Списък на параграфи

Другият враг – пише свети Йоан – е похотта на очите, един вид скъперничество. Тя ни кара да ценим само онова, което може да се пипне. При нея очите сякаш се залепват за земните неща и заради това не успяват да открият свръхестествената действителност. Следователно можем да употребим този израз от Светото писание, за да опишем скъперничеството спрямо земните блага както и деформацията, поради която наблюдаваме заобикалящото ни – другите хора, случващото се в нашия живот и в днешния свят – единствено с човешко око.

Очите на душата се замъгляват, разумът се смята за самодостатъчен да разбере всичко, без да има нужда от Бог. Това е едно изтънчено изкушение, което се крие зад достойнството на разума, даден на човека от нашия Бог Отец, за да Го опознае и свободно да Го обича. Увлечен от това изкушение, човешкият разум започва да се мисли за център на вселената, отново се въодушевява от онова „ще бъдете като богове”²² и - като се препълни със самовлюбеност - обръща гръб на Божията любов.

По такъв начин нашето съществуване може да бъде предадено напълно в ръцете на третия враг – житейската гордост. И не става дума само за преходни тщеславни помисли или за някакво самолюбие, а за едно пълно самодоволство. Нека не се заблуждаваме – това е най-лошото зло, коренът на всички заблуди. Борбата срещу гордостта следва да бъде постоянна; не без основание се твърди, че това чувство умира ден след смъртта на човека. Това е горделивостта на фарисея, когото Бог отказва да оправдае, понеже се сблъсква у него с една бариера на самодостатъчност. Това е арогантността, която ни прави да презираме другите хора, да ги потискаме и оскърбяваме. Не забравяйте: „Дойде ли гордост, ще дойде и посрама”²³.

Все пак не забравяйте, че понякога съпружеските разпри са неизбежни. Никога не се карайте пред децата си; ще ги накарате да страдат и да вземат страна и може би така да съдействат несъзнателно за вашето разединение. Но и кавгите – стига да не са много чести – също са израз на любов, може да се каже една необходимост. Повод за тях, а не причина, обикновено е преумората на съпруга след трудния работен ден; преумората – дано да не става дума за скука – на съпругата, която е трябвало да се справя с децата, с домакинската работа или дори с характера си, понякога нестабилен, макар че вие, жените, сте по-корави от мъжете, когато го решите.

Избягвайте горделивостта - най-големия враг в семейните ви отношения. Във вашите дребнави свади никой от двама ви не е прав. Нека по-спокойният да каже нещо, с което поне за известно време да успокои атмосферата. А по-късно, вече насаме, продължете кавгата, но гледайте бързо да се сдобрите.

Вие, съпругите, се замислете, че може би малко сте се запуснали; припомнете си испанската поговорка, че нагласената жена вади мъжа от чужда врата. И след години е в сила задължението да изглеждате мили и привлекателни както по времето, когато сте били годеници – нещо съвсем логично, защото принадлежите на своя съпруг. А и той не бива да забравя, че същото се отнася за него – че той е ваш и има задължението цял живот да бъде мил с вас като един годеник. Лош знак е, ако се усмихвате иронично, четейки този пасаж; това би било очевидно свидетелство, че семейната обич се е превърнала в смразяващо равнодушие.

Неотдавна се любувах на един мраморен барелеф, изобразяващ поклонението на влъхвите пред Детето Бог. Около барелефа бяха разположени четири ангела, всеки от тях държащ един символичен предмет: диадема; земното кълбо увенчано с кръста; меч; скиптър. По този художествен начин - чрез добре познати образи, бе представено събитието, което възпоменаваме днес: едни мъдреци (според преданието царе) коленичат пред едно Дете, след като са питали в Йерусалим: „Де е родилият се Цар Иудейски?”¹

И аз, подтикван от този въпрос, съзерцавам днес Исус, „лежащ в ясли”² - място, подходящо само за добитъка. Къде е, Господи, Твоето царско достойнство? Къде са диадемата, мечът, скиптърът? Те му принадлежат по право, ала Той не ги иска; царува, увит в пелени. Той е един невъоръжен Цар, Който ни се явява съвсем беззащитен, едно пеленаче. Как да не си спомним думите на апостола: „но понизи Себе Си, като прие образ на раб”³?

Нашият Господ се въплъти, за да ни покаже волята на Отец. И ето, че още от люлката Той ни поучава. Исус Христос ни търси с едно призвание - призванието към святост, та заедно с Него да доведем до край изкуплението. Забележете първото Му поучение – трябва да бъдем съизкупители, търсейки победата, но не като побеждаваме нашите ближни, а като се налагаме над нас самите. Подобно на Христос ни е нужно да се снизим, да се почувстваме слуги на другите, за да ги отведем при Бог.

Къде е Царят? Къде да Го търсим ако не там, където Той иска да царува преди всичко: в сърцето, в твоето сърце? За това става Дете; че кой не обича едно малко създание? Къде е Царят? Къде е Христос, Чийто образ Свети Дух се старае да формира в нашата душа? Той не може да пребъдва в горделивостта, която ни отделя от Бог, не може да пребъдва в нелюбящото сърце, което ни откъсва от другите. На такова място Христос не може да се намира. И човекът остава сам.

На този ден, на Богоявление, коленичили пред Младенеца Исус, пред един Цар без видими царски знаци, можете да Му кажете: Господи, отстрани горделивостта от моя живот, пречупи моето себелюбие, моята жажда за самоутвърждаване и налагане над другите. Стори тъй, че същността на моята личност да се отъждестви с Теб.

Лек за очите

Грехът на фарисеите не се състои в това, че не виждат в Христос Бог, а че доброволно се затварят в себе си и не дават на Исус, Който е светлината, да им отвори очите¹⁷. Това затваряне води до непосредствени последици в отношенията с нашите ближни. Фарисеят, който не дава Бог да му отвори очите, тъй като счита себе си за светлина, се отнася високомерно и несправедливо към ближния и се моли така: „Боже, Благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци или като тоя митар”¹⁸. Фарисеите обиждат слепия по рождение, който упорито продължава да разправя истината за своето чудно изцеление: „Ти цял в грехове си роден, и ти ли нас учиш? И го изпъдиха вън”¹⁹.

Сред онези, които не познават Христос, има много честни хора, които с вродената си деликатност умеят да се държат внимателно; те са искрени, сърдечни и добре възпитани. Ако тези хора и ние не се противим Христос да изцери слепотата, която все още мори очите ни, ако дадем на Господ да наложи върху тях калчицата, която в Неговите ръце се превръща в най-ефикасния лек за очи, то тогава в нова светлина, в светлината на вярата ще видим земните реалности и ще съзрем небесните. Ще сме придобили бистър поглед.

Това е призванието на християнина – да живее в пълнотата на онази любов, която е „дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко изтърпява”²⁰.

Христовата любов не се изчерпва само с добри чувства към ближния, не се ограничава до склонността към филантропия. Любовта, която Бог е вдъхнал в душата, преобразява отвътре интелекта и волята и дава свръхествена основа на приятелството и на радостта да се прави добро.

Нека разгледаме сцената с изцелението на хромия, разказана в Деяния на светите апостоли. Петър и Йоан се качват към храма и срещат на входа му седнал един човек, хром по рождение. Всичко напомня за другото изцеление – на слепия. Но сега учениците не мислят, че нещастието се дължи на греховете на сакатия или на грешките на родителите му. А му казват: „В името на Иисуса Христа Назорея стани и ходи!”²¹ Преди те проявяваха неразбиране, а сега – милосърдие; преди съдеха необмислено, сега лекуват чудодейно в името на Господ. Винаги Христос, Христос, Който минава до нас! Христос, Който продължава да крачи по улиците и площадите на света в лицето на Своите ученици – християните. Горещо Го моля да мине през душата на някого от вас, който сега ме слуша.

Когато осъзнаем, колко забележителна е мисията, към която Бог ни призовава, в човешката душа биха могли да се прокраднат горделивостта и високомерието. Това е едно погрешно възприемане на християнското призвание, което ни заслепява и ни кара да забравим, че сме направени от кал, че сме прах и нищожност. Да забравим, че злото не е само в света около нас, но и в нас самите, че се е спотаило и в нашето сърце и ни прави податливи на подлости и егоизъм. Само Божията благодат е непоклатима като скала; а ние сме пясък, движещ се пясък.

Ако огледаме човешката история и днешното състояние на света, с болка ще установим, че след двадесет века много малко хора се наричат християни, а и онези, които се кичат с това име, в много случаи не са предани на призванието си. Преди години един човек, който нямаше лошо сърце, но нямаше и вяра, ми показа карта на света с думите: „Ето го поражението на Христос. Толкова векове Той се старае да вдъхне в душите на хората Своето учение, а вижте резултата: няма християни!”.

Днес някои все още мислят така. Обаче Христос не се е провалил. Неговото слово и Неговият живот постоянно оплодотворяват света. Делото на Христос, задачата, която Му възложи Отец, е в процес на осъществяване. Неговата сила пронизва историята и носи със себе си истинския живот и „когато пък Му бъде подчинено всичко, тогава и Сам Синът ще се подчини на Оногова, Който Му бе всичко подчинил, за да бъде Бог всичко у всички”³².

Бог поиска да бъдем Негови съработници в делото, което върши сред света, поиска да поеме риска да бъдем свободни. До дън душа се вълнувам, съзерцавайки образа на новородения Исус във Витлеем – едно беззащитно дете, неспособно да окаже никаква съпротива. Бог се оставя в човешките ръце, доближава ни и се принизява до равнището ни.

Исус Христос, „бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи Себе Си, като прие образ на раб”³³. Бог проявява снизходителност към нашата освободеност, към нашите несъвършенства, към нашата окаяност. Той се съгласява Божите съкровища да бъдат носени в глинени съдове, в които да ги излагаме на бял свят, смесвайки нашите човешки недостатъци с тяхната божествена сила.