Списък на параграфи

Подобно на всяко събитие от Неговия живот, така и тези скрити години на Исус не бива да разучаваме без да ни засягат лично, без да признаем тяхната същност – един повик на Господ да отхвърлим нашия егоизъм, да излезем от нашия комфорт. Господ знае нашата ограниченост, нашата себепривързаност и амбиции, знае колко ни е трудно да забравим за самите себе си и да се посветим на другите. Знае какво е да не срещнеш обич и да констатираш че тези, които твърдят че те следват, го правят само наполовина. Припомнете си тъжните епизоди, описани от евангелистите, в които виждаме апостолите да са все още изпълнени със земни амбиции и чисто човешки планове. Обаче Исус ги избрал, водил ги със Себе Си и им поверява мисията, която е получил от Отец.

Той ни призовава и нас и ни пита като Яков и Йоан: „Можете ли да пиете чашата - чашата на пълното отдаване в изпълнение на волята на Отец - която Аз ще пия?”⁹. „Можем”¹⁰ – отговарят Йоан и Яков. Вие и аз готови ли сме отговорно да изпълним изцяло волята на нашия Бог Отец? Отдали ли сме на Господ цялото си сърце или продължаваме да сме привързани към самите себе си, към своите интереси, своето удобство, своето самолюбие? Има ли нещо, което не отговаря на нашето състояние на християни и ни пречи да се пречистим? Сега ни се представя възможност да се поправим.

Първо, трябва да бъдем убедени, че самият Исус ни отправя тези въпроси. Той ги задава, а не аз. Аз не бих се осмелил дори да ги поставя на себе си. Но произнасям молитвата си на висок глас, а вие, всеки от нас в себе си изповядва пред Господ: Господи, аз нищо не струвам, колко пъти съм се проявявал като страхливец! Колко грешки съм правил – и при този случай, и при онзи, че и тук, и там... А можем също да добавим: и пак добре, че Ти ме подкрепяше с десницата Си, Господи, защото май съм способен на всякакви низости. Не ме пускай, не ме оставяй, дръж се с мен като с дете. Направи да бъда силен, смел и постоянен, бъди ми на помощ като на едно неопитно създание. Води ме за ръка, Господи, и стори Твоята майка да бъде също край мен и да ме закриля. И така ще можем, ще сме способни да Ти подражаваме.

Не е самонадеяно да заявим: Можем! Исус Христос ни сочи този божествен път и ни моли да тръгнем по него, понеже той го е направил да бъде достъпен за нашата слабост. Затова Той толкова понизи Себе Си. „По тази причина се снижи, приемайки образ на раб, този Господ, Който като Бог бе равен на Отец; обаче Той се снижи във величието и могъществото, ала не в добротата, нито в милосърдието”¹¹.

В добротата си Бог иска да направи лесен пътя ни. Нека не отхвърляме поканата на Исус, нека не му отговаряме с „Не”, нека не си правим оглушки за Неговия повик; защото нямаме извинения, нямаме причини да продължим да си мислим, че не можем. Той ни показа пътя със Своя пример. „Следователно горещо ви моля, братя мои, не позволявайте всуе да ви бъде представянето на един толкова ценен модел за подражание, а се уподобете на Него и се обновете в дълбочината на вашата душа”¹².

Изкушенията на Христос

Великите пости ни напомнят 40-те дни, които Христос прекара в пустинята като подготовка за годините на проповядване, които ще достигнат своя връх на Кръста и в славата на Възкресението. Това са четиридесет дни на молитва и покаяние, в чийто края се развива сцената, която днешното Евангелие на литургията предлага на вниманието ни – изкушенията на Христос²¹.

Това е сцена, пълна с мистерия, която човек напразно се опитва да разбере - Бог се подлага на изкушение, позволява на Лукавия да Го изпитва. Не можем да я разберем, но можем да размишляваме върху нея, молейки Господ да ни открие поуката, която съдържа.

Исус Христос е изкушаван. Традиционното обяснение е, че нашият Господ е поискал да бъде подложен на изкушения, за да ни даде пример във всичко. Това е така, защото Христос е съвършен човек, подобен на нас във всичко с изключение на греха²². След четиридесет дни пости с единствена храна – може би – треви и корени и малко вода Исус усеща като всяко създание глад, истински глад. Но когато дяволът Му предлага да превърне камъните в хлябове, нашият Господ не само че отхвърля храната, която иска Неговото тяло, но и отблъсква едно по-голямо изкушение: да употреби Божията мощ, за да реши един - ако може така да се каже - личен проблем.

Това несъмнено сте го забелязали в Евангелията – Исус не прави чудеса в Своя полза. Превръща водата във вино за младоженците в Кана²³; умножава хлябовете и рибите, за да нахрани изгладнелите хора²⁴. Докато Той е изкарвал дълги години хляба си с труд. А по-късно, в годините на странстванията из израелските земи, живее с помощта на тези, които Го следват²⁵.

Свети Йоан разказва как след дълъг път Исус стига до кладенеца край Сихар и праща учениците Си да отидат до града и да купят храна. Когато идва една жена самарянка, Той я моли за вода, понеже няма с какво да си гребне²⁶. Тялото Му е изморено от дългия път и отпаднало; друг път Той възстановява силите си, като спи²⁷. Какво великодушие от страна на нашия Господ, Който се снизява, Който изцяло приема човешката природа, а не си служи със Своята Божествена мощ, за да избяга от трудностите или от полагането на усилия. А това ни учи да бъдем силни, да обичаме труда, да признаваме, че е достойно от човешка и Божия гледна точка да се радваме на резултатите от себеотдаването.

При второто изкушение, когато дяволът Му предлага да се хвърли от покрива на храма, Исус отново отхвърля да си послужи със Своята божествена власт. Христос не търси мимолетна слава, пищна поява, Той не иска да играе в човешкия фарс, опитващ да употреби Бог като средство за личното си въздигане. Исус Христос иска да изпълни волята на Своя Отец, без да изпреварва хода на времето, без да изтегля напред часа на чудесата, а като извървява крачка по крачка суровия път на хората – обичния Кръстен път.

Нещо подобно виждаме и при третото изкушение – предлагат Му се царства, власт и слава. Изкусителят претендира да заеме, задоволявайки чисто човешки амбиции, мястото, полагащо се само на Бог – той обещава лесен живот на онзи, който му се поклони, който се поклони пред идолите. Нашият Господ възвръща обожаването към неговата истинска и единствена цел – Бог, и отново изразява волята си да служи: „Махни се от Мене, сатана! защото писано е: „Господу, Богу твоему, ще се поклониш и Нему едному ще служиш”²⁸.

Но нека продължим с размишленията върху чудната реалност на тайнствата. При елеопомазването (елеосвещение,б.ред) на болните – както сега се нарича последното тайнство, присъстваме на една изпълнена с обич подготовка за пътуването, което ще приключи в дома на Отец. А със светото Причастие, едно тайнство на изключителната Божия щедрост – ако можем така да се изразим – Бог ни дарява Своята благодат. Самият Бог се дава на нас, самият Исус Христос, Който реално е винаги присъстващ в даровете – а не само по време на литургията – със Своето Тяло, със Своята Душа, със Своята Кръв и Своята Божественост.

Често си мисля за отговорността, която се пада на свещениците, да предоставят на всички християни Божията щедрост в тайнствата. Божията благодат оказва помощ на всяка душа; всяко създание има нужда да му се помогне конкретно, лично. Не бива душите да се разглеждат накуп! Недопустимо е да се обижда човешкото достойнство и достойнството на Божий синове и дъщери, като не се обръща внимание на всеки поотделно със смирението на човек, който съзнава, че е инструмент за предаване на Христовата любов. Всяка душа е едно чудно съкровище; всеки човек е уникален и незаменим. Всеки струва всичката кръв на Христос.

Говорихме за борба. А борбата изисква тренировки, подходяща диета, бърза медицинска помощ в случай на заболяване, на контузия, на рани. Тайнствата – главната терапия на Църквата – са винаги от полза. Когато човек се откаже доброволно от тях, не може да стори и крачка подир Исус Христос. Те са ни нужни като дишането, като движението на кръвта в тялото, като светлината, за да преценяваме във всеки момент какво Господ иска от нас.

Аскетизмът на християнина изисква мъжество, а това мъжество е в ръцете на Твореца. Ние сме тъмнината, а Той – най-блестящо сияние; ние сме болестта, а Той – крепкото здраве; ние сме бедността, а Той – безкрайно богатство; ние сме слабостта, а Той ни подкрепя, „защото Ти си Бог на моята сила”¹⁸. Нищо на земята не е способно да създаде пречки пред горещо желание на Христа да пролее Своята изкупителна кръв. Но човешката нищета може да замъгли погледа и очите ни да не забележат Божието величие. Оттам идва отговорността на всички вярващи и особено на тези, които имат задачата да ръководят – т.е. да служат – духовно на Божия народ, да не заприщват изворите на благодатта, да не се срамуват от Христовия кръст.

Фактът, че сме грешни, не бива да ни кара да се съмняваме в нашата мисия. Вярно е, че нашите грехове могат да затруднят другите да разпознават в нас Христос. Следователно е нужно да се борим срещу нашите собствени пороци, да се пречистваме. Обаче следва да сме наясно и че Бог не ни е обещал пълна победа над злото в този живот, Той иска да се борим. „Стига ти Моята благодат”³⁴ – отговаря Бог на Павел, който моли да бъде освободен от жилото в плътта, което го унижава.

Силата на Бог се проявява в нашата немощ и ни подбужда да се борим, да се сражаваме срещу нашите недостатъци, независимо че знаем, че никога няма да постигнем пълна победа по време на нашето земно преминаване. Животът на християнина е едно непрекъснато започване и тръгване, едно всекидневно обновяване.

Христос възкръсва в нас, когато участваме заедно с Него в страданията и в смъртта Му. Трябва да обичаме кръста, саможертвата, умъртвлението. Християнският оптимизъм не е някакъв сладникав оптимизъм, нито човешката лекомислена увереност, че всичко ще се нареди. Това е оптимизъм, който се корени в осъзнаването на свободата и във вярата в благодатта; оптимизъм, който изисква от нас самите да се стремим да отговорим на Божия призив.

По този начин – въпреки нашата окаяност, а до известна степен чрез нашата окаяност, чрез нашия живот на хора от плът и кал – се явява Христос. Той се явява в усилието да ставаме по-добри, да проявяваме безкористна обич, да овладяваме егоизма, та да се посветим изцяло на другите, превръщайки нашето съществуване в постоянно служение.

Сред даровете на Свети Дух има един, от който, бих казал, особено се нуждаем всички християни – дара на мъдростта. Като ни дава да познаем Бог и да Му се наслаждаваме, този дар ни дава способността да преценяваме вярно нещата и събитията в живота. Ако следвахме последователно нашата вяра, когато се оглеждаме наоколо и наблюдаваме случващото се в историята и на света, несъмнено щяхме да изпитаме в сърцата си същите чувства, развълнували Исус Христос: „Като видя тълпите народ, съжали ги, задето са изнурени и пръснати като овци, които нямат пастир“²¹.

Не може да се каже, че християнинът не забелязва хубавите неща в човечеството, че не оценява чистата радост, че не е причастен към земните идеали и стремежи. Напротив. Всичко това той го усеща дълбоко в душата си и го съпреживява особено силно, тъй като познава по-добре от всички възможностите на човешкия дух.

Християнската вяра не ограничава поривите на сърцето, нито осакатява благородните замисли на душата. Обратното, тя ги развива, разкривайки техния истински и най-чист смисъл. Ние не сме призвани към каквото и да е щастие, а сме призвани да се уподобим на Бог, да познаем и да обичаме Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух, а пък чрез Света Троица и чрез Единия Бог да обичаме всички ангели и всички хора.

В това е смелостта на християнската вяра: да провъзгласява значимостта и достойнството на човешката природа и да изтъква, че сме били създадени – чрез благодатта, издигаща ни на свръхестествено стъпало – да постигнем достойнството на Божи деца. Това би било немислима смелост, ако не беше основано върху спасителния завет на Бог Отец, ако не беше утвърдено чрез Христовата кръв и не беше потвърдено и станало възможно чрез непрекъснатото действие на Свети Дух.

Трябва да живеем според вярата и да растем във вярата, докато за всеки от нас, за всеки християнин бъде възможно да се каже написаното преди векове от един от големите учители на Източната църква: „Както чистите и прозрачни тела започват да блестят и да излъчват светлина, когато биват осветени, така и душите, водени и просветени от Свети Дух, се зареждат духовно и носят на другите светлината на благодатта. От Свети Дух изхожда познаването на бъдещето, проумяването на тайните, разбирането на скритите истини, разпределението на даровете, небесното гражданство, общуването с ангелите. Той дава никога несекващата радост, постоянството в Бог, близостта до Бог и най-висшето, което човек може да си представи – уподобяването на Бог“²².

Съзнанието за значимостта на човешкото достойнство – станало изключително и дивно, поради факта, че по благодат сме получили осиновение от Бог – заедно със смирението формират в християнина една цялостна личност, защото не нашите сили ни спасяват и ни дават живот, а единствено Божията милост. Това е истина, която не бива никога да се забравя; иначе богоуподобяването (обожението,б.ред.) ще се опорочи и ще се превърне в самонадеяност, в горделивост и рано или късно ще доведе до духовно рухване - щом човек осъзнае своята слабост и окаяност.

„Мога ли да се осмеля да кажа: аз съм свят? – се пита свети Августин – Ако кажех свят в смисъл на освещаващ, който няма нужда някой да го освещава, бих бил горделивец и лъжец. Обаче ако под свят разбираме освещавания според казаното в Левит: „бъдете свети, защото Аз съм свет“ (11:45), тогава и цялото Тяло Христово, до последния човек, живеещ на края на земята, и най-горният, и най-долният нека смело да кажат: аз съм свят“²³.

Обичайте Третото лице на Света Троица. Вслушвайте се дълбоко в себе си в Божите нашепвания – поощрителни или укорителни. Нека светлината, която се разлива в душата ви, осветява също и вашия път на земята. И Богът на надеждата ще ни изпълни с мир, та тази надежда непрекъснато да се преумножава чрез силата на Свети Дух²⁴.