления на света Тереза Авилска: „Всичко, на което е съдено да свърши един ден и което не е за слава на Бог, е нищо – дори по-малко от нищо“^[1]. Разбирате ли сега защо една душа престава да се наслаждава на спокойствие и мир, когато се отдалечи от своето предназначение, когато забрави, че Бог я е създал да бъде свята? Старайте се никога да не изпускате от поглед тази свръхестествена цел, дори в моментите на развлечение или на почивка, така необходими както работата в живота на всеки от нас.

Вие можете да стигнете върха на своето професионално развитие, можете да постигнете най-гръмките успехи – като плод на свободната инициатива, която упражнявате в земните си дела. Ала изоставите ли тази свръхестествена цел, която трябва да направлява всичките ни човешки занимания, значи за съжаление сте объркали пътя.

^[1] Срв. Света Тереза Авилска, Книга за моя живот, Фондация „Комунитас”, София 2014, Глава 20, 26.

Трябва да придобием божествената мярка за нещата, не губейки никога свръхестествената гледна точка и знаейки, че Исус използва също нашите несъвършенства, за да накара да блести Своята слава. Затова, когато усетите да пълзи, криволичейки, в съвестта ви себелюбието, умората, обезсърчението, тежестта на плътските страсти, реагирайте с готовност и слушайте Божествения Учител; и не се плашете от тъжната действителност, която виждаме в нас, защото личните немощи ще ни съпътстват, докато имаме живот.

Това е пътят на християнина. Очевидна е необходимостта да призоваваме непрестанно, със силна и смирена вяра: „Господи, не ми се доверявай! Аз — да, доверявам Ти се“. И предусещайки в душата любовта, състраданието, нежността, с които Христос Исус ни гледа — защото Той не ни изоставя — ще разберем в цялата им дълбочина думите на апостола: „Virtus in infirmitate perficitur“; уповавайки се на Господ, въпреки нашите несъвършенства — нещо повече, с нашите несъвършенства — ще бъдем верни на Бог, наш Отец; ще блести божествената власт и ще ни бъде подкрепа в нашата крехкост.

Да се опитваме да растем в смирението. Защото само една смирена вяра позволява да гледаме нещата със свръхестествен поглед. Не съществуват други пътища. На земята са възможни само два начина да живеем: или живеем духовен живот, или животински живот. Ти и аз не можем да живеем друг живот, освен Божия, духовния живот. „Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“. Какво помага на човека всичко, което населява земята, удовлетворението на всички амбиции на разума и на волята? Какво струват всички заедно, ако всичко свърши, ако всичко рухне, ако богатствата на този свят не са друго, освен фалш, сценичен декор; ако освен това я има вечността завинаги, завинаги, завинаги?

Наречието „винаги“ е направило велика Тереза Исусова. Когато като дете излизала с брат си Родриго от стените на Авила през портата Адая с намерението да отиде в земята на маврите да я обезглавят заради Христос, на брат си, който се уморявал от пътя, шептяла тези думи: „Завинаги, завинаги, завинаги“ [срв. „Автобиография“, 1, 6].

Хората лъжат, когато казват „завинаги“ в светските неща. Вярно е, напълно вярно само „завинаги“, отправено към Бог; и ти трябва да живееш така, с вяра, която да ти помага да чувстваш вкус на мед, небесна сладост при мисълта за вечността, която наистина е завинаги.

Учениците, виждайки смокинята да изсъхва, „се почудиха и казаха: „Как тъй веднага изсъхна смоковницата?“. Онези първи дванадесет, макар че са присъствали на толкова много Исусови чудеса, са обхванати още веднъж от удивление; тяхната вяра не била още пламенна. Затова Господ заявява: „Истина ви казвам: ако имате вяра и не се усъмните, не само това, що беше извършено със смоковницата, ще извършите, но ако и на тая планина кажете: „Дигни се и се хвърли в морето“ — ще бъде“. Исус Христос поставя това условие: да живеем от вяра, за да бъдем освен това способни да движим планини. Толкова много са нещата за премахване… в света, но най-вече в сърцето ни. Толкова много препятствия пред благодатта! Така че, вяра; дейна вяра, вяра, разположена към жертва, смирена вяра. Вярата ни преобразява във всемогъщи създания: „И всичко, що поискате в молитва с вяра, ще получите““.

Човекът на вяра умее да преценява правилно земните въпроси, знае, че животът тук — както го определяла майка Тереза — е лоша нощ в лоша странноприемница [срв. „Път към съвършенството“, 40]; съживява своето убеждение, че земното съществуване е време на труд и на борба, време на пречистване, за да изплатим на божествената справедливост дълга, с който сме задлъжнели с нашите грехове; знае също, че светските блага не са друго, освен средства, и ги използва с великодушие, с героизъм.

Не трябва да мислим, че по пътя на съзерцанието страстите са окончателно занемели. Бихме се мамили, ако мислим, че желанието да търсим Христос, реалността, че сме Го намерили и че живеем в общение с Него, и сладостта на Неговата Любов ни превръщат в безупречни хора. Въпреки че го знаете от опит, нека ви го припомня. Врагът на Бог и на човека, сатаната, не се дава за победен, не си дава почивка. И ни обсажда, дори когато душата гори възпламенена от любов към Бог. Бесът знае, че в този случай падението е по-трудно, но че може да отприщи върху тази съвест — ако придобие създанието да обиди Господ, макар и в малкото — тежкото изкушение на обезсърчението.

Ако искате да приемете опита на един беден свещеник, който няма друга претенция, освен да говори за Бог, ви съветвам, когато плътта иска да си възстанови загубените привилегии или надменноста — което е още по-лошо — се бунтува и се инати, да бързате да намирате прибежище в божествените проломи, които в Христовото Тяло са отворили гвоздеите, които Го приковали на кръстното дърво, и копието, което Му проболо ребрата. Идете там по начина, който най-много ви трогва: излейте в раните Господни цялата човешка любов… и цялата божествена любов. Това е да желаем пламенно единението, да се чувстваме Христови братя, Негови родственици, деца на една и съща Майка, защото тя е тази, която ни води към Исус.